Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Трако-Келтика
Оценка: / 13
СлабОтличен 
Автор Соня Илиева   

 

Старото население на Балканския полуостров през бронзовата епоха (3-то – 2-ро хил.пр.н.е.) се е развивало под влияние на културата на Изтока (шумеро – акадските култури, египетска култура). Религиозните представи на Изтока са били съвместими с културното и социално развитие на населението на Балканския полуостров, така в света на Егейското крайбрежие се появяват влияния, откриват се дори преработки на месопотамски, хитски и египетски първообрази. Посредством Крит и Самотраки тези религиозни вярвания после остават да битуват у траките.

С оглед на пренасянето и усвояването на концепции, не е изненадваща появата на вярата в бога, който умира и се ражда у келтите. Във времето на най – голямото му териториално разширение през ІІІ в.пр.н.е., светът на келтите заема площ от Ирландия и Шотландия, Средна Европа до Апенинския и част от Балканския полуостров. Тракия е в активни взаимодействия с Мала Азия и Персия, със земите свързани с Черноморския басейн, западните части на Балканския полуостров (илири), тракийската култура – паидейа е във взаимодействие и с Централна Европа (населена с келти), към която Тракия играе ролята на посредник на заемки от Изтока. Прякото влияние и контакт между двете общества са засвидетелствани в писмените извори за и след ІV в.пр.н.е., но със сигурност този контакт е много по – ранен и той трябва да се отнесе далеч преди събитието определено в историческата литература като “келтско нашествие”. За галските набези на Балканите съобщава Тит Ливий (ХХХVІІІ, 16); това което научаваме от извора е, че под водачеството на Брен те (галите) достигнали до Дардания, където бил избухнал бунт, и че двадесет хиляди души начело с вождове Леонарий и Лутарий се отцепили и обърнали пътя си към Тракия. От този момент нататък келтите продължават нашествието си на Балканите, за да разширят и утвърдят териториите си в Централна Европа и Балканите достигайки най – голямата си мощ към 70-те години на ІІІ в.пр.н.е. За периода след ІV – ІІІ в.пр.н.е. е сигурен обмена на идеи и влияния в културата и това не е в противоречие с твърдението, че е възможно паралелното съществуване на сходни представи в общността на траките и келтите далеч преди този период.

В обществото на келтите дворът в Тара е сакрално място за кралската коронация, там се сключва ритуалния брак между краля и страната, персонифицирана като богиня на върховната власт. Такава персонификация се свързва с богинята Ериу, която подава златна чаша с червено вино на кралете, като символ на техния съюз. Няма съмнение, че Ериу е персонификация на Майката на боговете – тя е обект на келтския празник Белтене по време, на който се осъществява връзка между участниците в обреда и Майката на всичкото (боговете) и когато келтският бог Кернунос осъществява свещен брак с Богинята, за да разиграе собственото си ново раждане.

От представените аналогии, няма съмнение, в догадката на Рейнак (Reinach, S., 1905-1906, Cultes, Mythes et Relioions, vol. 1-2;), че Тракия, която е определена от него като люлката на орфизма е в отношение с келтите. В работата си Рейнак заключава, че засега е по – добре да се предлагат внушения, отколкото решения. Като се основава на твърдението на Рейнак Александър Фол (Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 128) определя, че “в областта на трако – келтските паралели трябва тепърва да се направят опити са структурно сближаване, както и на сближаване на отделните реалии, персонификации, зооморфикации и идентификации в космогонията, митологията и религията”. Сближаванията могат да започнат с изображението и свързването на змията, като атрибут и зооморфен образ на бога при траките и келтите. Комплексната символика на змията е свързана от физическата и характеристика – заради свойството и да смъква старата си кожа тя се възприема като символ на прераждането. Змиите се свързват и със сексуалната енергия заради способността си да дават многобройно поколение. Земната природа на змията, месоядството и, както и способността и да убива и придават хтонична символика.

В тази връзка, е явна хтоничността на родения на седмата степен Загрей, не напразно той е сближен с Аид от Есхил - той е змийско чедо. Образът на змея (змията, дракона) е хтонична зооморфикация и затова съгласно тракийския орфизъм Великата Богиня – майка ражда своя хтоничен син, който е наречен Загрей “рогата змия” от Нон. Подобно на Загрей (вече определен като “рогата змия”) змията е неотделен атрибут или образ на Сабазий.

Змията е основен атрибут и на келтския бог Кернунос. Макар че до нас не е достигнал мит за смъртта и новото раждане на Кернунос, богът е обвързан с ритуали свързани с осъществяване на връзка с Майката на боговете по време на празника Белтене, когато според мита Кернунос извършва хиорогамия с нея, за да разиграе по този начин собственото си ново раждане.

Като се основана на Plint. (HN, XXIX, 52), където се съобщава за змийското яйце почитано от друидите и като посочва за пример олтари от Мавили и Париж, където се появява рогатата змия, Рейнак заключава, че може да се търсят орфически елементи в друидизма, както и у питагорейството. Това твърдение се свързва с въведеното от Александър Фол понятие за ролята на Тракия като “въртяща се шайба” между Изтока и Запада. Като доказателства в полза на тази теория в научната литература вече са направени аналогии с котела от Гундеструп (определен и като тракийска изработка – Bergquist – Taylor), изображенията на змии и на бога Кернунос от Вал Камионика (Северна Италия) представен върху стела като рогата змия т.е. като типичен Дионис – Загрей (Ал. Фол). Уместно е , тук да добавя още няколко паметника в полза на тази теория; релеф с изображение на Кернунос придружаван от две змии с овнешка глава от Чиренчестър (Gloucestershire – Corinium Museum); олтар с изобразена змия с овнешка глава (Lypiatt Park, Gloucestershire); бронзова статуетка на божество придружено от две змии с овнешки глави намерена сред съкровище открито в Стутбуум, Уилтшийр, определена като римо – келтска изработка и вероятно определеният и произход кара Миранда Грийн да види в божеството римският бог Марс. Известно е изображение на Кернунос от 1 в.пр.н.е. от колона във Франция (богът е определен като Кернуност от А. Кремин (Cremin, A., The Celts, p. 94).

Кернунос, известен още като Ху Гадарн, както вече бе показано, е изобразяван като рогат елен или мъж с еленови рога. Придружаван от змия с овнешка глава и елен. Миранда Грийн догатва, че комбинацията овен – змия се свързва с възраждането, въпреки че тя определя овена само като символ на плодородието.

“Рогатият” бог е роден по време на зимното слънцестоене, съвукоплява се на празника Белтене (Beltane) и умира по време на пролетното слънцестоене. Той редува властта си върху живота и смъртта с богинята на луната, поддържайки цикъла смърт - ново раждане. Известен на друидите като Ху Гадарн, той е хтоничен бог и съпруг на Великата богиня.“Рогатият” бог - Кернунос е определен като превъплъщение на дивата и енергична сила на природата, но тази негова роля е вторична. Фокс предполага, че божеството (Кернунос) е в пряка връзка с древния “отвъден” (оtherworld) уелски бог Ароун, а според Маккана, богът въобще е обвързан с елена, бика, рогата (овен), змията и цялата душевна природа.

Разглеждайки другидски ритуали Ян Кориган представя митологическия контекст на ритуалите като определя за същностна вярата в Майката на всичкото, и бащата (синът)- огън. Майката на всичкото (the All-Mother) е първото същество в космогонията - богинята, която е или от която произхожда водата. От водата се появява земята, която също е богиня, от която се ражда всичко живо. Богинята на водите се свързва с мъдростта, тя е и майка на първия бог, който създава космоса. Поради същността си (вода), тя се отнася към подземните води и следователно е хтонична, пряката и връзка с богинята – земя (която в случая се явява като една от хипостазите и) я определя като покровителка на природата. Келтската богиня (Brigid) съдържа в себе си целия комплекс от първоелементите вода, огън и вдъхновение. Синът (баща) – огън се явява (произлиза) от огъня на вдъхновението и от спящата майка- богиня на водата.

Понеже вече беше направен паралел между тракийското божество и Кернунос, нека проследим кое определя Кернунос като хтоничен бог. Божеството е изобразяван обикновено като седнал мъж с кръстосани крака, дълга коса и брада, основни негови атрибути са елен и змия с овнешка глава, което го определя като хтоничен. Най - ранното изображение и споменаване на името е известно от долината Камоника в Северна Италия и се датира към ІV в. Cornu на съвременен френски език означава рогат, вероятно от латинското cornu, откъдето Cernunnos вероятно поизхожда от латински и означава рогатият.

Най- детайлното изображение на бога е известно от котела от Гундеструп (Дания) открит през 1891 г., котелът е сребърен с тегло около 10 кг височина 42 cm и диаметър около 70 см, датира се към І - ІІ в.пр.н.е., състои се от 13 орнаментирани панела. На единия от тях богът е изобразен седнал, с кръстосани крака и без брада. В лявата си ръка държи змия с овнешка глава, същата змия се появява на още два от вътрешните пет панела. Заобиколен от елен, куче и още две рогати животни, три лъва. Змията с овнешка глава е неотменен атрибут на Кернунос – тя се появява и върху релефа от Чиренчестър и олтара в Lypiatt.

Известни са изображения на Кернунос върху монети, 58 монети от съкровището от Wanborough, Surray, с негово изображение са намерени през 1984 г. Откритите монети (с размер 12 мм и тегло 1.20 г.) са сечени по време но управлението на Tincomaris. На лицевата страна е изобразено мъжко келтско божество с еленови рога, а на обратната бик. Змията и бикът определят Кернунос като хтоничен, птиците го свързват със соларността, а рогатите животни са символ на властта му над боговете и хората.

Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните представи на разглежданите древни общества е вяра в безсмъртието на интелектуалната енергия, която е мислена в космогоничен смисъл като свещен брак между Великата богиня – майка и нейния Син – Слънце, а в социологичен като хиерогамия между Богинята и сина на нейния Син осъществима по време на обреда.

ОБРЕДЪТ

Понеже вярата съществува и се съхранява в обреда, е необходимо да проследим ритуала, по време на който се изповядва тази вяра. Още повече, че ритуалът е материята, от който се твори мита, чрез обредът се изразява връзкатачовек - общество – космос и той свидетелства за вярата.

Божествената енергия се трансформира и предава на участниците в обреда по време на честването на празника Белтене при келтите. Празникът е известен на древните келтски общества под много имена; Белтене (Beltain - Ирландия), Белтун (Bealtum – Шотландия), Shenn do Boaldyn на Айл ъф Мен (Isle of Man) и като Galan Mae – Уелс. Думата Белтене означава “bright” или “brilliant fire” и се свързва с огъня, който запалват друидите в чест на стар келтски бог известен като Bel, Beli, Baltar или Belenus, за който се предполага, че е британският келтски еквивалент на галския бог Кернунос (името му е известно от надпис във Франция).

По време на празника Белтене “Рогатият бог” умира или е отведен от Богинята на боговете, за да се роди отново, този път като нейн син. По време на Белтене Кернунос се появява в ролята се на съпруг на Богинята и чрез тяхното съединяване се разиграва неговото ново раждане.

Същността на обреда по време на келтския празник Белтене е да се осъществи връзка с Майката на всичкото. Чрез медитация и транс е необходимо участващият в обреда да се излезе извън собствените представи, за да се доближи до вътрешните води на всепознанието. Следващата стъпка по време на друидските обреди е да се предизвика вдъхновението – огън на духа (богът – син) и така да се създаде възможност, с помощта на пазителите на портите да се прелее енергия от отвъдното.

Празникът Белтене (Beltane) започва по залез слънце, вечерта на първия ден от лятото. Това е най-подходящото време, когато друидите запалват огън на висок хълм в отговор на жертвения огън на свещеният ирландски хълм. Празникът е свързван с обновяването на връзката между участниците в ритуала и богинята Ериу в Ирландия.

Обикновено, келтският празник Белтене (Beltane) се чества през април - май, времето, когато според християнската интерпретация, животните се преместват от зимните си леговища към пасищата и с това символизират прехода от домашното към същинско дивото. Вечерта хората носят у дома си клонки от глог (дърво на надеждата и закрилата) и украсяват къщите си. Друг обичай е прескачането на огъня, който се запалвал на открито по време на празника. Вярва се, че младите прескачат огъня за късмет в намирането на съпруг или съпруга, а бременните, за да имат леко раждане.

Ритуалът с избирането на парче от погачата (bannock) вероятно е във връзка и произхожда от ритуала за избирането на жертвата. В древността избраният от общността е пречистван с огън и е изпращан в “неизвестното” и въпреки, той е избран от боговете, ако се завърне от там е пречистван отново и чрез него се пренася божествена енергия. На него се дават парчетата bannock, за да се сдобият притежателите им с божествената енергия. После всеки участник е пречистван от дима на огньовете. Този ритуал е разпространен както в келтския свят така и в Рим по сведенията на Ceisiwr Serith.

В наши дни по време на ритуала участват двама свещеници и един гадател. Свещеникът държи пита и я представя на другите, поставя я обратно като е направил знак от долната и страна. Питата се покрива с парче плат и участниците в обреда си избират парче, избралият парчето със знака е избран от боговете. После той се среща с гадателя, който му казва, че е пречистен от отвъдните сили и може за де върне в общността, където получава от всеки участник парче от питата и така всеки да получи божествената енергия. От главния огън се запалват още два от двете страни на портите и свещеника казва: ”Огънят на Белтене (Beltane) е огън на пречистване”.

Няма съмнение, че в древността фигурата, която ръководи обреда е от кастата на друидите. Функциите на келтските друиди покриват ролята на царя – жрец в общността на траките. Подкрепям твърдението на Александър Фол, че друидите у келтите са “безусловно най – добрите представители на аристократическата идеологическа и поведенческа обособеност” и затова тяхната жреческа функция включва човешкото жертвоприношение, заместено по – късно с жертвоприношение на кон (бик) поднасяна от царя при сакралното възпроизводство на космоса (общността) по време на обреда.

Вероятно иконографията и символиката на атрибутите на умиращия и раждащ се бог (рогата змия, бик), дават основание на изследователите да свързват бога директно с дивата природа и плодородието, а смъртта и новото му раждане да уподобяват с повторяемостта на природните цикли. Тази, отчасти несъстоятелна линия на анализ започната от Фрейзър, при която се сравняват образи и изображения, вместо скритата им конотация и не се разграничава всекидневната практическа функция от обредна, води след себе си и досега верни привърженици. В тази връзка, не е изненадващо определението за келтския бог Кернунос като бог на природата, плодородието и изобилието, което е преобладаващо в литературата. Наложената характеристиката на бога, като свързан и уподобен с природата, лова и плодородието, води изследователите в грешна посока, за да се изкажат недотам верни твърдения; че придобивайки животински черти Кернунос усилва могъществото си като властелин на природата.

Абстрахирайки се от подобни неоснователни теории, въведени в литературата, е необходимо подходът за декодиране на археологически паметници и писмени извори да бъде основан на равнището на културно – историческата действителност, на която обредната и мислената функция на обекта изживява своята култура – пайдеиа. А това налага определението за бога като божество на плодородието и дивата природа да се определи твърдо като вторично.

ПОДБРАНА  ЛИТЕРАТУРА

ГРИЙН, М., Келтски митове, 1997 г.
ДОМАРАДСКИ, М., Келтите на Балканския полуостров, ІV – І в.пр.н.е., София 1984 г.
ИЛИЕВА, С., Митологията като възможност за движение на създадения космос, Анали, 2001, кн. 1
ФОЛ, А., Слово и дела в Древна Тракия , София 1993 г
BERGQUIST, A.K.,T. F. TAYLOR " Thrace and Gundestrup Reconsidered",Proceedings of the Seventh International Congress of Celtic Studies, Oxford: D. Ellis Evans, 1983, pp.268-9.
BERGQUIST, A. K., T. F. TAYLOR "The origin of the Gundestrup Cauldron", Antiquity, vol. 61, 1987, pp. 10-24.
BOBER, J.J., "CERNUNNOS: Origin and Transformation of a Celtic Divinity," American Journal of Archeaology 55, 1951, pp13-51.
CREMIN, A., The Celts, 1999
CORRIGAN, I., The Core Cult in Druidic Rites, January 1997
FILIP, J., Celtic civilization and its heritage, 1976
FLINDERS PETRIE, W.M. Illahun, Kahun and Gurob. 1889-90; London : David Nutt, 1891
GREEN, M., The Gods of Roman Britain, 1994
HERМ, G.,The Celts. The people who came out of the Darkness, New York, 1976
ROLLESTON, T.W Celtic Myths and legends, 1997
RUTHERFORD, W.,The Druids, Magicians of the West, 1984