Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow За любознателните arrow Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните вярвания на древните общества

Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните вярвания на древните общества
Оценка: / 16
СлабОтличен 
Автор Соня Илиева   

ПРЕГОВОР

Обект на изследване в статията са религиозните вярвания на древни общества. Тези обществата изповядват вяра, която е немислима извън обреда; в последствие тази вяра е частично митологизирана или израснала в доктрина (религия). Старото население на Балканския полуостров през бронзовата епоха (3-то – 2-ро хил.пр.н.е.) се е развивало под влияние на културата на Изтока (шумеро – акадските култури, египетска култура). Религиозните представи на Изтока са били съвместими с културното и социално развитие на населението на Балканския полуостров, така в света на Егейското крайбрежие се появяват влияния, откриват се дори преработки на месопотамски, хитски и египетски първообрази. Посредством Крит и Самотраки тези религиозни вярвания после остават да битуват у траките. С оглед на пренасянето и усвояването на концепции, не е изненадваща появата на вярата в бога, който умира и се ражда у келтите. Във времето на най – голямото му териториално разширение през ІІІ в.пр.н.е., светът на келтите заема площ от Ирландия и Шотландия, Средна Европа до Апенинския и част от Балканския полуостров. Тракия е в активни взаимодействия с Мала Азия и Персия, със земите свързани с Черноморския басейн, западните части на Балканския полуостров (илири), тракийската култура – паидейа е във взаимодействие и с Централна Европа (населена с келти), към която Тракия играе ролята на посредник на заемки от Изтока. Прякото влияние и контакт между двете общества са засвидетелствани в писмените извори за и след ІV в.пр.н.е., но със сигурност този контакт е много по – ранен и той трябва да се отнесе далеч преди събитието определено в историческата литература като “келтско нашествие.

Основната идея, която се проследява в религиозните вярвания (митологията) е създаването на космоса т.е. превръщането на хаоса (нищото или неовладяното пространство) в космос (изградена система от обекти и символи) и мястото на отделния човек и на общността като цяло в този, вече създаден свят. Оттук изхожда и глобалната идея за повторението на космогонията. В центъра на празничния цикъл стой Нова Година, тя е свързана и с мотива за смъртта и новото раждане на бога, който умира и се ражда по време на обреда, за да се влее като Енергия за живот на участниците в ритуала и обществото. Страданието си богът изтърпява като е разчленен и жертво принесен сам на себе си, за да се всели в участниците в обреда и да им донесе изкупление и пречистване.

 

ВЕЧНО УМИРАЩИЯТ И РАЖДАЩ СЕ БОГ

ВЕЧНО УМИРАЩИЯТ И РАЖДАЩ СЕ БОГ Мотивът за умиращия и раждащ се бог е явно видим в мита за Озирис. Египетският бог Озирис получава от баща си Геб властта над земята. В мита за сътворението, създаден от жреците на Хелиопол, Озирис е представен отново като първороден син на Геб и Нут. По сведенията на Плутарх , бог Кронос (Геб) и богиня Рея (Нут) извършили тайно сношение по между си. Богът на слънцето се опитал да попречи на техните деца да се родят, през който и да е ден от годината. Обаче, бог Хермес (Тот) успял да прибави пет дни към годината като победил богинята на луната в игра на дама. През тези дни се родили пет божества Озирис, Аполон (по-старият Хор), Трифон (Сет), Изида и Нефтида. Като най-голям син на Геб и Нут, Озирис получил правото да властва над земята на Египет. Брачна партньорка на Озирис е сестра му Изида. Благоденствието на Египет, докато е управляван от Озирис, е показано върху стелата на Аменхотеп (ХVІІІ династия - ок. 1400 г.пр.н.е.). Там Озирис е представен като господар на всички блага и стихии, който управлявал така, че да осигури изобилие и благоденствие за страната. Тази картина е разрушена след узурпирането на престола от Сет. От сведението на Плутарх е сигурно, че Озирис е син на небето и земята. Този мотив се явява постоянен в характеристиката на бога. Син на небето и земята е богът носител на идеите на тракийския орфизъм – Дионис – Загрей. Характеристиката на Тракия като контактна зона е широко известна, тази нейна роля предполага широк обзор на културни взаимодействия и е сигурно и засвидетелствана в писмените и археологическите паметници за периода от и след V в.пр.н.е., но тя би могла да се отнесе за по – ранен период. За този по – ранен период липсват данни за взаимодействия с източни (месопотамски и египетски) и централно европейски (келтски) елементи, но типологически сходни явления могат да се наблюдават, както за мегалинтите паметници, торевтиката и керамиката, така и в религиозните вярвания. Обменът на идеи, умения и вярвания в източния и балканския свят се явява определящ за тракийската култура – пайдейа.

Загрей (основният носител на идеите на тракийския орфизъм) е синът на Зевс и Персефона, което според гръцкия превод – означение означава син на небето и земята. Загрей е представен като паредър (съпрестолник) на Богинята – майка в седма истмийска ода на Пиндар . От трактата на Алкмеон “За природата” (нач.на. V в.пр.н.е) е известно, че Ге е потниа със значение на господарка, потниа може да се отнесе към богиня “господарка на животните” и следователно е хтонична. Тълкуването на извора от Александър Фол, добавя “ мощната (почитаната) Ге отдава на Загрей (място, което е) най-високо (поставено) измежду всички богове” . В този случай Загрей е първородният син на Ге от съединението и с Уран на седмата степен. В апликация № 15 от съкровището от Летница е представен свещеният брак на Богинята – майка и сина. Според Иван Венедиков на апликацията е представено съединяването на Коре с бога – змей (изобразен върху апликации № 5 и № 6), но сега в антропоморфен образ. Актът на хиерогамия става в присъствието на Деметра (Майката на боговете), която държи съд със свещено питие и вейката, с която благославя божествената двойка – от техният свещен брак ще се роди Загрей.

Хтоничността на родения на седмата степен Загрей е явна, не напразно той е сближен с Аид от Есхил - той е змийско чедо. Като приел облика на змия (дракон) Зевс се съединил с Персефона , за която, от Атенагор е известно, че е имала образ на “рогато чудовище”, поради което майка и не я е кърмила. Пак от Атенагор се знае, че Зевс се съвъкупил с Пeрсефона в образа на дракон, от който съюз се родило детето Дионис . За раждането на хтоничния Дионис – Загрей от съюза на Зевс и Персефона съобщава и Калимах . Образът на змея (змията, дракона) е хтонична зооморфикация и затова съгласно тракийския орфизъм Великата Богиня – майка ражда своя хтоничен син, който е наречен Загрей “рогата змия” от Нон . Персефона е стабилна персонификация на хтоничното (змиевидното) начало в елинската орфическа космо- и теогония и несъмнено отразява фолклорната идея за самозачатието на Великата Богиня-майка, която е елинизирана като дъщеря на Деметра. Богинята – майка е окачествена от древните автори и като девица (Нон ), където змиевидната девица е безусловен превод на богинята – майка, която самозачева, самозачеването е гарантирано от съединяването и с божественото начало в облика на змея т.е. хтоничната сила се опложда от хтонична. Превъплъщението на мъжкото начало в змия е познато от тракомакедонските легенди. Следователно Загрей е пряк наследник на Зевс и баща му него предоставил цялата световна мощ.

Дионис – Загрей е определен от Александър Фол като “божество на вертикалния строеж на света и господар на поразяващия гръм” . Основен спътник на бога, негов символ е змеят (змията), който не бива да се възприема само като атрибут, защото змията може да бъде и самият бог в неговия зооморфен образ; той е роден на змеева сватба. Тракийският Дионис – Загрей е богът – бик, който идва, за да бъде принесен в жертва и вкусен суров от извършителите на жертвоприношението нему посветени .

Подобно на Загрей (вече определен като “рогата змия”) змията е неотделен атрибут или образ на Сабазий. Диодор представя Сабазий като роден от змеева сватба и по-стар от Дионис. Демостен като описва мистериите в чест на бога в Атина, съобщава за змии участващи в обреда. Част от украсата на участващите в обреда са венците от копър и бяла топола. Александър Фол определя копъра за змийска билка; тя е техен водач, защото под нейния упоителен дъх те свалят старите си кожи.

Според Теофраст, суеверният (човек, който се съобразява с всички задължения към празници и богове) види ли парейа изрича името на Сабазий т.е Сабазий му се е явил превъплътен като змия, а суеверният се предпазва от беда като огласява името му и по този начин се поставя под закрилата му. В “Значение на сънищата”, Артемидор изброява боговете, в чийто култ змията е свещена и ако сънуваш змия, един от тези богове ти се е явил. Сред изброените са Зевс Сабазий, Хелиос, Деметра и Коре, Хеката, Асклепий и Херосите. Хелиос е поставен сполучливо до Зевс Сабазий, заради урано – хтоничния му област. Климент Александрийски съобщава, че символът на Сабазий е змията, която бива изтегляна от (през) пазвата на участниците в тайнството. Авторът разграничава Загрей и Сабазий като две различни божества, единият роден като “рогата змия”, а другият зооморфизиран в лика на змия, символ на неговата невъздържаност.

Змията е основен атрибут и на келтския бог Кернунос. Макар че до нас не е достигнал мит за смъртта и новото раждане на Кернунос, богът е обвързан с ритуали свързани с осъществяване на връзка с Майката на боговете по време на празника Белтене, когато според мита Кернунос извършва хиорогамия с нея, за да разиграе по този начин собственото си ново раждане. Като се основана на Plint. (HN, XXIX, 52), където се съобщава за змийското яйце почитано от друидите и като посочва за пример олтари от Мавили и Париж, където се появява рогатата змия, Рейнак заключава, че може да се търсят орфически елементи в друидизма, както и у питагорейството. Това твърдение се свързва с въведеното от Александър Фол понятие за ролята на Тракия като “въртяща се шайба” между Изтока и Запада. Като доказателства в полза на тази теория в научната литература вече са направени аналогии с котела от Гундеструп (определен и като тракийска изработка – Bergquist – Taylor), изображенията на змии и на бога Кернунос от Вал Камионика (Северна Италия) представен върху стела като рогата змия т.е. като типичен Дионис – Загрей (Ал. Фол). Уместно е , тук да добавя още няколко паметника в полза на тази теория; релеф с изображение на Кернунос придружаван от две змии с овнешка глава от Чиренчестър (Gloucestershire – Corinium Museum); олтар с изобразена змия с овнешка глава (Lypiatt Park, Gloucestershire); бронзова статуетка на божество придружено от две змии с овнешки глави намерена сред съкровище открито в Стутбуум, Уилтшийр, определена като римо – келтска изработка и вероятно определеният и произход кара Миранда Грийн да види в божеството римският бог Марс. Известно е изображение на Кернунос от 1 в.пр.н.е. от колона във Франция (богът е определен като Кернунос от А. Кремин .

От представения доказателствен материал, няма съмнение, в догадката на Рейнак, че Тракия, която е определена от него като люлката на орфизма е в отношение с келтите. В работата си Рейнак заключава, че засега е по – добре да се предлагат внушения, отколкото решения. Като се основава на твърдението на Рейнак Александър Фол определя, че “в областта на трако – келтските паралели трябва тепърва да се направят опити са структурно сближаване, както и на сближаване на отделните реалии, персонификации, зооморфикации и идентификации в космогонията, митологията и религията” . Сближаванията могат да започнат с изображението и свързването на змията, като атрибут и зооморфен образ на бога при траките и келтите. Комплексната символика на змията е свързана от физическата и характеристика – заради свойството и да смъква старата си кожа тя се възприема като символ на прераждането. Змиите се свързват и със сексуалната енергия заради способността си да дават многобройно поколение. Земната природа на змията, месоядството и, както и способността и да убива и придават хтонична символика.

Кернунос, известен още като Ху` Гадарн, както вече бе показано, е изобразяван като рогат елен или мъж с еленови рога. Придружаван от змия с овнешка глава и елен . Миранда Грийн догатва, че комбинацията овен – змия се свързва с възраждането, въпреки че тя определя овена само като символ на плодородието. “Рогатият” бог е роден по време на зимното слънцестоене, съвукоплява се на празника Белтене (Beltane) и умира по време на пролетното слънцестоене. Той редува властта си върху живота и смъртта с богинята на луната, поддържайки цикъла смърт - ново раждане. Известен на друидите като Ху` Гадарн, той е хтоничен бог и съпруг на Великата богиня. “Рогатият” бог - Кернунос е определен като превъплъщение на дивата и енергична сила на природата, но тази негова роля е вторична. Фокс предполага, че божеството (Кернунос) е в пряка връзка с древния “отвъден” (оtherworld) уелски бог Ароун, а според Маккана, богът въобще е обвързан с елена, бика, рогата (овен), змията и цялата душевна природа .

Разглеждайки другидски ритуали Ян Кориган представя митологическия контекст на ритуалите като определя за същностна вярата в Майката на всичкото, и бащата (синът) - огън. Майката на всичкото (the All-Mother) е първото същество в космогонията - богинята, която е или от която произхожда водата. От водата се появява земята, която също е богиня, от която се ражда всичко живо. Богинята на водите се свързва с мъдростта, тя е и майка на първия бог, който създава космоса. Поради същността си (вода), тя се отнася към подземните води и следователно е хтонична, пряката и връзка с богинята – земя, (която в случая се явява като една от хипостазите и) я определя като покровителка на природата.

От казаното дотук, е явно, че повтарящият се мотив е този, който определя бога като син на небето и земята. Митологичният разказ или мит, доколкото той може да бъде проследен в изворите или в обреда на разглежданите общества, продължава с мотива за смъртта на бога, като се подчертава, че той е разкъсан насилствено, следван от мотива за новото раждане или възраждане в нов живот.

В Египетската митология Трифон и още трима съзаклятници скроили подъл план да свалят Озирис от власт. Те поръчали да направят сандък с размерите на Озирис и на един пир Трифон предложил да подари сандъка на онзи, който се побере съвсем точно в него. Когато Озирис влязъл в сандъка, те го затворили, заключили и хвърлили в Нил. Според същата версия на Плутарх, Озирис е нарязан на 14 парчета, а неговото възкресяване се преписва на Изида и Ра. Отчаяна, Изида се скитала по света, докато научила за съдбата на сандъка. Намелила го и го отнесла обратно в Египет, но там оставила го за малко без надзор, докато посети сина си Аполон (Хор), Трифон (Сет) го открил и нарязал тялото на Озирис на 14 парчета и ги разпръснал по цялата земя. Изида тръгнала с папирусова лодка да търси тялото на Озирис и погребала всяка част, там където я намерила. В надписа на Амнмос е описано, как Изида намира тялото на Озирис, обгръща го с крилата си (тя може да се преобразува в кана) и го облъхва с диханието на живота, така Озирис е съживен и Изида зачева от него. В светилището на бог Сокар в храма на Сети І (1300 – 1250 г.пр.н.е) в Абидос има изображения, който представят как Изида е оплодена от спермата на Озирис. В друго изображение Озирис е представен в момента на възкресяването си, фалосът в състояние на ерекция символизира регенерацията на космическата енергия. Като погребален бог Сокар е северният еквивалент на Озирис и бог на смъртта и възможното ново раждане в Абидос.

Същият мотив се открива в мита за Загрей, не напразно в литературата неведнъж са правени паралели между двата бога. В настоящата Дипломна работа, като се основавам на вече забелязаното сходство ще направя опит да разгледам и съпоставя по – детайлно известните данни и идентифицирам сходствата. От гръцките извори се знае, че за да запази чедото (Загрей) от ревността на Хера възбудена от мойрите, Зевс поверил сина си на Аполон и на куретите, които го отгледали в горите на Парнас. Хара, обаче, и там открила Загрей и поръчала на титаните да го отмъкнат. При преследването той няколко пъти се превъплътил и накрая, когато бил бик титаните го разкъсали. Загрей бил разкъсан на седем части (глава, крайници, фалос и торс) от титаните, след което те започнали да ядат месото му полу-сурово, полу- опечено. В преразказа на Павсаний на “Посвещения” на Ономакрит, се съдържа най- ранното сведение за разкъсването на Дионис (Загрей) от титаните . Общата датировка на съчинението се отнася към VІ в.пр.н.е., но съгласно сведението на Павсаний, мотивът е много по-древен от текста. Титаните разкъсват Дионис – Загрей на седем части, което уточнява техния брой и съдържа 3+4 степенния цикъл. Броят на частите е указан изрично у Прокъл с позоваване на Тимей от втората половина на ІV и първата половина на ІІІ в.пр.н.е. При Хезиод , където първоначалната елинизация на устния тракийски орфизъм е слаба, титаните са шест, седмият титан Фюркос е споменат за пръв път у Платон .

Верни на яростта на Хера титаните като си намазали лицата с гипс, наранили чедото, това станало, когато то оглеждало лика си в променливото огледало. Ранен от титаните, Загрей като се разделил с живота си се възродил. Дионис се появил в други форми, ту като кон с висок гребен, ту като дракон, ту като бик, който с рогата си бодял титаните и така убийците разсекли на части плътта на Дионис в бича природа с ножовете си . За бичата природа на Загрей имаме сведения и от Пиндар от разказа му за аргонавтите . Когато те стигнали до Аксинския понт там се появило пурпурно (алено) стадо от тракийски бикове и била видяна вдлъбнатина в един наскоро изграден жертвеник. Бикът е Дионисова отлика и у Плутарх , където Дионис излиза от морето в образа на бик. От най - пространното свидетелство върху Загреевата митология на християнския апологет Юлий Фирмик Матерн (ІV в.) научаваме, че бащата знаел за ненавистта на жена си и затова, когато оставал в чужди страни, поверявал сина си да го пазят стражи. Тъй като заминаващият баща предавал на малкия и царския си трон, и скиптъра, то Хера най-напред отстранила стражите с разни царски подаръци, а след това поставила на тяхно място свой съпровождачи, наричани титани във вътрешните дялове на двореца. Тя така въздействала на настроението на момчето с майсторски изготвени дрънкалки и с огледало, че то напуснало царските покои и с горящо любопитство на детската си душа било привлечено в мястото на злодеянието. Хванато, то било убито тук. И за да не остане следа от убийството, сборището от съпровождачи разкъсало на части тялото на Либер и ги разделило между отделните участници. След това сварили частите от тялото на момчето и ги погълнали с цел да се насладят на нечувано до този ден пиршество с употреба на човешки труп.

Юлий Фирмик Матерн продължава разказа със сцената за спасяването на сърцето на Либер (Загрей). Сестрата на убития Минерва запазила откъснатото сърце за себе си. Спасяването на сърцето на Загрей съдържа идеята за неделимостта (монадата) на божеското тяло, без значение с каква метафора е изобразено при елинизацията (вино, бик, море) . Разгневеният баща след като се завърнал решил да отмъсти за сина. Както научаваме от Юлий Фирмик Матерн , в мъстта за сина не било пропуснато нито едно мъчение, нито едно наказание, Юпитер (Зевс) отплатил за убийството на сина си, като преминал в бяс пред всички видове наказания не само под въздействие на бащината си мъка но и (под въздействието) на тираническата си власт. Тъй като неговото страдание не намерило утешение, той заповядал да направят образа на сина от гипс по пластически начин. Сърцето на момчето, по което престъплението било разкрито, благодарение на доноса на сестрата артистът поместил в тази част от тялото на момчето, където се очертавали гърдите. След това Юпитер заповядал да се построи вместо надгробна могила храм, а жрец в него направил възпитателят на убитото момче, чието име било Силен..

Според Арнобий , след като титаните примамили Либер с помощта на детски играчки и бил разкъсан и сварен, Юпитер, като разкрил тежкото престъпление, размазал с мълния разбойниците и ги изпратил в най-мрачните места на Тартара.

От Климент Александрийски е известно, че Атина получила името си Палада от глагола “палейн” (разлюлявам, разкъсвам, тъй като вдигнала туптящото сърце на Дионис (Загрей) и го отръскала от кръвта). Титаните, които разкъсали Дионис (Загрей), отначало го били сварили, а после като го надянали на шиш, го държали над Хефест т.е. пекли го над огън . После се появил Зевс, който отнел печеното и поразил титаните с мълния. Членовете на Дионис (Загрей) предал на Аполон, за да ги погребе. Аполон отнесъл ръзкъсания на Парнас и там го положил. В текста Аполон е наречен “пайс” (чедо/служител)такова е определението и за Дионис у Климент Александрийски, то е характерно за “първото поколение богове”. Аполон е елинизираният вариант на соларния образ и е балансът на хтоничния Дионис - Загрей. Двамата са винаги в дуална характеристика, поради което Аполон отнася другия си образ на Парнас (при Делфи), където се тачи дуалната орфико - вакхическа мистерия преди (и след) Делфийската реформа. Мегалитите забелязани около светилището, скалните олтари с улей за оттичане на кръвта са паметници на предгръцката епоха, когато мястото е било орфическо скално светилище. Намерените там три изображения на Артемида, Аполон и Бик върху сребърни релефни метални пластини с позлата са изображение на извършена обредност. Те представят Великата Богиня майка в една от основните и хипостази на владетелка на живата природа (Артемида), на сина в соларния му образ (Аполон) и хтоничното му изображение (Загрей – бика). Бикът е изобразен с позлатени чело, торс, крайници и фалос – 7 – те части, на които е разкъсан Загрей от титаните в мита и разчленяван по време на обреда, за да се възроди отново.

Вече стана въпрос, че Загрей е със сигурност хтоничен бог, но тази негова хтоничност не е в противоречие със соларността му. Соларо – хтоничната същност на Загрей се потвърждава и от сведението на Амбросий Теодосий Макробий (ІV - нач. на Vв.) в съчинението му “ Сатурналий. Разказът започва с твърдението, че това което е казано за Аполон, може да бъде отнесено и към Либер. Цитира се Аристотел, който в “Телугомена” измежду другите аргументи в полза на доказателството, че Аполон и Либер баща са един и същи бог привежда и един за светилище на Либер у лигирите в Тракия. Там се получавали предсказания, а онези, които предсказвали преди това изпивали голямо количество чисто вино, по същия начин, по който предсказателите в светилището на Аполон в Кларос пият вода. Макробий удостоверява, че лакадемоните се увенчават с бръшлян, каквато е практиката на вакхическия обред, когато честват Аполон на празника наречен хиацинти. Беотите признават, че Парнас е планина на Аполон, но почитат там едновременно и Делфийския оракул и вакхическите планини, като че ли принадлежат на един и същи бог. Именно на тази планина се извършват дела в чест на Аполон и на Либер баща, което е потвърдено и от Варон и Граний Флак. Същото обяснява и Еврипид в стиховете си за Дионис, който подскачайки танцува в горите на Парнас, носейки тирсове и обгърнат в кози кожи.

Научаваме че, Аполон и слънцето са едно и също. След това научаваме, че Либер баща е равнозначен на Аполон, от което е ясно, че Аполон и Либер баща е един и същи бог. Тайнствената практика на тази религия, продължава разказа си Макробий, по време на свещинодействие е – слънцето да се нарича Аполон, когато е в горната полусфера т.е. през деня и Дионис, когато е в долната т.е. през нощта. Макробий продължава със сведението, че в Тракия слънцето и Либер баща са едно и също (божество), което те (траките) наричат Сабазий и го честват с великолепна религиозност. В 20 и 21 параграф от 18 глава, Макробий споменава ???. Теонимът се среща най-рано у Диодор . Тук Макробий се обосновава на авторите на оракула на Аполон Клароски т.е. Корнелий Лабеон, който добавил към теонимите Зевс, Аид, Хелиос, Дионис и този на Иао, като име на слънцето. В тази връзка Макробий добавя, че най-великият от всички е Иао, който е Аид през зимата, Юпитер (Зевс) през началото на пролетта, Хелиос през лятото и съмият Иао през есента (когато е същинското Дионисово превъплъщение).

Митът за Загрей е възможно да бъде и от малоазииски произход – поставен под превода – означение – Сабазий . Сабазий е божество, най – напред идентифицирано с камъка, в това си отношение на хтоничен бог той владее мъртвата и живата материя, затова може да бъде разчленяван и отново съединяван. Хтоничността на Сабазий не противоречи на соларността му, защото двете начала образуват космоса, който е и всеобщност.

Сабазий е остнанал без литературен мит. Първото текстуално споменаване за Сабазий е от Аристофан , но далеч преди него вероятния Сабас вече е скално божество във Фригия, засвидетелствено в петограф от централното светилище, известно като “града на Мидас”. Атиняните разпознават Сабас като фригийска заемка . В споменатите съчинения Аристофан снизява култа към Кибела и корибантите, който вече започва да се нрави на атинските чуждопоклонници. Свидетелствата му за божеството представят Сабазий като божество достойно за роби. В текста “Сабазиевият сън” е приравнен с безумие и “корибанствуване”, също така и с лидийската (персийска) войска, коята се хвърлила върху клепачите на Ксантий.

В комедията си “Птици” Аристофан поставя Сабазий до “майката на боговете” и е идентифициран с птица (тук е от полза да припомним, че келтският бог Кернунос е изобразяван от римляните с три летящи около главата му лебеди). Диодор съобщава, че преди елинския Дионис се бил родил друг от съюза на Зевс и Персефона, когото някои наричали Сабазий. Понеже се срамували от (тайните си) общества, те честват неговото раждане и (извършват) жертвоприношения и му отдават (почит) нощем. Диодор твърди, че първият Дионис бил от Индия, където растяла лозата и той научил всички как да правят вино от нея. Вторият, син на Зевс и Персефона научил хората на земеделие и бил представян с рога. Третият Дионис бил син на Зевс и Семела. От Страбоновата “Географика” (І в.пр.н.е – І в. от н.е.) е известно, че Сабазий е от фригийските (богове) и по някакъв начин малка рожба (чедо) на (Великата богиня) майка.

Тракийският Дионис – Загрей е пряка орфическа заемка в драматичното Дионисово превъплъщение на доктриналния хтоничен син на Велиата богиня – майка, докато Сабазий е схванат от гръцките автори като персонаж в обредното представление, като действащ чуждестранен бог. Във версиите на Загреевия мит в старогръцката литература Загрей е поставен до Персефона (Семела); докато Сабазий е винаги до фригийската Кибела (Велиата богиня – майка) или ще бъде споменат родом до нейните хипостази, каквито са малоазийските Ангдистис и Ма.

Както вече се спомена по сведението на Макробий в Тракия слънцето и Либер баща са едно и също божество, сега е необходимо да добавим, че според Макробий това божество те (траките) наричат Сабазий и го честват с великолепна религиозност т.е Загрей е равнопоставен на Сабазий, както като хтониен, така и като соларен бог.

Една извадка от Амфитей – Нимфис направена от Харпократион Сабазий и Дионис са едно и също (божество) и че някои елини наричат вахки – те “саби”. Равнопоставеността между Сабазий и Дионис като божества различни по произход и белези, но напълно сближени литературно е известна и от други автори .

Понеже вече беше направен паралел между тракийското божество и Кернунос, нека проследим кое определя Кернунос като хтоничен бог. Божеството е изобразяван обикновено като седнал мъж с кръстосани крака, дълга коса и брада, основни негови атрибути са елен и змия с овнешка глава, което го определя като хтоничен. Най - ранното изображение и споменаване на името е известно от долината Камоника в Северна Италия и се датира към ІV в. Cornu на съвременен френски език означава рогат, вероятно от латинското cornu, откъдето Cernunnos вероятно произхожда от латински и означава рогатият.

Най- детайлното изображение на бога е известно от котела от Гундеструп (Дания) открит през 1891 г., котелът е сребърен с тегло около 10 кг височина 42 cm и диаметър около 70 см, датира се към І - ІІ в.пр.н.е., състои се от 13 орнаментирани панела. На единия от тях богът е изобразен седнал, с кръстосани крака и без брада. В лявата си ръка държи змия с овнешка глава, същата змия се появява на още два от вътрешните пет панела. Заобиколен от елен, куче и още две рогати животни, три лъва. Змията с овнешка глава е неотменен атрибут на Кернунос – тя се появява и върху релефа от Чиренчестър и олтара в Lypiatt .

Известни са изображения на Кернунос върху монети, 58 монети от съкровището от Wanborough, Surray, с негово изображение са намерени през 1984 г. Откритите монети (с размер 12 мм и тегло 1.20 г.) са сечени по време но управлението на Tincomaris. На лицевата страна е изобразено мъжко келтско божество с еленови рога, а на обратната бик. Змията и бикът определят Кернунос като хтоничен, птиците го свързват със соларността, а рогатите животни са символ на властта му над боговете и хората.

Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните представи на разглежданите древни общества е вяра в безсмъртието на интелектуалната енергия, която е мислена в космогоничен смисъл като свещен брак между Великата богиня – майка и нейния Син – Слънце, а в социологичен като хиерогамия между Богинята и сина на нейния Син осъществима по време на обреда.

 

ВЪЗРАЖДАНЕ НА ВРЕМЕТО ЧРЕЗ СМЪРТТА И НОВОТО РАЖДАНЕ НА БОГА – ОБРЕДЪТ

ВЪЗРАЖДАНЕ НА ВРЕМЕТО ЧРЕЗ СМЪРТТА И НОВОТО РАЖДАНЕ НА БОГА – ОБРЕДЪТ Понеже вярата съществува и се съхранява в обреда, е необходимо да проследим ритуала, по време на който се изповядва тази вяра. Още повече, че ритуалът е материята, от който се твори мита, чрез обредът се изразява връзката човек - общество – космос и той свидетелства за вярата.

В Древен Египет всяка година хелиакалното изравняване на Сириус съвпада с началото на разлива на Нил. Нил обикновено е възприеман като физически образ на бога Хапи, но по време на разлив Нил се насища с нова духовна мощ, защото прииждащите води са изпълнени с животворна сила. Придошлият Нил вече не е само Хапи, а се е превърнал в Озирис. В месеците преди разлива, когато Нил достига най-ниската си точка, Озирис (като оплождаща сила) е напълно мъртъв. Според Плутарх Изида е земята, лишена от плодотворните води. Скръбта за земята е космическо събитие, сълзите на богинята в нейния космически образ като Изида – Сопде причиняват покачването на Нил. Тогава Озирис е в състояние да я оплоди и така става баща на Хор .

По време на лятното слънцестоене Сириус се появява на нощното небе. Това “издигане на Сопте”, както го наричат, отбелязва първия ден на Новата година . То определя началната точка, както на Соптическата, така и на Лунната година като последната започва от първия ден на невидимост на луната (деня предшестващ новолунието). Скоро след появата на Сириус, Нил откликва на новия възход и разливът започва. От митологична гледна точка водите прииждат поради сълзите на Изида, откъдето идва и името на празника отбелязващ сезона на Наводнението (Ахет) и е известен под името “Падането на капката”. От ІV в.пр.н.е е известно сведението на Хелиодор за този празник описан като най-важния ден от египетските ритуали и пробуждащ вдъхновение у египтяните.

За преобладаващото мнозинство тържественото събитие е в чест на речния бог Хапи, но няма съмнение, че освен Хапи прииждащите води са обвързани с присъствието на по-могъщо божествено присъствие. В Текстове на пирамидите разливът е описан като подмладяване на Озирис. В месеците на Шому, когато Нил напълно изгубва оплождащата си сила.

От Плутарх е известно описание на церемониите извършвани в критичния момент на прехода. Жреците, наред с други печални обреди, погребват една позлатена крава с черно ленено наметало и я показват като траурен знак от страна на богинята (понеже те, египтяните смятат кравата за образ на Изида и на земята) в продължение на четири последователни дни, като се започва от 17- тия ден на месеца. През нощта на 19-тия ден слизат при реката, тогава жреците и техните пълномощници изваждат свещената кутия, която се съхранява в едно златно ковчеже. В нея наливат малко вода за пиене, която са донесли със себе си и всички присъстващи надават вик “Озирис се намери”. Сетне смесват плодородната почва с вода и като добавят скъпоценни подправки и благовония извайват фигура с форма на полумесец, която обличат и украсяват показвайки, че възприемат тези божества (Изида и Озирис) като принципи на земята и водата.

Паралелно с тези действия в храмовете е изпълняван и друг ритуал. По време на Средното Царство празненствата посветени на Озирис са съпровождани от процесии и нощни обреди и са се чествали в храма в Абидос. Празненствата посветени на Озирис символично повтарят живота на бога и са чествани всяка година. Централен елемент по време на празненството е изграждането на “градината на Озирис”. Жреците напълват една куха златна статуя на Озирис (във формата на мумия) със смес от ечемик и пясък. Това се правело в присъствието на богинята Шенти, чийто образ е представян от фигура на крава. После статуята е поставяна в плитък каменен басейн и редовно поливана с вода в продължение на девет дни. На деветия ден, точно преди залез, я излагат на слънце. На следващия ден, статуята вече пълна с покълнали семена е трябвало да бъде пусната по водите на свещеното езеро на храма – обредно пътуване, което траело три дни. След това я погребвали в камера, наречен “Домът на Сокар”, след като изваждали от там статуята от предишната година .

Една илюстрация от папируса Юмилхак (Париж, Лувър) показва как покълването на семената се свързва със сексуалното пробуждане на Озирис. Това пробуждане означава активиране на универсалната сексуална енергия, от която възниква целия живот. Статуята на Озирис е полагана в камерата през последния ден от сезона на Наводнението. Според лунния календар, погребението съответства на последния ден от последната четвърт. Първият ден от месеца е денят, през който луната не може да се види и точно този ден е подходящ за загубата на Озирис.

Следващото събитие в серията от ритуали става на следващия ден – денят на новолунието. През този ден е издигана колоната джед, символизираща възкресението на Озирис и обновлението на Енергията. В легнало положение колоната символизира безжизненото мъртво състояние на Озирис, а изправянето и (от Сети подпомаган от Изида) е символ на неговата трансформация като повелител на живата и източник на животворна сила; изправянето на колоната символизира и възраждането на духовното. Издигането на джед възвестява следващия сезон на Пройет и открива годината. Въпреки че се провежда през петия месец, този ритуал оповестява нов новогодишен ден . Храмовите ритуали приключват на първия ден от сезона на Пройет, в този ден се провеждат всеобщи празненства. На народно ниво празникът също бил посветен на Озирис, но несъмнено има множество вариации. Все пак, ако съдим по Плутарх, скръбта е следвана от ликуване навсякъде.

Вече бе показано, че северният еквивалент на Озирис е погребалният бог Сокар – бог на смъртта и новото раждане в Абидос. Богът е свързан и синкретизиран с Озирис и дори е известен под името Сокар – Озирис. В този момент тялото на Озирис е погребано и активен бог става Сокар. Празникът в чест на Сокар се чества по времето на зимното слънцестоене през месеца хойак след прилива на Нил (появата на Озирис). По същото време съзвездието Орион (друго олицетворение на Озирис) не е видимо на звездното небе; това символизира смъртта и влизането в отвъдното на Озирис.

Празникът бил откриван на 12 – тия ден на хойак с обредна оран и сеитба, две черни крави били впрягани в плуг, направен от тамариск. След тях вървяло едно момче, което хвърляло различни семена; в единия край на нивата - ечемик, в средната – лен, а в другия край – лимец. След това били произнасяни ритуални думи . В някои области момчето било следвано от магаре, символизиращо Сет, готов да стъпче семето в земята. Същественото по време на празника е погребването (смъртта) на едната хипостаза на бога (Озирис) и активиране на другото му лице като Сокар. По време на обреда посредством символната смърт и ново раждане на бога се трансформира божествена енергия в участниците в ритуала.

Пренасянето на божествена енергия е осъществима чрез жертвоприношението по време на обреда в тракийското общество, този обред е възприет отчасти от гърците при празнуването на Големите и Малки Дионисий. Дионисовите празници в Атина (Декември – Април) символизират превръщането на старата година в нова. През месец Декември се честват т. нар. Малки или Селски Дионисий, които са съпроводени с вино и на които се представят театрални пиеси. През Януари се честват т. нар. Леней, но с най-голяма тържественост са празнувани Големите Градски Дионисий (март), те продължават няколко дни и се посещават от жители на други полиси. Хорове представят в буйни песни живота и страданията на Дионис.

За разлика от атинските пролетни Дионисий в Тракия честването на Загрей е по време на Кукеров ден и се разполага между 5 и 15 февруари, когато по орфическия календар е видимо съзвездието Лира. Загрей е субектът на големите новогодишни Дионоисови игри, който християнизацията на населението и възприемането на източноправославния календар се свързват със Сирни Заговезни, а чрез тях с Великден. Обредът е символна смяна на старата с новата година. С него се изиграва тракийската орфическа реорганизация на света .

При смяната на старата с новата година основният обред се изпълнява от мим, какъвто е кукерът. Той не знае името на Загрей, нито тежката си доктринална задача да бъде носител на тези бинарни опозиции на космологично, митологично и религиозно-социално равнище. Актьорът играе заедно със свитата си, за да е добра новата година.

Най - архаичният обред в Странджа е нестинарството. В името на нестинарите се съдържа тракийския топоним “аста”, “асти” или “ести-нари”, което ще означава играещи в огън. Свещенодействието се извършва от девственица – жрица. Зловещата оргиастичност, която жречествуващата придава на всички участници няма доктринален характер, но мистерията е извън съмнение. С нея се достига до упованието, че космическото тяло на бога ще се всели във всеки участник, който е приобщен т.е. Загрей се разпада преди да се превърне отново в едно цяло. Когато Белият кукер (без маска) сее, за тракийското орфическо учение този акт е равносилен на оплождане на Великата богиня – майка от сина и. Това символично понятие е непонятно за непросветения, който схваща сеитбата като знак за начало на новия природен цикъл. В такъв случай всеки паметник и обред притежава два езика, които могат да си заемат митологеми и знаци, но само като форма . Белият кукер е Дионис. Той е субектът на празника. Обредът е символна смяна на старата с Новата година, но всъщност чрез него се разиграва идеята на тракийския орфизъм за реорганизация на света, чрез нови съотношения на първичните космогонични начала (небе – земя, огън – вода). Белият кукер като субект на обреда е носител на драматизма между двоичните опозиции.

Космогоничният мит в тракийската безкнижовна действителност може да бъде възстановен единствено чрез културно - исторически анализ на запазените обичаино - обредни комплекси. Понеже няма митология, Сабазий е най- добрата възможност да се докосне чистата обредност или нормативната уредба на устната култура (пайдея) .

Християнският празник на равноапостолските светци Константин и Елена, отреден на 21 май и все още почитан в село Агия Елени . Празникът започва привечер на предния ден, когато в Агия Елени се събират анастенарите. Ръководител на обредните действия е телетархът, през цялата година той поддържа “конака” (светилището) на анастенарите и техния свещен извор. Нестинарската свирня (тъпан и гъдулка) се подхваща една седмица по-рано, за да бъде призована божествената сила към дните на колуминацията.

На 20 май телетархът, анастенарите и музикантите се събират в конака. Вечерта две жени с дълга запалена свещ в дясната ръка застават от двете страни на главния северен вход на стаята с огнището, откъдето посрещат и изпращат всички шествия. Първото шествие е с рози и свещи начело с музикантите. Всяко движение на шествието е кръгово в посока обратна на пътя на слънцето. Следват обредните действия при “четирите извора”, телетархът прекадява извора и отваря капака, спуска менче и го пълни с вода, която е изсипвана във всички посоки като се започва от запад. Всички присъстващи се измиват пред входа. Вътре се измиват анастенарите. След като излязат от параклиса, шествието се отправя към определеното за играта върху жарава кръгово пространство, а от там в “конака”. Там свещените предмети се поставят на местата им, с прилежащите обредни действия. Тук започва и танцът на анастенарите. Когато анастенарка започва да “вакха”, тя взема кадилницата и кади иконостаса и огнището. Танцът продължава като някои от участниците носят свещени предмети. Късно след полунощ, когато танцът привърши, иконите се обличат и се връщат в домовете. На следващия ден 21 май иконите отново се донасят в конака със същите обредни действия. Жертвеното животно - три, пет или седем годишен бик (агне) е с венец от рози. Мястото на жертвената яма се определя от телетарха. Към пладне анастенарките започват да играят около мястото на жертвоприношението. Преди да извърши жертвоприношението колячът сваля венеца и го хвърля в ямата, в която се стича кръвта, за да попие в земята. Месото се раздава на участващите и се носи сурово по домовете. Към полунощ започва играта върху жарава на анастенарите, водена от мъж, който държи икона.

Символиката на обреда е ясна. Разкъсан е бога –Аполон – Дионис наречен Сабазий. Като че ли Загрей е нощният, а Сабазий дневният тракийски Дионис, но всъщност по- важно е да се отбележи сливането им целокупен образ.

В своята реч “За венеца” (330 г.пр.н.е.) Демостен съобщава за тайнства практикувани нощем и денем в Атина. През нощта участниците се намятали с еленови кожи, пиели вино от кратер т.е. без мяра, пречиствали се като се триели с трици и кал и се пробуждали с призива: ”избягах (избегнах) по-лошото намерих (открих) по-доброто”. Демостен смята, че тези действия са лъжлива тържественост и врява към боговете, каквато никой никога не е вдигал. През деня “хубавите тиаси” се движели по улиците на Атина, участващите били увенчани (с венци) от копър и с листа от бяла (сребърна) топола, притискали змии парейи и ги закачвали да висят от главите си, крещели “ еуой сабой” и като танцували викали “хюес атес, атес хюес”. Есхин подхващал виковете и повеждал танца, увенчан с бръшлян и за всичко това бил приветстван от бабички и вземал за награда баница напоена с вино, кравай и медни питки.

Така дионисово - сабазиевата мистерия отеква в дионисово - загреевата с яркия и орфически доктринален смисъл, в който земята и водата (калта и тинята) са плътта на Великата богиня – майка и оплождащата я течност, а триците ще означават плода, според тълкуването на Александър Фол. След като се е пречистил, участника в мистерията става носител на katharmos т.е. въздигнал се е чрез пречистването като е приел божествената енергия.

Божествената енергия се трансформира и предава на участниците в обреда по време на честването на празника Белтене при келтите. Празникът е известен на древните келтски общества под много имена; Белтене (Beltain - Ирландия), Белтун (Bealtum – Шотландия), Shenn do Boaldyn на Айл ъф Мен (Isle of Man) и като Galan Mae – Уелс. Думата Белтене означава “bright” или “brilliant fire” и се свързва с огъня, който запалват друидите в чест на стар келтски бог известен като Bel, Beli, Baltar или Belenus, за който се предполага, че е британският келтски еквивалент на галския бог Кернунос (името му е известно от надпис във Франция).

По време на празника Белтене “Рогатият бог” умира или е отведен от Богинята на боговете, за да се роди отново, този път като нейн син. По време на Белтене Кернунос се появява в ролята се на съпруг на Богинята и чрез тяхното съединяване се разиграва неговото ново раждане. Същността на обреда по време на келтския празник Белтене е да се осъществи връзка с Майката на всичкото. Чрез медитация и транс е необходимо участващият в обреда да се излезе извън собствените представи, за да се доближи до вътрешните води на всепознанието. Следващата стъпка по време на друидските обреди е да се предизвика вдъхновението – огън на духа (богът – син) и така да се създаде възможност, с помощта на пазителите на портите да се прелее енергия от отвъдното. Празникът Белтене (Beltane) започва по залез слънце, вечерта на първия ден от лятото. Това е най- подходящото време, когато друидите запалват огън на висок хълм в отговор на жертвения огън на свещеният ирландски хълм. Празникът е свързван с обновяването на връзката между участниците в ритуала и богинята Ериу в Ирландия.

Обикновено, келтският празник Белтене (Beltane) се чества през април - май , времето, когато според християнската интерпретация, животните се преместват от зимните си леговища към пасищата и с това символизират прехода от домашното към същинско дивото. Вечерта хората носят у дома си клонки от глог (дърво на надеждата и закрилата) и украсяват къщите си. Друг обичай е прескачането на огъня, който се запалвал на открито по време на празника. Вярва се, че младите прескачат огъня за късмет в намирането на съпруг или съпруга, а бременните, за да имат леко раждане.

Ритуалът с избирането на парче от погачата (bannock) вероятно е във връзка и произхожда от ритуала за избирането на жертвата. В древността избраният от общността е пречистван с огън и е изпращан в “неизвестното” и въпреки, той е избран от боговете и чрез него се пренася божествена енергия. На него се дават парчетата bannock, за да се сдобият притежателите им с божествената енергия. После всеки участник е пречистван от дима на огньовете. В наши дни по време на ритуала участват двама свещеници и един гадател. Свещеникът държи пита и я представя на другите, поставя я обратно като е направил знак от долната и страна. Питата се покрива с парче плат и участниците в обреда си избират парче, избралият парчето със знака е избран от боговете. После той се среща с гадателя, който му казва, че е пречистен от отвъдните сили и може за де върне в общността, където получава от всеки участник парче от питата и така всеки да получи божествената енергия. От главния огън се запалват още два от двете страни на портите и свещеника казва: ”Огънят на Белтене (Beltane) е огън на пречистване”.

Няма съмнение, че в древността фигурата, която ръководи обреда е от кастата на друидите. Функциите на келтските друиди покриват ролята на царя – жрец в общността на траките. Подкрепям твърдението на Александър Фол , че друидите у келтите са “безусловно най – добрите представители на аристократическата идеологическа и поведенческа обособеност” и затова тяхната жреческа функция включва човешкото жертвоприношение, заместено по – късно с жертвоприношение на кон (бик) поднасяна от царя при сакралното възпроизводство на космоса (общността) по време на обреда.

 

ВТОРИЧНА СЪЩНОСТ НА БОГА

ВТОРИЧНА СЪЩНОСТ НА БОГА В началото на ХХ в. се възприема тълкуването за Озирис като бог на растителността. Значителна роля за разпространението на тази теза има Фрейзър (Златната клонка). Основната теза на Фрейзър е, че Адонис, Атис и Озирис олицетворяват великите ежегодни промени в природата. Това виждане подкрепя и английският египтолог Хорнблауер . Въпреки наличието на тези несъстоятелни теории, ясно е, че функцията на Озирис като божество на растителността е вторична по отношение на ролята му на бог – цар и цар на боговете . Значението на Озирис като бог на растителността се появява много по-късно в неговия култ, една в гръко – римската епоха. Вторично Озирис се възприема като животворната сила, стаена в зърнените растения. Диодор Сицилийски разказва, че земеделците се удряли в гърдите и ридаели над първия отрязан клас като същевременно призовавали Изида. В рамзеския папирус Озирис се явява ечемикът, който бива стъпкан (овършан) от Сет в облик на магаре. Това е описано като “раздробяване на бога”. Възможно е възкресението на Озирис да е било символизирано от отварянето на зърното, но това не е негова същностна характеристика. Вероятно като свързват възраждането на бога с вечното възраждане на природата, част от изследователите възприемат буквално и свързват пряко Озирис с природните цикли и така го определят като бог на плодородието. В това си становище те не отчитат и дори не допускат ролята на бога в религиозните вярвания като бог, който като изстрадва смъртта си по време на обреда дава възможност за трансформиране на божествена енергия у участниците в ритуала.

Подобно на Озирис, вторичната същност на Дионис като божество на плодородието е следствена. Приемайки отчасти вярата, отчасти обреда на Загрей / Дионис гърците включват божеството в олимпийската митология. Загрей - синът на Зевс и Персефона е разкъсан от титаните на седем части и изяден полу- суров. Атина Палада (в образа на богинята майка) спасила сърцето му, Аполон събрал другите седем части и ги заровили при Делфи или според друга версия Семела го гълта и така се ражда гръцкият Дионис . По-късно космическият бог е елинизиран в Делфи, където неговите жреци го съединяват със слънчевия му брат и му дават окончателното име Дионис. Съединяването е акт на синкретизъм, уреждащ космическото равновесие. Епизодът, който представя това е убиването на питона от Аполон. Така, вече попаднал в кръга на олимпийските богове, на Дионис е дадена ролята на бог на плодородието, виното, лозарството, музиката и драматическата поезия.

Вероятно иконографията и символиката на атрибутите на умиращия и раждащ се бог (рогата змия, бик), дават основание на изследователите да свързват бога директно с дивата природа и плодородието, а смъртта и новото му раждане да уподобяват с повторяемостта на природните цикли. Тази, отчасти несъстоятелна линия на анализ започната от Фрейзър, при която се сравняват образи и изображения, вместо скритата им конотация и не се разграничава всекидневната практическа функция от обредна, води след себе си и досега верни привърженици. В тази връзка, не е изненадващо определението за келтския бог Кернунос като бог на природата, плодородието и изобилието, което е преобладаващо в литературата. Наложената характеристиката на бога, като свързан и уподобен с природата, лова и плодородието, води изследователите в грешна посока, за да се изкажат недотам верни твърдения; че придобивайки животински черти Кернунос усилва могъществото си като властелин на природата.

Абстрахирайки се от подобни неоснователни теории, въведени в литературата, е необходимо подходът за декодиране на археологически паметници и писмени извори да бъде основан на равнището на културно – историческата действителност, на която обредната и мислената функция на обекта изживява своята култура – пайдеиа. А това налага определението за бога като божество на плодородието и дивата природа да се определи твърдо като вторично.

Вярата в бога, който уравновесява в същността си соларо – хтоничната дуалност е преди всичко, тази която е мислена и изповядвана при обреда, за да може чрез принасянето на жертвата да се разиграе отново свещената хиерогамия и със смъртта и новото раждане на бога да се трансформира божествена енергия в участващите в обреда.

 

ПОДБРАНА  ЛИТЕРАТУРА

ВЕНЕДИКОВ, И., Златният стожер, София 1995 г.; Медното гумно, София 1995г.; Прабългарите и християнството, София 1995г.; Раждането на боговете, София 1997 г.; Тракийското съкровище от Летница, София 1996 г.
ГРИЙН, М., Келтски митове, 1997 г.
ДОМАРАДСКИ, М., Келтите на Балканския полуостров, ІV – І в.пр.н.е., София 1984 ИЛИЕВА, С., Митологията като възможност за движение на създадения космос, Анали, 2001, кн. 1; 

КНИГА НА МЪРТВИТЕ НА ДРЕВНИТЕ ЕГИПТЯНИ, София 1982
КРОСТОВЦЕВ, М., Религията на Древен Египет, София 1995;
КУН, А., Старогръцки легенди и митове, София 1969 г.
ЛУРКЕР, М., Богове и символи в древен Египет, София 1995г.
НЕЙЛЪР, Дж., Храм на космоса, София 1998;
МЕНЗИС, А., История на религията, София 1902 г;
ПЕНКОВА, Е., Тракийският Дионис и вярата в безсмъртието, Проблеми на изкуството,1994, кн. 3, с. 43-55;
ФОЛ, А., Всеки вижда това, което знае, Анали, 2000, 3-4, с. 31-38; Древната култура на Югоизточна Европа, София 2001 г. ; Етносност, Seminarium Thracicum 4, София 2000; Просопон, Проблеми на изкуството, 1990, 3, 40-41; Свещената ръка, Проблеми на изкуството, 1994, кн.4, с. 59-63; Слово и дела в Древна Тракия, София 1993 г; Тракийският Дионис, кн.1, Загрей, София 1991 г.; Тракийският Дионис, кн.2, Сабазий, София 1994г.; Тракийската култура – казано и премълчано, София 1995 г. ; Тракийският орфизъм, София 1986 г.;
ФОЛ, В.,РАЙЧЕВСКИ, Кукерът без маска, София 1993 г. ;
ХАРТ, Дж., Египетски митове, София 1995 г;
BERGQIST, A.K., T. F. TAYLOR, Thrace and Gudestrup Reconsidered, Proceedings of the Seventh International Congress of Celtic Studies, Oxford: D. Ellis Evans, 1983;
BOBER, J.J., "CERNUNNOS: Origin and Transformation of a Celtic Divinity, American Journal of Archaeology, 55, 1951, 13-51;
CREMIN, A., The Celts, 1999; CORRIGAN, I., The Core Cult in Druidic Rites, January 1997;
FILIP, J., Celtic civilization and its heritage, 1976;
FOL, A., The Rogozen Treasure, Sofia 1988; FRAZER, J.G., The golden Bough, London 1914;
GREEN, M., The Gods of Roman Britain, 1994;
GRIFFITHS, J., The origins of Osiris and his cult, 1980;
HARRISON, J., A Study of the Social Origin of Greek Religion, Cambridge 1927
HERМ, G., The Celts. The people who came out of the Darkness, New York, 1976;
PLUTARCH, About Isis and Osiris; ROLLESTON, T.W., Celtic Myths and legends, 1997;
RUTHERFORD, W., The Druids, Magicians of the West, 1989;
SIMPSOM, W.K., The terrace of the great God at Abydos: University of Pennsylvania, 1974