Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow За любознателните arrow След падането на България под византийска власт

След падането на България под византийска власт
Оценка: / 7
СлабОтличен 
Автор Димитър Маневски   

 

След падането на България под византийска власт земите и били разпределени във византийската административна система. Тракия, Албания, Епир и Тесалия били подчинени на бившите гранични теми, от Мизия била сформирана тема Паристрион (подунавие) със столица Дръстър. От Срем и Белград била сформирана тема Сирмиум често наричана западен Паристрион със столица Срем. Неин пръв стратег станал Константин Диоген. Тема Сердика била управлявана от стратег Роман Диоген. Останалите земи образували голяма тема (катепанат, после станал дукат) България със столица Скопие. Неин пръв управител бил патриций Давид Атианат. Останалите земи били разпределени както следва: Албания станала част от тема Драч, а неин управител бил Евстатий Дафномил. Дукля също била присаединена към тема Драч. Били образувани и тема Дубровник и тема Сърбия обхващаща Рашка, Захълмие и Требине. Малко по късно тя била преубразувана във васална. Босна също станала ромейски васал. В Хърватия управлявал княз Степан Държислав (969-997) който също поел васални задължения към Византия. След смъртта му властта била поета от тримата му сина Светослав (провизантийски настроен), Крешимир (провенециански настроен) и Гоислав. Естествено веднага избухнала гражданска война. През 1000 година венецианците предприели голяма експедиция и помогнали на Крешимир да победи Светослав. Той станал владетел под името Княз Крешимир ІІІ (1000-1030), като до 1020 управлявал заедно с брат си Гоислав. Сваленият Светослав поискал помощ от венецианския дож Отони Орсело, който се съгласил да му помогне. Синът на Светослав-Степан заминал за Венеция и се оженил за дъщерята на дожа, но помощ така и не му била оказана. През 1019 княз Крешимир ІІІ поел васални задължения спрямо Византия.

БЪЛГАРИЯ ПОД ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ (до 1040)

През 1018 година се сбъднала мечтата на император Василий ІІ. България била изцяло под ромейска власт.
Той обаче добре си давал сметка, че властта на ромеите може да не е трайна и взел разумното решение да не притиска българите. Българската патриаршия била принизена до автоакефална архиепископия в Охрид, чийто водач задължително трябвало да е българин. На първо време такъв станал българинът Иван Дебърски. Аристокрацията запазила властта и богатствата си, а селяните не били товарени с нови данъци, поради което останали спокойни. Голям брой аристократи, сред които и царските роднини били изпратени далеч на изток в Армения, където получили високи постове и богати имения, за да не им дойде наум да воюват с ромеите. Техните свити и войски естествено също били съставени от българи. През 1018-1020 година значителни български контингенти били пратени в Италия да воюват с арабите. До голяма степен благодарение на тяхната храброст катепан Василий успял да нанесе унищожително поражение на арабите и да закрепи ромейската власт в Сицилия и да отвоюва окончателно Южна Италия.
От 1022 до 1025 година България била опустушена от суша, скакалци и епидемии. Това съчетано с определен такт от страна на ромеите и умората от предишните войни направило българите верни поданници на василевса.
През 1025 година Василий ІІ решил да предприеме голям поход срещу арабите в Сицилия. Първо били изпратени български войски които започнали войната, но на 15 декември 1025 година император Василий ІІ умрял и войната била прекратена.
След смътта му политиката на ромеите към българите започнала да се изменя. Данъците започнали да нарастват, което изобщо не се харесвало на селяните. Върху аристокрацията започнал да се оказва натиск да се признае по скоро за ромейска, отколкото за българска. Политиката на такт и толерантност спрямо българите постепенно била изоставена за сметка на стремежа за все по пълното превръщане на България в обикновенна ромейска провинция. Постепенно отношенията между българската аристокрация и ромеите започнали да се нажежават. Всъщност за това имало и напълно обективни причини.
Както се знае император Василий ІІ бил бездетен. След неговата смърт властта се поела от брат му Константин VІІІ. С това обаче проблемите не приключвали. Самият Константин VІІІ вече бил на преклонна възраст, а отгоре на всичко нямал и син. Той имал три дъщери, най голямата, от които Евдокия била монахиня. Като връх другите две Зоя и Теодора също били в напреднала възраст, но не били омъжени и съответно нямали деца. Това предизвиквало нестабилност в империята. По този начин престолонаследници се явявали престарелите и бездетни Зоя и Теодора. Едва на смъртния си одър император Константин VІІІ оженил 50 годишната Зоя за градският епарх (кмет) Роман Аргир. На 12 ноември 1028 година се състояла сватбата, а три дни по късно императора умрял.
Новият император Роман ІІІ Аргир скоро започнал война с арабите в Мала Азия. За целта той мобилизирал и голяма българска армия. След едно поражение в Сирия обаче той се отказал от командването и го поверил на талантливия пълководец Георги Маниак. Под негово командване ромеите и българите успели да разгромят арабите и през 1031 година превзела Едеса. Последната голяма победа на ромеите била през 1038 година, когато Георги Маниак успял да превземе половината остров Сицилия от арабите. В тази война естествено участвали и български войски. Междувременно през 1034 година император Роман ІІІ станал жертва на заговор и на трона се възкачил новия съпруг на императрица Зоя – император Михаил ІV. При управлението на този император ситуацията в българските окончателно се обърнала. В средата на 30-те години българската аристокрация била със запазено народностно самосъзнание и разполагала с големи имения, богати земи и значителни парични суми. Под нейно командване били многобройни военни отряди калени в тежките войни с арабите. Освен това аристокрацията имала и подкрепата на българските селяни (които определено били зле настроени към ромеите). Българските аристократи били зле настроени към властта не само заради опитите за поромейчване, но и поради факта, че били третирани като аристократи второ качество. Техният път за растеж в йерархията бил по труден от този на гръцките аристократи. Не бива да се забравя, че освен определено негативно отношение във висшите ешелони на властта българските боляри изпитвали и чисто обективни трудности-липсата на роднини, покровители и връзки в Цариград си казвало думата.
Многократно по зле към ромейската власт обаче били настроени селяните. Те били натоварени с много големи данъци, което никак не им се нравело и ги вкарвало в конфликт с властта. Впрочем за негативното отношение на селяните имало и чисто обективни причини, като например езиковата бариера (селяните за разлика от болярите не можели да си позволят лукса да учат гръцки), надменността от страна на ромейските бирници (нещо, което твърде много озлобявало селяните), непознаването на закона, влизането в разрез с отдавна установени порядки и разбира се неизбежните злоупотреби на бирниците при събирането на такси и данъци. Всичко това карало селяните да търсят покровителството на местните български боляри, които единствени били в състояние да ги защитят от произволите на властта.
Още по това време някой боляри започнали да кроят планове за въстатие и отхвърляне на ромейската власт. По това време (средата на 30-те) те все още били в малцинство и не можели сериозно да повлияят на обстановката. С течение на времето обаче все повече боляри започнали да възприемат идеята, че едно въстание е необходимо. Основният проблем, с който се сблъсквали била липсата на цар. Да се вдига въстание без цар било все едно да се признаят за обикновенни разбойници и метежници, а не аристократи целящи възстановяване на българската държава. Допълнителен проблем било това, че не им трябвал просто цар, а цар от самуиловия род, защото според българските закони цар можел да стане само легитимен представител на царската фамилия. Изключения не се допускали при никакви положения.
Издигането на просто някакъв цар при живи наследници и на цар Гаврил Радомир и на цар Иван Владислав щяло да бъде счетено от българите за пълно погазване на законите. Този претендент щял да бъде третиран като изменник и узорпатор заел незаконно трона.
През 1037 година умрял архиепископ Иван Дебърски. За архиепископ на България не бил избран българин, а гръка Лъв, хартофилакс на църквата „Света София”. Това събитие твърде много вбесило българите, които го счели като насилие над религиозната им свобода. Настроенията против ромейската власт нарастнали значително. Все през 1037 година големия глад за пари във византийския бюджет довел до замяна на натуралния данък с паричен. Това предизвикало взрив от недоволство сред селяните. Причината за това била, че в България данъците винаги били натурални и селяните не били свикнали да продават за пари стоките си. Единственият начин за сдобиване с пари било да се продава произведеното в големите градове. Селяните това и направили, но голямото предлагане сринало цените на селскостопанските стоки. Това предизвикало огромно недоволство сред селяните, които трябвало да продават все повече продукция, за да се снабдят с пари. От друга страна селяните не произвеждали чак толкова много продукция и тези продажби се отразявали зле на имотното им състояние. Не бива да се забравя също, че ходенето до пазара отнемало и ценно време на селските стопани, ако селото било далеч от най-близкия голям град се налагало да се пътува много време.
Когато се налагало да се ходи в някой ромейски град (най вече Солун) унижението било пълно. Градските жители по принцип имали селяните за недодялани и прости, а когато това били и българи (считани от гърците за низш народ), те трябвало да търпят подигравки от всякакъв род. Това естествено предизвиквало озлобление към надменните гърци.
Всички тези събития твърде много разбунили духовете сред всички обществени слоеве и довели до краен предел търпението на българите. На този етап била нужна само една искра, за да се разпали въстание. И скоро тази искра се появила в лицето на Делян.

ВЪСТАНИЕТО НА ЦАР ПЕТЪР ІІ ДЕЛЯН (1040-1041)

Преди да се обърне внимание на самото въстание се налага да разкажа за ставащото в Сърбия. Все пак тя била съседна държава и ставащото там се отразявало и върху България.
През пролетта на 1034 година васалът на Византия, владетелят на Дукля, княз Стефан Войнович се обявил за независим владетел. През лятото на 1036 година голяма ромейска армия (в която естествено имало и български части) и войските на васалите-князете на Босна, Рашка, Требине и Захълмие нахлули в Дукля и смазали съпротивата на княз Стефан Войнович. Той бил пленен и отведен в Цариград. За нещастие на ромеите още през 1037 година княз Стефан Войнович успял да избяга и се върнал в Дукля, където отново вдигнал въстание. Стратегът на Драч потеглил на поход срещу него, но в една битка ромеите претърпели поражение. Така Стефан Войнович укрепил властта си. Сякаш за момента ромеите се примирили с отцепването на Дукля.
През зимата на 1039/40 година император Михаил IV бил на почивка в адриатика и корабът с личните му пари се разбил на дуклянското крайбрежие. Княз Стефан Войнович взел тези пари. Михаил IV го помолил да ги върне, но той отказъл и това предизвикало нова война. През 1040 година ромеите предприели поход срещу Дукля, но претърпели пълен разгром. Въпреки това в Драч се подготвяла нова армия съставена предимно от българи, която трябвало да продължи войната.
Но сега е време да се върна към случващото се в България. През 1038 година в България пристигнал Делян. Според собствения му разказ той бил най-големият син на цар Гаврил Радомир от брака му с унгарската принцеса Маргьорита. Той бил роден към 1000-1001 година в Унгария, където живял до 1015 година, когато баща му станал цар и той дошъл в България. През 1018 година Делян бил пленен от ромеите по време на някаква битка и отведен в Цариград. След това той преминал на ромейска военна служба и подобно на много други български боляри и членове на царския род заминал за Армения. Там и служил до 1038 година.
Властите в Цариград обаче представяли биографията му по съвсем различен начин. Според тях той бил роб (или слуга) на някакъв гражданин на Цариград и името му Делян идвало от гръцкото „долос-хитър”. Той бил известен най-вече със своята подлост, хитрост и пълна липса на скрупули. Той даже не се посвенил да излъже българските боляри за произхода си. Псел пише за него “... човек, чийто род бил даже недостоен за споменаване, двуличен по нрав и твърде опитен да измами съплеменниците си”.

Възстаналите българи обявяват Петър Делян за свой цар; миниатюра от “Хрониката” на Скилица

След пристигането си в България Делян се свързал с българските боляри и им разкрил произхода си, като обаче не могъл да го докаже категорично. Все пак Делян бил по думите на Псел „човек твърде опитен във военното дело, умен и способен да даде разумен съвет в труден момент”. Най вече заради личните си качества той успял да убеди болярите, че е син на цар Гаврил Радомир.
Сега българите разполагали и с лигитимен цар и избухването на въстание било единствено въпрос на време. През ранната есен на 1040 година започнало събирането на данъците, а с това и традиционните неразбории и недоволства. Именно сега решили заговорниците, че е време да грабнат оръжието и да обявят въстанието. Въстанието било обявено в Срем, а липсата на значителни ромейски войски в региона помогнала на българите да установят контрол и над Белградско. В Белград по стар българдки обичай Делян бил вдигнат на щит и коронясан за цар под името Петър ІІ. С този акт се целяло да се покаже на всички, че въстанниците не са просто бунтовници, а наследници на българската държава. Името Петър било прието, защото цар Петър І бил признат от Византия за законен български цар.
Стратегическото положение било много добро, в целия западен дял на ромейските балкани нямало големи военни части. Изключение правела една армия съставена предимно от българи в Драч, която се готвела за война с Дукля, но в този момент получила заповед да се подготви за прехвърляне в Сицилия за война с арабите. Отделно някакви, макар и малобройни военни сили имало и в Солун.
Българската армия била многобройна и силна и без никакъв проблем заела без бой Ниш и Средец. Оттам Цар Петър ІІ повел армията към Скопие.
Когато въстанието избухнало ромеите се оказали в сложно положение поради описаните по горе причини. Армията разквартирувана в Драч получила заповед незабавно да потели срещу българите. Оказало се, че идеята не е особено удачна. Тази армия била както вече се каза съставена предимно от българи, които естествено симпатизирали донякъде на въстаниците. Тази армия била командвана от стратега на Драч Василий Синадин. Когато армията достигнала Дебър подстратега Михаил Демокрит обвинил Василий Синадин, че подкрепя Делян и замисля предателство. Така Синадин бил свален от поста си, арестуван и изпратен в Солун, за да бъде съден. Михаил Демокрит чиято цел била да се издигне в йерархията получил повишение и поел командването на армията. Новият главнокомандващ обаче, чиито пороци били известни на войниците се „ползвал” с всеобщото им презрение и омраза. Това допълнително настроило войниците приятелски към въстанието. Скоро войниците се разбунтували и отстранили Михаил Демокрит. На негово място бил избран популярния военачалник (с неизвестен чин) Тихомир. Тази армия също решила да воюва с ромеите. Нещо повече, Тихомир бил коронясан за български цар.
Докато траело всичко това Цар Петър ІІ заел с армията си Скопие, обявил го за българска столица и се установил там. Наличието на две български групировки, които били готови да воюват с ромеите било по скоро притеснително, отколкото радващо.
Цар Петър II изпратил до Тихомир послание в което го канел в Скопие да обсъдят общите действия срещу ромеите. Тихомир разбира се си давал сметка, че на тази среща не може да не се обсъжда въпроса за върховенството, но въпреки това се съгласил. Най вероятно Тихомир бил убеден, че Цар Петър ІІ не е този, за когото се представя и той ще успее да надделее в спора и да разобличи лъжеца Делян.
Както и се очаквало на срещата в Скопие се обсъждал въпроса за върховната власт. Как точно е протекъл спора е неизвестно, но вероятно Тихомир е твърдял, че Цар Петър ІІ с нищо не може да докаже произхода си и той има същата легитимност като него.
Всичко завършило с емоционална реч на цар Петър ІІ, който изтъквайки лошите последици на двувластието заявил, че „един храст не може да храни два папагала” (папагалът бил хералдическият знак на самуиловия род) и предложил на хората да избират между него-доказаният внук на цар Самуил и абсолютният самозванец Тихомир. След речта настъпила суматоха сред тълпата (явно действията се развивали на някакъв площад) която се нахвърлила срещу Тихомир (тя била съставена преди всичко от привърженици на Цар Петър ІІ) и в настъпилата неразбория го убила. След смъртта на Тихомир неговите хора признали властта на цар Петър ІІ.
Докато в България траеело двувластието император Михаил ІV събрал в Солун армия, с която потеглил на поход срещу българите. Насреща му тръгнал Цар Петър ІІ начело на българската армия. По пътя си на юг българите лесно превзели Щип и заели без бой Струмица. Двете армии се срещнали за решителна битка някъде в южна Македония. Битката била кратка, тъй като ромеите не очаквали българите да са толкова многобройни. След кратка схватка ромеите започнали отстъпление, което прерастнало в бягство. Българите предприели преследване, в което нанесли тежки загуби на ромеите, а начело на паникьосаната си армия бягал сам болният от водянка император Михаил IV. След като се отскубнали от българите ромеите започнали отстъпление към Солун. На известно разстояние зад армията се придвижвал обоза командван от Мануил Ивац (най вероятно син на самуиловия воевода Ивац). Императорът заповядал на Мануил Ивац да организира ариегард, с който да прикрие отстъплението на армията. Явно Михаил IV не вярвал в армията си, понеже потеглил директно за Цариград. Мануил Ивац бързо събрал в обоза цялото имущество на императора и формирал набързо малка армия (която трябвало да е ариегарда) съставена почти изцяло от българи. При наближаването на българската армия Мануил Ивац вместо да воюва с нея предал на Цар Петър ІІ целия обоз. Цялата армия на Мануил Ивац начело с него самия се поставила под командването на Цар Петър ІІ. В български ръце попаднали императорската шатра, много скъпи одежди, пари и скъпоценности. Скоро след това българите достигнали Солун. Ромеите нямащи никакви сили в момента не могли да сторят нищо и Солун бил блокиран. Тъй като Солун бил непревземаем цар Петър ІІ преместил армията си на лагер край Остров.
Българските сили били разделени на три части. Една армия останала в района на Остров и Солун, командвана от цар Петър ІІ. Друга армия била изпратена към Драч под командването на неизвестния по име кавхан. Трета армия под командването на опитния пълководец Антим била изпратена към Елада.Армията настъпваща към Драч не срещнала никаква съпротива, българското население от западна македония и албания радостно приветствало настъпващите българи. В Драч почти нямало ромейски войски така, че съпротивата била невъзможна и градът бил принуден да капитулира.
Другата армия навлязла в Тесалия и без проблеми заела Бер и Сервия. След това българите лесно превзели и Лариса. Ромеите обаче все пак успели да запазят контрола над някой крайбрежни градове, най-важен, от които бил Димитриада. Българите обаче нямали време да се занимават с тях (още повече че гарнизоните им били малобройни и не можели да застрашат българското настъпление). Българските войски бързо преминали термопилите и навлезли дълбоко в Беотия. Евда при Тива срещу българите се изправила по значителна ромейска армия. Битката състояла се под стените на Тива била ожесточена, като накрая българите победили. Все пак ромеите, макар да изгубили битката успели да се укрият в града. Българите щурмували Тива и успели да я превземат. След това българите продължили похода си на юг и без проблеми заели Атина и достигнали Коринт. Там ромеите успели да съсредоточат известни сили, това съчетано с мощните укрепления на Коринтотказали българите да го щурмуват. Още повече че в Пелопонес българите нямали работа.Основните сили на българите се върнали в Тесалия и армията обсадила Димитриада. Ромеите се бранели ожесточено, но численото надмощие на българите си казало думата и Димитриада паднала. След това българите превзели и останалите съпротивляващи се градове в този район. В Димитриада бил настанен силен български гарнизон.
Докато в Тесалия и Атика се случвали описваните събития, в Епир положението излязло от контрол. По това време там събирал данъци Йоан Куцомит, човек прочут с големите си насилия и злоупотреби. Местното население съставено от българи, гърци и власи силно възнегодувало против него и не виждайки друг избор се вдигнало на бунт. Бунтовниците бързо заели почти цялата тема Навпакт (с изключение на крайбрежието). По принцип това бил бунт срещу един корумпиран чиновник и в момента, в който императора възстановял справедливостта той щял да стихне. В настоящият момент обаче в околните области действали български въстаннически войски, а Цар Петър ІІ заявявал на всеослушание, че ще намали данъците многократно. По тази причина бунтовниците обявили, че се подчиняват на цар Петър ІІ. При тази вест армията на Антим, която след превземането на Димитриада квартирувала в Лариса потеглила за Навпакт. Настроенията в Навпакт били за доброволно преминаване към българите. Опасявайки се от бунт в града и виждайки, че изпуска положението стратега на Навпакт извел армията си от града и посрещнал българите някъде в неговите околности. Битката била тежка и ожесточена, но накрая ромеите били разгромени. Те побягнали преследвани от българите. В това преследване огромната част от ромеите били убити или пленени. След това българите се появили под стените на Навпакт. Останал практически без войски градът бил принуден да капитулира.
След тези победи успехът на въстанието се считал за осигурен и основните български войски се разположили на зимен лагер край Остров.
По някое време вестите за българските успехи достигнали до Армения, където живеел Алусиан, законният наследник на трона. Той бил втори син на Цар Иван Владислав и брат на Княз Пресиан ІІ. След вторият си опит чрез преврат да стане византийси император през 1025 година магистър Пресиан Българинът бил ослепен и загубил правата си на престолонаследник. След преминаването си на ромейска служба Алусиан подобно на роднините си и на много други боляри бил изпратен в Армения. Там той успял да направи завидна военна кариера и се прочул като опитен и талантлив военачалник. Точно в този момент обаче той бил в немилост пред императора и живеел в Цариград без право да го напуска, но и без да може да се срещне с императора, за да си възвърне благоволенито му. По тази причина Алусиан внезапно „се сетил”, че той всъщност е законният наследник на възстановената българска държава. Обладан от властолюбиви амбиции Алусиан се преоблякал като наемен арменски войник и тайно потеглил за България. През септември 1040 година той успял да стигне до България. Знаейки какво се е случило с Тихомир, той не посмял открито да обяви претенциите си за трона.
По конспиративен път Алусиан се свързал с привърженици на ароновия род. Пред тях той разкрил кой е всъщност и го доказал с родилно петно върху десния лакет. Постепенно Алусиан привлякъл на своя страна много хора и открито обявил кой е. Вероятно в началото на 1041 година Алусиан бил коронясън за цар без Цар Петър ІІ, да е в състояние да попречи на това. През пролетта на 1041 цар Алусиан постигнал пълно надмощие и повел 40 000 армия срещу Солун. Българите обсадили Солун и 6 дни го нападали със стенобитни машини, без обаче да постигнат нещо. Тогава цар Алусиан заповядал градът да се блокира напълно за по нататъшна дълга обсада. На другият ден ромеите изненадващо извършили голям излаз и в ожесточена битка отблъснали българите от стените на градът. След това българите се отказали от обсадата и в боен ред и без да са преследвани отстъпили на север.
Според друга, но по малко вероятна версия, още по пътя за Солун цар Алусиан разбрал, че гарнизонът е малоброен и нападнал градът веднага, без дори да е дал почивка на войниците си от пътя. Като видяла това ромеите нападнали българите и им нанесли катастрофално поражение само пленените били 15 000.
След неуспеха при Солун българите се оттеглили при Остров.
Скоро след това между двамата царе започнали да прехвърчат искри. Цар Петър ІІ обвинявал Цар Алусиан в некадърност, а някой от привържениците му дори го обвинявали, че нарочно се оттеглил от Солун, защото бил предател. Цар Алусиан от своя страна обвинявал Цар Петър ІІ, че е самозванец, а вероятно и че не е оказал помощ при Солун.
Докато между двамата български царе споровете се разгаряли император Михаил ІV взел сериозни мерки за потушаване на въстанието. На първо време в Солун пристигнала силна и многобройна ромейска армия. Друга ромейска армия нахлула в Елада и превзела Атина и Тива, след което обсадила Димитриада. Тук българите оказали ожесточена съпротива и нанесли на ромеите тежки загуби. Тогава ромеите прекратили щурмовете и успели да вдигнат на въстание гърците в града. Когато въстанието избухнало и вниманието на българите било отвлечено, бил извършен десант на пристанището. Накрая Димитриада била превзета. Друга ромейска армия извършила внезапен десант при Навпакт и го превзела. След това тя навлязла в Епир дестабилизирайки българската власт там. Някъде по това време с изненадващ морски десант бил превзет и Драч. В Цариград вече се събирала огромна армия за война с българите, която била командвана от вече тежко болния император Михаил ІV, който за огромно учудване на всички още не бил умрял.
Всичко това довело до рязък спад в престижа на Цар Алусиан, който се водел по главния, а не правел нищо за спирането на ромеите. По същото време той рязко променил плановете си. Всичко вещаело дълга и тежка война с ромеите, нещо което изобщо не му се нравело. Вероятно той не се е виждал като водач предвождащ българите в дълга и кървава война към независимостта. Неговите желания най-вероятно са били доста по тривиални-власт, слава, богатство, весел и разкошен живот, нещо, което България не можела да му предложи. Това можел да му осигури единствено василевса. Цар Алусиан се свързал с император Михаил ІV и му предал решението си да способства за потушаване на въстанието. За да е по щедър императорът към него цар Алусиан измислил хитър план. Той започнал преговори с Цар Петър ІІ и накрая двамата се помирили. По случай помиряването бил даден голям банкет. Когато всички се напили хора на цар Алусиан нападнали Цар Петър ІІ и с кухненски наж му отрязали носа и извадили очите.
Тази постъпка предизвикала разнопосочни реакции сред българите, от една страна цар Алусиан вече бил едноличен и неоспорим владетел, но от друга тази подлост силно ги възмутила. По това време ромеите започнали голяма офанзива и очистили епир и тесалия от български войски, друга армия започнала офанзива в Албания. Тогава голямата ромейска армия командвана от император Михаил ІV изляза от Цариград и потеглила за България. В допълнение армията от Солун излязла от града, за да посрещне императора. Българите я нападнали, но били отблъснати. Този нов неуспех окончателно сринал авторитета на Цар Алусиан и той намерил за нужно да избяга при императора, който в момента бил в Мосинопол. Там Алусиан получил наградата за предателството си - магистърски сан и императорското благоволение.
Същевременно сред българите настъпила суматоха, ясно било, че поради слепотата си цар Петър ІІ не може да управлява България, а за поста на регент (или дори за нов цар) се разгоряли спорове. Единствено настъплението на ромейската армия сплотило българите зад цар Петър ІІ. Двете армии се срещнали за решителната битка в околностите на Остров. Изходът от битката изглеждал предрешен, ромейската армия била по многобройна и добре подготвена. Тук били голям брой елитни ромейски части, в ромейската армия бил и Харолд Хардрад начело на своите нормани. Той бил един от най-талантливите и опитни войни на своето време и славата му се разнасяла надлъж (впоследствие той успял да стане норвежки крал). Неговите нормани се славели като едни от най опитните бойци в света. Българите не само, че били по малобройни, но се и раздирали от спорове за властта.
Въпреки всичко това българите оказали изключително ожесточена съпротива, те не само удържали мощният ромейски удар, но и започнали да вземат надмощие и сами да преминават в атака. В решителния момент на битката, когато се решавало кой ще е победителят Харолд Хардрад взел положението в свои ръце, той повел в контраатака своите нормани и успял да обърне хода на битката. Единствето благодарение на храбростта на норманите и съобразителността на Харолд Хардрад ромеите спечелили битката. Прочее победата не била пълна, българите необезпокоявани прекратили боя и се изтеглили в лагера си, а ромейските загуби били повече от големи.
Битката при Остров обаче имала голямо психологическо въздействие. Някой боляри побързали да капитулират пред императора, което допълнително затруднило действията на българите. Явно някъде по това време нарастнала ролята на Мануил Ивац, който започнал да подготвя българските войски да отбият очаквания ромейски удар откъм Остров и Прилеп.
Михаил ІV обаче не считал, че тази битка предрешава войната и не посмял да нападне българите. Вместо това неговата армия извършила внезапен маньовър и се озовала под стените на Скопие. В града почти нямало войски тъй като той бил считан от българите за дълбок тил. Това заедно с новината за поражението при Остров било достатъчно местните боляри да капитулират без бой и да предадът града на императора. Явно някъде по това време ромеите овладели крепостите в източна Македония, най-вероятно съдбата им е била като тази на Скопие. След заемането на Скопие ромеите извършили дълбок марш и се озовали под Ниш. Този град бил напълно неподготвен за защита и местните боляри побързали да капитулират пред императора. След заемането на Ниш императорската армия се разделила на две части, едната армия потеглила за Белград, а другата за Средец.
Когато ромейската армия навлязла в софийското поле местните българи били поставени в сложно положение. Тук обаче управителят на Бойон (Бояна) решил да се съпротивлява. Не е известно обаче какво е правел управителят на Средец, най-силната крепост в района, може само да се предполага, че е капитулирал доброволно. Кекавмен разказва за съпротивата на Бойон така: ”Там имало прочути войнствени мъже българи, а началник им бил така нареченият Ботко. Уповавайки се на своята храброст, те излезли да се бият вън от крепостта, сякаш се срамували да стоят вътре”. Българите сражавали изключително ожесточено и храбро, но въпреки това численото надмощие на ромеите си казало думата и българите били победени. Когато те започнали да отстъпват в града, с тях успели да влязат и ромеи. След жестоки боеве по градските улици българите били принудени да се предадат. С това свършила и съпротивата в софийското поле.
Другата ромейска армия достигнала Белград и започнала да се готви да го щурмува. Когато местните боляри видели това решили, че нямат сили да се съпротивляват и побързали да капитулират доброволно.
След тази великолепно проведена операция императорската армия побързала да се върне в Македония и потеглила за Прилеп. Тук Мануил Ивац решил да спре ромеите в околните теснини, където издигнал дървена стена. Ромеите не се поколебали да щурмуват стената. В последвалата битка българите били напълно разгромени и Мануил Ивац нямал друг избор освен да капитулира. След тази победа ромеите обсадили Остров, където Цар Петър ІІ оказвал яростна съпротива. В щурма на Остров отново се проявили норманите на Харолд Хардрад, които всъщност разгромили българите и пленили Цар Петър ІІ. След това той бил отведен в Цариград, където бил затворен в тъмница. Там и умрял малко по късно. Не е известно останалите български крепости (става въпрос за крепости като Охрид, Битоля, Преспа и Дебър) да са оказали съпротива, но е известно, че били опустушени страшно от норманите. Те дори не се посвенили да разрушат гробницата на Свети Ахил в Преспа (тя била издигната от Цар Самуил, който много почитал този светец).
Харолд Хардрад е дори наречен скандинавските саги ”Опустушител и разорител на България”.
Така приключило голямото българско въстание от 1040-1041.

 

Източник: сп. "БГ наука", бр.10