Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow 12 клас arrow Болната човешка душа – трагедия на личността (Аргументативен текст върху стихотворението „Болница”)

Болната човешка душа – трагедия на личността (Аргументативен текст върху стихотворението „Болница”)
Оценка: / 2
СлабОтличен 
Автор Administrator   

В протеста срещу символистичната поетика на поколението от 20-те и 30-те години на ХХ век се появява стремеж за завръщане към естествеността на битието, към внушенията на естествения предметен свят. Създаването на нова естетика поражда и новия поетически език – прозаичен, груб, дори грозен. Лирическият субект изчезва формално и от цялата действителност остава единствено обективното – предметите, житейската проза, „мъртвият” свят.

            Битието в предметния свят на Далчевата поетика се оказва тежко изпитание. То е бремето да съществуваш, да зависиш от телесната обвивка, тленна и смъртна – противоположност на безсмъртната душа. В поетическите виждания на Далчев (в стихотворението „Болница” например) тялото приковава духа и го обрича на агония в свят, който е прекалено овеществен.

            За да създаде усещане за страдание и безнадеждност, поетът натрупва поредица от предмети: „градската болница”, „бяла вяросана зала”, „стени”, „прилепените бели легла”. Човекът е затворен между тези стени, зазидан в своята самота, а единственият изход е смъртта. Чрез повторенията („лица побелели”, „бяла заля”, „бели легла”, „бели покривки”)  чрез контраста („черни ръце”, „както черни оголени клони”, „тези сухи ръце”), поетът откроява акцентите: животът е обречен, страданието вечно, смъртта неизбежна.

            Тишината и здрачът и тези прозорци дъждовни

            със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът,

            и звънът, и звънът на големия стенен часовник

            сякаш тежките стъпки на близката смърт.

            В поезията на Далчев тишината, здрачът, часовникът, прозорците са постоянни символи. Той се стреми да се откъсне от поетиката на символизма, но на практика изгражда система от знакове, чието звучене го сближава с Яворов. Човешката самота в заника на живота е внушена чрез тишината и здрачът. Часовникът символизира изтичащото време, а звънът му – „тежките стъпки на близката смърт”. Дори прозорците „”тъжовни”, „със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът”, не представят друга възможност. Тези бразди са следи от отминали страсти, следователно краткотрайни като самия живот. Нищо не може да се види през прозорците на градската болница, въпреки че те са единственият път на очите към познанието. А то е предопределено на болния , който може би е узнал прекалено много от света и живота и е изгубил човешкото желание да живее, за да открива. Всичко това навежда на мисълта, че съществуването е безсмислено и безцелно.

            Огрубелият език, алитерацията („л”,”м”,”н”,”п”, „т”), асонансът („и”, „а”, „ъ”, „е”), , дължината на стиха създават особена напевност и мелодичност. Болницата не е място за лечение, а за смърт, защото е болна човешката душа, болна в самотата си. В това е и трагедията на духа според самия Далчев. Болницата е представена като символ на света, в който вещественото, материалното е погубило човешката душа.

 

            Стиховете на този „поет на поетите” звучат тъжно и величаво, интелектуално студено и дистанцирано. В тях откриваме живата болка на човека, крещи без глас самотата, търси сродна душа и протегната за помощ ръка на приятел. А това все пак е надежда за съприкосновение на духа с радостта от битието, за което копнее и самият Далчев.