Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow 11 клас arrow Невъзможният диалог (Аргументативен текст върху разказа „Андрешко” от Елин Пелин)

Невъзможният диалог (Аргументативен текст върху разказа „Андрешко” от Елин Пелин)
Оценка: / 2
СлабОтличен 
Автор Administrator   

Нерядко творбите на Елин Пелин представят границите между хората, показват невъзможността за диалог между тях. Като изобразява един разпадащ се диалог, разказът „Андрешко” създава метафора за социалното отчуждение и безизходността, която то води след себе си. Светът, изобразен в произведението, е противоречив – „ходът” на повествованието е неравен, пространството – променливо. Повествованието се движи бавно, подобно на Адрешковата каруца, но финалът му е бърз и внезапен. Пътят е кратък и дълъг – кратък в пространството, той се оказва твърде дълъг в социално-психологически смисъл. В шумния разговор се откроява невъзможността за диалог – липсва допирна точка между различните нравствености и ценностни ориентири на героите.

Усещането за бавно развитие на сюжета създава натрупването на определения. Един или повече епитети съпътстват всеки елемент от изображението на бавно движещата се каруца. Тя затъва в калния селски път сред „печалното, пусто и разкиснато от дъждовете поле”. Внушение за монотонност създават и пейзажните етюди, изградени чрез еднотипно завършващи изречения и чрез кръгово движение на описания поглед. Замислени, конете, господинът, враната на крайпътното дърво и самото зимно небе, изглеждат вглъбени в себе си и отчуждени. Изображението създава усещането за безплодно въртене в кръг. По този начин едва кретащата каруца се възприема като алегория на един муден свят на безвремие и инерция. Нейният път, завършил анекдотично в блатото, е ироничен образ на безизходността, към която отвежда тази инерция.

Пейзажьт е белязан от мъртва неподвижност. „Мъртви и покрусени” се тъмнеят надалеч села, реки, гори и планини. Мъртвите локви на полето са „студени и оцъклени като мъртвешки очи”. Честото включване на калта придава метафоричен смисъл на ситуацията. Както подчертава разказвачът, пътят, по който е поела каруцата на Андрешко, води отново в калта. „Мъртъв” е диалогът между града и селото, взаимното недоверие им пречи да открият пътя един към друг. Съсловни различия, предрасъдъци и ненавист обричат нацията на безперспективност.

Несъстоялият се диалог е метафора на разпадащите се връзки, на отчуждението и отсъствието на общи ценности. Алегоричен образ на държавата, съдия изпълнителят демонстрира нейното поведение. Без видима причина започва да поучава младия каруцар и да го обвинява за предполагаеми грехове – негови или на съсловието му. „Лукави станахте вие, селяните. Знаете само да лъжите и да хитрувате”, в думите му се долавя нездравото подозрение на държавата към нейните поданици. Убеден, че въплъщава силата на закона, държавният чиновник вижда в своето посещение възстановяване на справедливостта.Смята, че конфискацията на житото на Станой ще има възпитателен ефект едва ли не върху цялото селячество: „Хем него на ум ще науча” – заканва се той – „хем да ви покажа един пример, та да не кръшнате друг път.” Въплъщение на властта, но и усетил своето безсилие, той говори объркано. С иронично-високомерни думи подчертава, че стои много по-високо в социалната стълбица и събеседникът му трябва да се съобразява с това.

            Градът и Селото остават неразбираеми един за друг, враждебни. Олицетворявана от съдия изпълнителя, градската култура е осмислена в разказа като култура на държавността, на отчуждението и студенината. Младият селянин от своя страна представя културата на патриархата с присъщите й ценности като взаимопомощ и съпричастие. За него решението на чиновника е неразбираемо, в него той вижда изпълнител на зла воля. Не се съмнява, че е дошъл, за да „изгори душицата” на някого. А когато разбира, че жертвата е Станой, в съзнанието му зазвучава повелята: „Трябва да му се помогне – не може инак!” И Андрешко решава да противодейства – най-напред словесно, а после и чрез дела. Наричайки конете си „господа”, той иронизира чиновническата система. Шегува се, че „службата им е чиновническа – на часове”, денят им е строго разпределен: „На час стават, на час лягат, на час ги поим, на час ги храним”. И за да заприличат съвсем на чиновници, „понякогаж в яслите и вестник прочитат”. После опитва да предизвика състрадание у своя пътник, да разбуди нравственото му чувство: „Сиромах е той, господин съдия, не закачайте го”. Разбрал, че това няма да помогне, Андрешко решава да го изостави в блатото.

 

Чрез своята абсурдност ситуацията на неосъществения диалог, представена в разказа „Андрешко”, поставя проблемите за отношението между социалните роли на човека  и неговата човечност, за отчуждението като резултата на цивилизацията. Цивилизованият човек се оказва отчужден от другите хора и е унищожил човешкото у себе си.