Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Божествената доброта у човека в разказа „Серафим“ на Йордан Йовков

Божествената доброта у човека в разказа „Серафим“ на Йордан Йовков
Оценка: / 9
СлабОтличен 
Автор Станислав Петров   

Включен в сборника „Женско сърце“, разказът „Серафим“ от Йовков е свидетелство за характерната носталгична вгледаност на някои от героите му в някакъв отминал свят на хармония и постигнат смисъл, когато хората и Бога са живеели в съгласие. Този свят е залязъл, но негови отблясъци и знаци могат да се откриват и в настоящия свят на невяра и отчуждение. „Серафим“ е емблематичен Йовков разказ, в който е разгърнат мотивът за добротворчеството, за милосърдието и човечността.

Вест за надежда, че доброто съществува, че вярата в небето не е изчезнала, че има и хора, обичащи ближния си, е странният герой, носещ ангелско име. Серафим – този „чудноват човек, нито селянин, нито гражданин“ е въплъщение на милосърдието, принадлежи едновременно на сетивния свят, и на отвъдсетивния, в който, изправен пред Бога, се надява да получи съответния дар за отдаденото тук – свидетелство за което са живописните кръпки по палтото му. Истината е, че човек живее на границата на различните светове. Идеята на разказа е свързана с идеята за човешкото братство и алтруистична любов.

Серафим е име на небесни същества и означава „горящия“. В него са синтезирани всички особености на огъня – плам, пречистване, светлина и озарение, разсейване на тъмата. Серафимът символизира всички тези способности в най-духовния им смисъл.

Серафим е въведен в едноименния разказ по характерния начин, по който Йовков представя своите странни, идещи сякаш от някой друг свят герои: „Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин...“. Начинът, по който е представен – чрез казване какво той не е, напомня начина, по който вярващия човек говори за Бога понеже не му е дадено да го познае с разума си. Използваният глагол „явяваше се“, който срещаме и в „По жицата“ при съобщаването за веста на бялата лястовичка – символ на вярата е типичен за библейския разказ, свидетелстващ за чудото за проявлението на божественото. Показателен е и фактът, че Еньо познава Серафим, но не може да го „разпознае“ – нещо повече, понеже „няма сетива за другия свят“, Еньо го обвързва с таласъм с „изпаднал германец“, с „плашило“.

Портретното описание на персонажа подчертава неговата сякаш обезплътненост – „мършав, дребен човек, изгубен в окърпеното палто“, „мъничък, слабичек“, „с посинели устни“, „с черно сухо лице“, загатваща отвъдността му. За същото е знак и незаинтересоваността на Йовковия герой към материалната страна на света, откриваща се в собственото му облекло – „дрипав, окъсан“, палтото му е „оръфано“, „разнищено“, „навред продупчено“, „навред кърпено“. Точно това палто иска да смени с ново героят. Но и този път, както и преди, няма да успее. Може би защото е невъзможно да промени душата си, да се откаже от правенето на добро като естествено поведение. Серафим прави добро така, както диша – без да се планира, без да се колебае и без да се възгордява. За него добротворчеството е начин на живот.

Едни от не многото знаци за връзката на Серафим с плана на духовното са очите му, тяхната неуловимост от читателя – „замъглени и влажени“, те обаче „светнаха повече“, и усмивката му постоянна и сякаш безпричинна. Финалът на разказа събира точно тези два знака, за да потвърди отново отчуждеността на персонажа от земната душа: „Серафим говореше на Еня, но не го погледна... позагледа се пред себе си и се усмихна“.

Особено значещ е езикът на героя. Той непрекъснато превежда от един в друг стил онова, което казва. Словото му обхожда различни езикови регистри – от народно разговорния през фразеологизми до клишетата на градския речев стил, като винаги иронично се дистанцира от всеки от тях чрез вметнатия израз „тъй да се каже“.

Йовковият разказ е построен върху два плана – реалистичен или видим и идеалистичен или невидим. Видимото е израз на невидимото, временното на вечното. Видимият „план“ за Серафим е достъпният за Еньо. Той присъства в разказа само, за да открои немощта на обсебеното от материалността съзнание, неспособността му да прозре скрития смисъл на необичайните неща. Невидимият план е достъпен единствено чрез Серафим – през символиката на името му, през „чудноватостта му“ през мащаба на щедростта му. Той не може да присъства пряко, за него не може да се разказва направо.

Композицията на Йовковия разказ също съответства на недостъпността на неговия „невидим“ план. Повествователят нерядко дискретно, но ясно подчертава ограничеността на компетенциите за границите на „видимия“ свят: „Колкото можеше да се види през вратата, вътре в кафенето беше дълбоко и хладно“. Кулминацията – сюжетна развръзка в разказа (даването на парите на Павлина) е изтеглено „зад кадър“. За нея не се разказва, дори не се съобщава, а се познава чрез „подслушания“ разговор между Серафим и Еньо. И този факт носи Йовковото послание – добротворчеството не трябва да се афишира, то трябва да е естествено човешко поведение.

Пришълецът не се страхува от измама, не се грижи, че ще бъде обран. За него човек е ближен и без да е познат. Той вярва, че парите му ще послужат за нещо добро – в болницата могат да помогнат на човека. Истинската кулминация на разказа е удивлението на кафеджията – видим знак за ставащото в душата му е жестът: „прехапа устните си“ - това е „духовно възвисяващият миг“. Непонятната постъпка става внезапно разбираема, героят проглежда за същността на една житейска логика, която му  е била чужда досега. Цялата събитийност в текста е била устремена към тази точка – на отварянето на очите на грешния Еньо за доброто, което съществува, за чудото на  милостта, за щедростта на бедния. Кафеджията прави опит да утвърди своята житейска логика на мисленето първо за себе си, на егоцентризма и прагматизма – Серафим има нужда от палто, от пари, за да изкара зимата, неразумен е, щом ги дарява на непознати. Но другосветецът не мисли така – вече 10 години раздава имането си, като св. Георги, на чийто празник се появява по тия места. Не е безгрешен, но не е повярвал, че е изченало божеството, заменено от Еньо с парите. „Когато господ на нея и тя на мене“ – такова е упованието на Серафим в божественото правосъдие, което снема грижата от плещите на човека.

Със старото си палто и с всеопрощаващата си усмивка Серафим ще бъде нашият морален коректив, ще провокира доброто в нас, ще ни помага да бъдем човеци. Упованието в чудото, вярата в справедливостта е съхранителна за човека, тя е божият образ в него, ангелското, което може да прояви. И може би тъкмо това ще върне и Бога.