Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Велик, сюблимен, непостижим IX глава от поемата „Семптември“ на Гео Милев

Велик, сюблимен, непостижим IX глава от поемата „Семптември“ на Гео Милев
Оценка: / 3
СлабОтличен 
Автор Станислав Петров   

Поемата „Септември“ на Гео Милев се ражда като израз на чувствителната, болезнено реагираща душа на автора й, разтърсена от неочаквано жестокия терор при потушаване на Семптемврийското въстание. Може би затова най-силни части на поемата са тези, които са посветени на трагичния погром. Единствен епизод в тях, в който трагизмът отстъпва на стоицизма и героизма, е епизодът с поп Андрей. Поетът е изобразил героя като обобщен образ на човека, защитаващ човешките си права и със смъртта си, и на народа, извисил се чрез волята си „за светъл живот“ и вярата си в правдата. Поп андрей противостои на страха, става изразител на Вазовата идея за нравствена победа, за запазена чест, за защита на идеята.

Девета глава ще стане своеобразен епицентър на цялата поема, защото в нев се срещат ведно грозотата на смъртта и величието на духа – и двете събрани и разделени в обесването на единствения герой, разпознат като реална личност в поемата – поп Андрей. Навлизайки в света на творбата, читателят не може да не почувства на първо място неговата парадоксална раздвоеност. Дори поне по начина на изграждането на този образ в поемата – запазвайки своята физиономия на достоверна исторически личност, сражавайки се и умирайки „долу“, в конкретно-събитийния свят на поемата, без да излиза извън своята плът и кожа на реален герой, поп Андрей същевременно е конструиран по модела на друг тип на изображение, приема размерите на митологичните герои от троянския епос, родее се с гръмотевичната буря, поразила в сърцето „гигантския, столетния дъб“. Именно това е впечатляващото – най-конкретният герой в творбата става символ на безсмъртния човешки свободен дух.

Подвигът на поп Андрей е изобразен на фона на отчаянието и ужаса и на катастрофално пропадналите устрем и вяра. Чрез неговия образ – единиствения индивидуализиран герой в рамките на поемата – нейният автор не цели препокриване между историческа реалност и художествена действителност. Героят не е историческа личност, но е действително лице – поп, който по време на Септемврийското въстание е бил командир на отряд. Изключителното в него, което е привлякло поета, не е само в нетрадиционното съчетание „поп-въстаник“, а и в необикновения му героизъм в една екстремна ситуация, когато, останал сам, на изпитание и проверка са подложени обществено-политическите му убеждения и чувството за чест.


Въпреки начупените стихове и зачестените рими („там – сам“, „смут – луд“, „смелия – легендарния“, „поп-топ“) ритъмът е тръжествено забавен и епически. С поставянето на акценти върху изключителното („епически смелия“, „легендарния топ“ започва извисяването, а с това и митологизирането на героя. В тези стихове поп Андрей се възприема като достоен потомък на славните участници в Априлското въстание, близък по физически и душевни сили до Кочо от едноименната Вазова ода. Но в стиховете, които следват, визията за него се променя и възприемателят го свързва с титана Прометей от древногръцката митология, макар че сходството е далечно. Героят на Гео Милев не е богоборец в конретния смисъл на думата. За него Бог и Сатаната като че ли са се съюзили  с погромаджиите и са еднакво бездушни към хората, тръгнали на бой за правдата с възгласа „С нами Бог!“.

В поетическия епизод с екзекуцията се открояват два момента: първият – статичен, а вторият – динамизиран чрез реч и действие на героя. Смъртта на поп Андрей е грозен акт, в който умъртвяването на човека е предадено грубо натуралистично, без да е спестен детайл в ужасната смърт на бесилото. В творбата значимостта на момента сякаш се отмерва с часовник, който отброява последните минути. Картината прилича на поредица натуралистични кинокадри, в които няма нищо поетично – напред, напълно в духа на експресионизма, е изведено грозното в тази смърт – с телеграфния стълб, въжето и палача; със захрачването и нахлузването на въжето, с езика, стиснат „между зъбите“. Просто това е смъртта на човек, който мъжки я приема.

И тук идва неизбежно присъстващото в цялата поема „Но!“. Смъртта на поп Андрей е ужасяваща, но и величава – тя говори за силата на духа по този начин в най-мрачните моменти в поемата чертае пътя му към светлината. Защото „Септември ще бъде май“. Образът на поп Андрей е своеоебразен епицентър на това послание, зашото в него е вложена идеята за бесмъртието на народа и безсмъртието на човешкия дух.

В художествените текстове по принцип продтранството има символичен смисъл. Това особено важи за поемата „Септември“, в която посоките „горе“ и „долу“ непрекъснато кореспондират не само с процеса на въстанието, но и с перипетиите на човешката история, тъй като българското въстание в творбата на Гео Милев е свързано с историята чрез универсалния проблем за свободата. Начинът, по който е конструирано пространството при обесването на поп Андрей, насочва към универсалните послание на текста.

И ако текстът отново се сравни с кинокадри, се вижда как „камерата“ се движи отдолу нагоре: „До телеграфния стълб бе изправен./ До него палача./ Въжето бе готово“. Веднага след това погледът ще се вдигне нагоре: „Балкана/ тъмнееше мрачен“. И още по-нагоре: „Небето - / сурово“. И когато пространството е добило достатъчно висота, ще дойде: „Попа стоеше огромен,/ изправен в целий ръст,/ цял/ спокоен като гранит“. Тук е важно не само казаното, но и начинът на казване. Впечатляващо е римуването на „Капитана“ с „Балкана“, на „Въжето бе готово“ с „Небето - / сурово“. Смислово в тези римувания се взривяват полюси – допират се отвратителната конкретност с безсмъртната вечност и така творбата „негласно“, но властно дава своята присъда за ставащото. Защото за българския читател Балканът и небето, още повече с членуваните си форми, означават нещо насочващо към величието на „тоз, който падне в бой за свобода“.

Парадоксите ни съпровождат до края на сцената на обесването на героя – поп Андрей, запратил последната граната в божия храм, умира с „на гърдите Христовия кръст“, с поглед, впит „далеко/ сякаш в грядущето“. В това противоречие се оглежда една от основните идейни постановки на експресионизма – за мъртвите институции, каквато в случая е и църквата, и за неумирашата вяра на човека. Значимостта на тази идея ще бъде потвърдена и във финалната 12. Глава на поемата, където, аналогично на запратената от поп Андрей граната, бомба ще бъде запратена – този път към боговете, символизиращи световното зло.

Доказателство за значимостта на 9.глава за идейния патос на цялата поема е и сходството между начина, по който първа глава, посветена на величието на въстаналия народ, и финала на главата за смъртта на поп Андрей: „Неудържими/ страхотни/ велики:/ Народ!“ (1 глава) и „велик, сюблимен, непостижим“ (9 глава).

Изграденият от Гео Милев образ на поп Андрей гордо загива на бесилото, с възможност, дадена му от поета, да изрази презрението си към палачите. От същите палачи подло е задушен смелият творец, поради което не е имал възможност роди за последна дума. Но с поемата си той вече е казал безсмъртното си заветно слово: „Смърт, убийство и кръв! Докога, докога?“, като послание за граждански мир в родината ни.