Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Безутешната повест за изгубената красота стихотворението „Цветарка“ на Христо Смирненски

Безутешната повест за изгубената красота стихотворението „Цветарка“ на Христо Смирненски
Оценка: / 5
СлабОтличен 
Автор Станислав Петров   

В цикъла „Децата на града“ от Смирненски се внушава съчувствие към принадлежащите на социалните низини чрез система от опозиции между характеристиките на града и на лирическите герои. Градът е демонично персонифициран, изобразен е като хищен, чудовищен, агресивен и зъл, „целият скован от злоба“ („Братчетата на Гаврош“). Негови безсилни жертви са старият музикант, малката цветарка, уличната жена, гаврошовците – типажи, в които е уловена драмата на малкия човек.

Всъщност градът е проекция на трансформациите на човешкото от епохата на модерните времена. Извисен над него, като недостижим утопичен остров „в лунносребърни води“, изглежда природният свят в стихотворението „Цветарка“. С този свят е сродено светлокосото момиче, чийто образ се изгражда чрез аналогията с цвете и русалка. Крехкостта, невинността и красотата са особено беззащитни в големия град, дебнещ като хищник, смазващ в „гранитната си пазва“, пленяващ „хиляди души“. „Гласовете“ на града звучат в хармония и дисонанси, с различен ритъм и сила, интонации и нюанси, в широкия диапазон между плача и триумфа на гордостта и смелостта, между „волнокрилото“ възнесение и падението.

Заглавието на текста откроява социалната роля на героинята – цветарка – такава е първата идентификация, която в разгръщането на текста ще се променя и потвърждава, за да внушава, че зад социалната маска могат да се крият и други измерения на човешкото.

Първата строфа щрихира един извисен над града свят – друг, приказен, призвезден. Носталгията по него звучи в „болка безнадеждна“, разчетена в разтапящите се в парите небесни светила. Погледът на лирическия говорител е насочен нагоре – към недостижимото:

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

Светлината постепенно изчезва, за да се изгуби това мимолетно видение. Мотивът за вълшебството на красотата се свързва с мотива за умирането й. Щрихираният романтично наземен свят ще стане напълно невидим в текста, затъмнен от падащата вечер, но и от изкуствените градски светлини.

Втора строфа чертае образа на долния свят на града – инверсиите „и грамаден, и задъхан“ поставят логическото ударение върху заплашителното, страстно хищното. А метонимията „гранитна пазва“ свързва образа с представата за чудовищната трансформация на майчинското. Вместо приласкаваща гръд, градът мащеха готви убийствена студенина за жертвите си. Описващият поглед сега е отдалеч и отгоре – столицата „глъхне“ – метафората указва за звук на границата с тишината. Наметнал „лунно наметало“, градът представя спектакъл на привидностите, той е огромен театър на маскарада на живота. Но тази театралност е и измамната му привлекателност и хипнотичен чар. В странния му шепот присвоените човешки съдби се превръщат в „повестите безутешни“ на „повседневен маскарад“.

Планът на изображение е приближен в трета строфа. Конкретизацията е обозначена с една от метонимиите на градския център – „улицата шумна“. „Под гирлянди електрични“ тече нощният живот – градът сменя маските си – отчуждението и празнотата сега са скрити зад изкуственото веселие. На музиката на оркестъра е дадена ролята да забавлява, внушавайки, че е празничен светът на локалите. Оцелялото в тази форма изкуство осъществява бягство от действителното, но и успява все още да възвръща съзнанието към същностното. Изкуството на музиката сквира и открива, неговите „плавни звукове ритмични“ са маската на „скрита мъка и печал“.

Следващата строфа въвежда героинята, сравнена с „прокудена русалка“. Контрастът между малката фигурка и огромното пространство създава представа за изгубеност и застрашеност. Деовйката е сякаш прогонена от един приказен свят на волността и красотата – подобен на онзи, мярнал се в началото на текста, за да изчезне в иреалното. Продавачката на цветя от текста на Смирненски носи знаците на един свят, прогонен от каменния град – като че ли идва приказното, за да влезе в тривиалната роля на цветарка. Героинята очарова и буди желания с непокварената си естественост на (не)осъзнатата си женственост. Тя изглежда обречена заради невинността си. Тя предлага „тихо“ цветята, заедно с „усмивката смирена“ по „рубинени уста“ – така плахостта и красотата стават част от невинно-виновната търговия, защото всичко се оказва стока по властващия тук закон на „жълтия метал“. С него трябва да се разменят и „златожълтите хризантеми“ – цветята на есента и смъртта, чията красота е краткотрайна като невинността. Самата девойка носи емблемите на мимолетното, което вероятно заради това е още по-изкушаващо.

Заплахата за красотата, която може да бъде продавана и купувана, изразява покваряващата власт на града. Красотата и любовта нямат шанс, стават неизбежна жертва на порочния карнавал на големия град. Свързването на града с чудовищното чрез сравнението „като черни пипала“ подсказва колко крехки, беззащитни и като че ли неспасяеми тук са красотата и младостта:

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и с усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

Метафората „младостта цветна“ откроява възможната пълнота на живота и нейната бързопреходност – тя отминава бързо като цъфтежа на цвете, последван неминуемо от повяхване и смърт. Затова младостта и красотата са рядка и ценна стока, подтикващи към размяна и посегателство, пораждащи порива за притежание. Множеството на изкушените в градския локал е обезличено, метонимично представено с „погледи отвред“, „усмивки иронични“, „мисъл неприветна“. Изличените индивидуалности реагират автоматично по един и съш начин – на женственото се гледа като на стока, любовта се свежда до платената любов, красотата предизвиква желание за похищение.

Музиката е част от празничната атмосфера, нейните плавни и ритмични звуци са отправени към сърцата на хората, за да създадат усещане за отмора и романтика. Такава нагласа задава началото на творбата, но хората се оказват слепи за този вид красота и тя остава като изолиран и самотен остров, който се разтапя в „тънка пара“. В тази творба, както и в други стихотворения на поета, музиката е в контраст със символичното значение на вечерта. Тъмната част на денонощието е свързано по-скоро с нечистите, тъмни помисли на безгрижните. Предстоящата драма е загатната и чрез промяната в образа на девойката, представена в следващите стихове. Няма го вече извисеното ефирно излъчване, защото погледът, „смътен и нерад“, говори за страдание и чувство на обреченост.

Творбата се връща към своето начало „...а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва/ хиляди души разбити – дебне каменния град“, за да свърже образа на младото момиче с всички разбити души в студения свят на разгулното доволство, внушавайки представата за хищническата същност на града на маскарада, убиващ красотата на човешката душа.