Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Безутешната повест за изгубената красота стихотворението „Цветарка“ на Христо Смирненски

Безутешната повест за изгубената красота стихотворението „Цветарка“ на Христо Смирненски
Оценка: / 6
СлабОтличен 
Автор Станислав Петров   

В цикъла „Децата на града“ от Смирненски се внушава съчувствие към принадлежащите на социалните низини чрез система от опозиции между характеристиките на града и на лирическите герои. Градът е демонично персонифициран, изобразен е като хищен, чудовищен, агресивен и зъл, „целият скован от злоба“ („Братчетата на Гаврош“). Негови безсилни жертви са старият музикант, малката цветарка, уличната жена, гаврошовците – типажи, в които е уловена драмата на малкия човек.

Всъщност градът е проекция на трансформациите на човешкото от епохата на модерните времена. Извисен над него, като недостижим утопичен остров „в лунносребърни води“, изглежда природният свят в стихотворението „Цветарка“. С този свят е сродено светлокосото момиче, чийто образ се изгражда чрез аналогията с цвете и русалка. Крехкостта, невинността и красотата са особено беззащитни в големия град, дебнещ като хищник, смазващ в „гранитната си пазва“, пленяващ „хиляди души“. „Гласовете“ на града звучат в хармония и дисонанси, с различен ритъм и сила, интонации и нюанси, в широкия диапазон между плача и триумфа на гордостта и смелостта, между „волнокрилото“ възнесение и падението.

Заглавието на текста откроява социалната роля на героинята – цветарка – такава е първата идентификация, която в разгръщането на текста ще се променя и потвърждава, за да внушава, че зад социалната маска могат да се крият и други измерения на човешкото.

Първата строфа щрихира един извисен над града свят – друг, приказен, призвезден. Носталгията по него звучи в „болка безнадеждна“, разчетена в разтапящите се в парите небесни светила. Погледът на лирическия говорител е насочен нагоре – към недостижимото:

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

Светлината постепенно изчезва, за да се изгуби това мимолетно видение. Мотивът за вълшебството на красотата се свързва с мотива за умирането й. Щрихираният романтично наземен свят ще стане напълно невидим в текста, затъмнен от падащата вечер, но и от изкуствените градски светлини.

Втора строфа чертае образа на долния свят на града – инверсиите „и грамаден, и задъхан“ поставят логическото ударение върху заплашителното, страстно хищното. А метонимията „гранитна пазва“ свързва образа с представата за чудовищната трансформация на майчинското. Вместо приласкаваща гръд, градът мащеха готви убийствена студенина за жертвите си. Описващият поглед сега е отдалеч и отгоре – столицата „глъхне“ – метафората указва за звук на границата с тишината. Наметнал „лунно наметало“, градът представя спектакъл на привидностите, той е огромен театър на маскарада на живота. Но тази театралност е и измамната му привлекателност и хипнотичен чар. В странния му шепот присвоените човешки съдби се превръщат в „повестите безутешни“ на „повседневен маскарад“.

Планът на изображение е приближен в трета строфа. Конкретизацията е обозначена с една от метонимиите на градския център – „улицата шумна“. „Под гирлянди електрични“ тече нощният живот – градът сменя маските си – отчуждението и празнотата сега са скрити зад изкуственото веселие. На музиката на оркестъра е дадена ролята да забавлява, внушавайки, че е празничен светът на локалите. Оцелялото в тази форма изкуство осъществява бягство от действителното, но и успява все още да възвръща съзнанието към същностното. Изкуството на музиката сквира и открива, неговите „плавни звукове ритмични“ са маската на „скрита мъка и печал“.

Следващата строфа въвежда героинята, сравнена с „прокудена русалка“. Контрастът между малката фигурка и огромното пространство създава представа за изгубеност и застрашеност. Деовйката е сякаш прогонена от един приказен свят на волността и красотата – подобен на онзи, мярнал се в началото на текста, за да изчезне в иреалното. Продавачката на цветя от текста на Смирненски носи знаците на един свят, прогонен от каменния град – като че ли идва приказното, за да влезе в тривиалната роля на цветарка. Героинята очарова и буди желания с непокварената си естественост на (не)осъзнатата си женственост. Тя изглежда обречена заради невинността си. Тя предлага „тихо“ цветята, заедно с „усмивката смирена“ по „рубинени уста“ – така плахостта и красотата стават част от невинно-виновната търговия, защото всичко се оказва стока по властващия тук закон на „жълтия метал“. С него трябва да се разменят и „златожълтите хризантеми“ – цветята на есента и смъртта, чията красота е краткотрайна като невинността. Самата девойка носи емблемите на мимолетното, което вероятно заради това е още по-изкушаващо.

Заплахата за красотата, която може да бъде продавана и купувана, изразява покваряващата власт на града. Красотата и любовта нямат шанс, стават неизбежна жертва на порочния карнавал на големия град. Свързването на града с чудовищното чрез сравнението „като черни пипала“ подсказва колко крехки, беззащитни и като че ли неспасяеми тук са красотата и младостта:

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и с усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

Метафората „младостта цветна“ откроява възможната пълнота на живота и нейната бързопреходност – тя отминава бързо като цъфтежа на цвете, последван неминуемо от повяхване и смърт. Затова младостта и красотата са рядка и ценна стока, подтикващи към размяна и посегателство, пораждащи порива за притежание. Множеството на изкушените в градския локал е обезличено, метонимично представено с „погледи отвред“, „усмивки иронични“, „мисъл неприветна“. Изличените индивидуалности реагират автоматично по един и съш начин – на женственото се гледа като на стока, любовта се свежда до платената любов, красотата предизвиква желание за похищение.

Музиката е част от празничната атмосфера, нейните плавни и ритмични звуци са отправени към сърцата на хората, за да създадат усещане за отмора и романтика. Такава нагласа задава началото на творбата, но хората се оказват слепи за този вид красота и тя остава като изолиран и самотен остров, който се разтапя в „тънка пара“. В тази творба, както и в други стихотворения на поета, музиката е в контраст със символичното значение на вечерта. Тъмната част на денонощието е свързано по-скоро с нечистите, тъмни помисли на безгрижните. Предстоящата драма е загатната и чрез промяната в образа на девойката, представена в следващите стихове. Няма го вече извисеното ефирно излъчване, защото погледът, „смътен и нерад“, говори за страдание и чувство на обреченост.

Творбата се връща към своето начало „...а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва/ хиляди души разбити – дебне каменния град“, за да свърже образа на младото момиче с всички разбити души в студения свят на разгулното доволство, внушавайки представата за хищническата същност на града на маскарада, убиващ красотата на човешката душа.