Безутешната повест за изгубената красота стихотворението „Цветарка“ на Христо Смирненски |
Автор Станислав Петров | |
В цикъла „Децата на града“ от Смирненски се внушава
съчувствие към принадлежащите на социалните низини чрез система от опозиции
между характеристиките на града и на лирическите герои. Градът е демонично
персонифициран, изобразен е като хищен, чудовищен, агресивен и зъл, „целият
скован от злоба“ („Братчетата на Гаврош“). Негови безсилни жертви са старият
музикант, малката цветарка, уличната жена, гаврошовците – типажи, в които е
уловена драмата на малкия човек.
Всъщност градът е проекция на трансформациите на
човешкото от епохата на модерните времена. Извисен над него, като недостижим
утопичен остров „в лунносребърни води“, изглежда природният свят в
стихотворението „Цветарка“. С този свят е сродено светлокосото момиче, чийто
образ се изгражда чрез аналогията с цвете и русалка. Крехкостта, невинността и
красотата са особено беззащитни в големия град, дебнещ като хищник, смазващ в
„гранитната си пазва“, пленяващ „хиляди души“. „Гласовете“ на града звучат в
хармония и дисонанси, с различен ритъм и сила, интонации и нюанси, в широкия
диапазон между плача и триумфа на гордостта и смелостта, между „волнокрилото“
възнесение и падението.
Заглавието на текста откроява социалната роля на
героинята – цветарка – такава е първата идентификация, която в разгръщането на
текста ще се променя и потвърждава, за да внушава, че зад социалната маска
могат да се крият и други измерения на човешкото.
Първата строфа щрихира един извисен над града свят –
друг, приказен, призвезден. Носталгията по него звучи в „болка безнадеждна“,
разчетена в разтапящите се в парите небесни светила. Погледът на лирическия
говорител е насочен нагоре – към недостижимото:
Тази
вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
Светлината постепенно изчезва, за да се изгуби това
мимолетно видение. Мотивът за вълшебството на красотата се свързва с мотива за
умирането й. Щрихираният романтично наземен свят ще стане напълно невидим в
текста, затъмнен от падащата вечер, но и от изкуствените градски светлини.
Втора строфа чертае образа на долния свят на града –
инверсиите „и грамаден, и задъхан“ поставят логическото ударение върху
заплашителното, страстно хищното. А метонимията „гранитна пазва“ свързва образа
с представата за чудовищната трансформация на майчинското. Вместо приласкаваща
гръд, градът мащеха готви убийствена студенина за жертвите си. Описващият
поглед сега е отдалеч и отгоре – столицата „глъхне“ – метафората указва за звук
на границата с тишината. Наметнал „лунно наметало“, градът представя спектакъл
на привидностите, той е огромен театър на маскарада на живота. Но тази
театралност е и измамната му привлекателност и хипнотичен чар. В странния му
шепот присвоените човешки съдби се превръщат в „повестите безутешни“ на
„повседневен маскарад“.
Планът на изображение е приближен в трета строфа.
Конкретизацията е обозначена с една от метонимиите на градския център –
„улицата шумна“. „Под гирлянди електрични“ тече нощният живот – градът сменя
маските си – отчуждението и празнотата сега са скрити зад изкуственото веселие.
На музиката на оркестъра е дадена ролята да забавлява, внушавайки, че е празничен
светът на локалите. Оцелялото в тази форма изкуство осъществява бягство от
действителното, но и успява все още да възвръща съзнанието към същностното.
Изкуството на музиката сквира и открива, неговите „плавни звукове ритмични“ са
маската на „скрита мъка и печал“.
Следващата строфа въвежда героинята, сравнена с
„прокудена русалка“. Контрастът между малката фигурка и огромното пространство
създава представа за изгубеност и застрашеност. Деовйката е сякаш прогонена от
един приказен свят на волността и красотата – подобен на онзи, мярнал се в
началото на текста, за да изчезне в иреалното. Продавачката на цветя от текста
на Смирненски носи знаците на един свят, прогонен от каменния град – като че ли
идва приказното, за да влезе в тривиалната роля на цветарка. Героинята очарова
и буди желания с непокварената си естественост на (не)осъзнатата си
женственост. Тя изглежда обречена заради невинността си. Тя предлага „тихо“
цветята, заедно с „усмивката смирена“ по „рубинени уста“ – така плахостта и
красотата стават част от невинно-виновната търговия, защото всичко се оказва
стока по властващия тук закон на „жълтия метал“. С него трябва да се разменят и
„златожълтите хризантеми“ – цветята на есента и смъртта, чията красота е
краткотрайна като невинността. Самата девойка носи емблемите на мимолетното,
което вероятно заради това е още по-изкушаващо.
Заплахата за красотата, която може да бъде продавана
и купувана, изразява покваряващата власт на града. Красотата и любовта нямат
шанс, стават неизбежна жертва на порочния карнавал на големия град. Свързването
на града с чудовищното чрез сравнението „като черни пипала“ подсказва колко
крехки, беззащитни и като че ли неспасяеми тук са красотата и младостта:
Върху
стройното й тяло, върху младостта й цветна,
Метафората „младостта цветна“ откроява възможната
пълнота на живота и нейната бързопреходност – тя отминава бързо като цъфтежа на
цвете, последван неминуемо от повяхване и смърт. Затова младостта и красотата
са рядка и ценна стока, подтикващи към размяна и посегателство, пораждащи
порива за притежание. Множеството на изкушените в градския локал е обезличено,
метонимично представено с „погледи отвред“, „усмивки иронични“, „мисъл
неприветна“. Изличените индивидуалности реагират автоматично по един и съш
начин – на женственото се гледа като на стока, любовта се свежда до платената
любов, красотата предизвиква желание за похищение.
Музиката е част от празничната атмосфера, нейните
плавни и ритмични звуци са отправени към сърцата на хората, за да създадат
усещане за отмора и романтика. Такава нагласа задава началото на творбата, но
хората се оказват слепи за този вид красота и тя остава като изолиран и самотен
остров, който се разтапя в „тънка пара“. В тази творба, както и в други
стихотворения на поета, музиката е в контраст със символичното значение на
вечерта. Тъмната част на денонощието е свързано по-скоро с нечистите, тъмни
помисли на безгрижните. Предстоящата драма е загатната и чрез промяната в
образа на девойката, представена в следващите стихове. Няма го вече извисеното
ефирно излъчване, защото погледът, „смътен и нерад“, говори за страдание и
чувство на обреченост.
Творбата се връща към своето начало „...а грамаден и
задъхан, скрил в студената си пазва/ хиляди души разбити – дебне каменния
град“, за да свърже образа на младото момиче с всички разбити души в студения
свят на разгулното доволство, внушавайки представата за хищническата същност на
града на маскарада, убиващ красотата на човешката душа. |