Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Любовта – вяра и съзидание в стихотворението „Ще бъдеш в бяло“

Любовта – вяра и съзидание в стихотворението „Ще бъдеш в бяло“
Оценка: / 10
СлабОтличен 
Автор Станислав Петров   

„Ще бъдеш в бяло“ е от поредицата творби, вдъхновени от светлия образ на Мина Тодорова. В тях образът на жената се свързва с ангелическото начало – те са    по-скоро безплътни и нереални, символи на светлина, чистото и духовност. Красотата е благата вест, която дава надежда на лрическия Аз, като го кара да открива и да се вслушва в най-съкровеното у себе си. Любовта и вярата надмогват тленното, водят човека до неговата съкровена същност. Любимата въплъщава самата любов, тя е смисълът в безмислието на живота, спасение и вяра за лирическия Аз.

Стихотворението „Ще бъдеш в бяло“ чертае контрастни светове – на миналото и бъдещето, на мрака съмнение и светлината вяра, на разкъсвания от противоречия човек и едно условно Ти, означаващо хармоничната реалност на укротените противоречия и намерения смисъл. Съприкосновението с тази реалност преобразява лирическия Аз и той открива вярата си, силата да надмогне разяждащите съмнения и трагичното светоусещане, да преоткрие света, въпреки всичките му несъвършенства.

Първата строфа изразява вяра в силата на любовта да спасява от безсмислието на житейското лутане, като гради свят в бъдеще време. Заглавието отзвучава в първата половина от първия стих: „Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина“. Лирическият човек изповядва своето видение – любимата се явява като невестата дева – в бялото на непорочността и светлината, с облеклото на чистотата и невинността, на целомъдрието и спасението, на духовната власт над плътта, на обновлението и началото, на възраждането. Маслината е символ на постигнатия мир, на божественото обещание за спасение. На новия и съвършения свят. Такава е във видението тя – любимата. Тавтологията „Ще бъдеш в бяло“ и „в бяло облекло“ настоява тази визия – знак за мечтаната хармония между половете, за благодатта, на която е пратеник. Защото тя е сравнена с ангел – нематериалното въплъщение на Божията светлина и Дух, благата вест, че абсолютната хармония съществува. Пожеланото в бъдното променя и настоящето на лирическия човек, води го към убеденост, изповядана категорично: „Аз мисля днес...“. И макар това „днес“ да противостои срещу утре, то е вече определено от него. Сложното отношение на времевите посоки е изразено и от анжамбмана: „светът прогнил от зло/ не е, щом той е твоята родина“. Отхвърлянето на света е изоставено в жизнеутвърждаващия порив на любовта. Съмнението в самото съмнение е парадоксалната вяра на влюбения, който отрича собственото си отрицание – такава е формулата на пожелания покой, слагащ край на „невярната тревожна“, обладавала душата преди преображението й от любовта. Този самоанализ завършва със заклинателен жест: „Искам мир!“.

И втората строфа гради визия за чудото на вярата в любовта – упование в споделеността, в диалога на погледите, в съвършената заедност на предгръдките и взаимността. Отново в бъдеще време, а не тук и сега, е проектиран образът на вълшебния извор на светлината, струяща от „две залюбени очи“, огледало на чистата душа, способна да пречиства и да дарява радост. Метафората „и тих ще пия техните лъчи“ изразява жадувания катарзис, просветлението, обновлението, постигнатата хармония между себе си и света в тази утопия на любовта. Метафориката на утолената жажда и алегорията „лечебни глътки“ придават на любовта вяра приказния образ на живата вода. Тя възкресява и носи чудото на проглеждането, защото само нейното сбъдване ще направи света за влюбения светъл – като „при ярък ден“. Дава се път на вярата пред съмнението. Във влюбените очи сияе надеждата. Любовта тържествува:

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи.

Образът на жената е дематериализиран, метонимично концентриран в очите. Любимата напълно загубва конкретните си очертания и се отъждествява с абстрактни представи, отново отвеждащи към асоциации с божественото. Този идеализиран безплътен образ разкрива бляновете на лирическия Аз по абсолютното съвършенство. В разглежданото стихотворение обаче усещането за илюзарността й е потиснато за сметка на вярата във възкресяващата й сила. Любимата ще дари най-сетне с покой вечно неспокойния самотник. А любовта ще му върне усещането за „цялостност“ на света, досега бил така гибелно разрушен, разпадащ се, дисхармоничен. Трета строфа въздейства чрез редуването на ретроспективната визия за битието. Погледът към миналото възстановява познати образност и символика, присъщи на „поета на нощта“, емблематични за модерната му лирика. С реторическото възклицание – страстно е заявена готовността да се приеме светът такъв, какъвто е, защото той е парадоксалната родина на любимата. Този свят руина може да бъде понесен, когато е надхвърлена мъчителната самота. Вметнатата ретроспекция дръпва времето назад, към собствения образ на преживелия падения и провали, слепия в среднощни тъмнини, лутал се в мрачната периферия на съществуването, неогряно от лъчите на любовта:

(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)

Оформено като реторичен въпрос и поставено в скоби, за да обозначи едно преодоляно състояние, това твърдение се възприема като знак на духовното възмогване на човека, като придобиване на ценен опит от миналото за градежа на новия свят в бъдещето. Проспективната картина чертае контурите на това бъдеще в условно наклонение и експлицира посланието за съзидателната сила на любовта, за любовта храм. Тя е, която ще хармонизира битието и ще направи света отново цялостен и единен. Тя е, която ще сътвори небесния рай от „обломките“ и „съсипните“ на земния ад. Тя е, чрез която ще възтържествува Абсолютното:

Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

Така поетическия свят моделира като максимално обобщена представа за одухотворената и платонична женственост. Анжамбманът откроява драматичния пробив в тягостното светоусещане с порива на мечтата и упованието. Последният стих гради ефектите си върху вътрешната рима и омонимията на „свят“, върху противопоставянето на „свят“ и „храм“. Антипод на разрушения външен свят е свещения свят на любовта. Тя е Сътворението и храмът на душата.

Така Яворовият лирически човек изживява противоречиво своите любовни чувства. И любовта е сложна и двойствена като живота. В стихотворението „Ще бъдеш в бяло“ обаче надделява вярата в прераждащата й сила. Жената може да облагороди мъжа, да извиси духа му към селенията на нетеленното, божественото, да превърне света в храм на хармонията и любовта.