Безкрайното търсене в храма на душата в стихотворението „Стон“ („На Лора“) |
Автор Станислав Петров | |
Непостижимите и по
поетичен изказ, и по силата на чувствата стихотворения, вдъхновени от двете
любими – Мина и Лора, преповтарят една от вечните сентенции, че любовта сама по
себе си е недостижима. Духовно-плътската същност на човека я прави трагично
далечна, нейната отвъдност го изпълва със съмнения. Съмненията са и търсене на
вечните истини на битието, опит да се вярва. Многобройните значения на любовта
в интимните творби на Яворов разкриват нейната полюсност, а стихотворението
„Стон“ представя един от тези полюси.
Поетът търси истината
за живота и ценността му в самия себе си, в тайнствените глъбини на своята
душа, жадува да проникне зад ледената й стена, за да стигне до нейната същност
на личността, в чиято душа драматично се преплитат различни възприятия. Любовта
е част от двойнствената природа на Яворовия човек. Тя е душа и плът,
причиняваща смъртно страдание.
Първата строфа
приковава мислите и чувствата със свещената изповед на лирическия герой.
Рисувайки портрета на най-съкровената си същност – душата, той я представя с
трагичността на нейното страдание. Душата е назована с противоречиви имена:
„стон“, „зов“. Тя стене от непреболима болка и изгаря от желание; обезсърчена
страда, но и напрегнато очаква. Тази противоположност на изживяванията, силата
на чувствата градят образа на лирическия герой като трагичен. Дълбочината на
трагедията на душата е очертана чрез сравнението с простреляната в полет птица.
Сразени са волността, вдъхновеният порив към безпределните владения на Бога.
Двузначност се открива и в причинителя на смъртта – любовта. Любовта тук не
съответства, но и в същото време се отъждествява с представата за себе си. Тя е
и полъх на „ангелско крило“, но и демон, който причинява болка и нещастие.
Образът на птицата извиква представата за устремеността на човека да постигне
невъзможното, недостижимото. Тази устременост е обвързана със скептицизма на
разума, който предупреждава за високата цена, която трябва да бъде заплатена –
да бъде изживяна смъртта от разочарованието. Повторената изповед:
Душата
ми е стон.
звучи с тъгата на примирението с диалектическа
двойственост. Реторичният въпрос: „Кажете ми, що значат среща и разлъка“, е
ново потвърждение за дълбочината на страданието, както и поредно доказателство
за двойствеността на всяко възприятие и чувство. Обобщението на направената
трагична изповед звучи като мъдростта, изказана от мъдрец: „И ето аз ви думам“
– това е истина, създадена от изживяното и нейната вярност не подлежи на
съмнение: любовта причинява болка и страдание, но се открива отнова като
прекрасно и светло чувство именно в ада на мъката.
Втората строфа
продължава тъмната реч на прозренията – посвещения в мистиката на любовта.
Мираж за душата в търсеното обещание за взаимност, едновременно заслепение и
яснота на съзнанието, пленено от примамливи видения и от кошмара, че
несподелената любов с предопределената любов.
В алегоричната фигура
на „учудено засмяна жизнерадост“ се разпознава Жената – Мечтата – Любимата.
Самата тя не познава страстта и нейното „неведение“ усилва страстта на този,
който е познал страстта. В антитезисните характеристики също може да се открие
печатът на раздвоението: тя – желаната – е самият живот в радостта. Удивеното
му откриване носи свежестта на погледа, непохабеността на сетивата,
жизнерадостта на незнанието, възможна само заради неосъзнатостта на себе си
като пораждаща желание и любовна мъка, като част от драмата на любовта – лов.
Любимата изкушава, без да го разбира. В синекдохата метафора „знойна плът“ се
разпознава митологемата за първата жена и за грехопадението, към което води.
„Знойната“ й плът разпалва желанията, в нея се отгатва страстното и пораждащото
страдание.
Епифората, очертана
чрез четвърти и осми стих на тази строфа, е „плът и призрак лек“ и настоява
върху двойствеността на любимата, която не чува и не отговаря, стои на пътя
като съдбата – безответна и недостижима, вечната жена. Етимологията на
„призрак“ води към „зрак“ и семантиките на здрача, свързан с представата за
полувидимото, за сянката, която става зрима заради светлината. И тук опозицията
светлина-мрак настоява за виждане и слепота. Любовният копнеж се бори с
„миражите“ и устремява по „пътя... далек“, без надежда да пребивава в хармония,
защото тя е невъзможна, щом и любимата събира в себе си непримиримостта на
материя и душа. Отстоянията между влюбения и обичаната са непреодолими – той е
плячката в жестокия лов на любовта, а тя – самата невинност, но и „алчна
младост“. Метафората внушава предусетеното „хищно“ в неосъзнатото жадуване на
страст и на власт чрез очарованието, което подчинява волята.
Ако началото на
зиповедта предстая като кървяща рана страданията на душата, причинени от
любовта, както и копнежът по нея, то по-нататък е поставен проблемът за
невъзможността на лирическия герой да я постигне, защото същинската драма се
открива в двойствения свят на самата му личност. Конфликтът между двете
същности на душата: стон-зов, мъка-любов, не дава възможност героят да бъде
чут. У него копнеж и реалност винаги се разминават, затова и любовта му се
гради от раняващи на смърт противоположности. Така, заявеното в друго
стихотворение: „аз не живея, аз горя“, се превръща в начин на живот, но и в
драма на самото съществуване. Тази драма се усилва и от усещането за самота.
Обектът на любовта – Жената, също е видян двойствено и поради това опознаването
й е невъзможно. Жизнеността на Жената е „учудена“ и засмяна, противоречива
смесица от „неведение и алчна младост“, от „знойна плът и призрак лек“.
Недостатъчността на любовта се поражда от ситуацията, че когато плътта е близо,
духът е далече, а това носи страдание и самота, заради невъзможната хармония. |