Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Безкрайното търсене в храма на душата в стихотворението „Стон“ („На Лора“)

Безкрайното търсене в храма на душата в стихотворението „Стон“ („На Лора“)
Оценка: / 3
СлабОтличен 
Автор Станислав Петров   

Непостижимите и по поетичен изказ, и по силата на чувствата стихотворения, вдъхновени от двете любими – Мина и Лора, преповтарят една от вечните сентенции, че любовта сама по себе си е недостижима. Духовно-плътската същност на човека я прави трагично далечна, нейната отвъдност го изпълва със съмнения. Съмненията са и търсене на вечните истини на битието, опит да се вярва. Многобройните значения на любовта в интимните творби на Яворов разкриват нейната полюсност, а стихотворението „Стон“ представя един от тези полюси.

Поетът търси истината за живота и ценността му в самия себе си, в тайнствените глъбини на своята душа, жадува да проникне зад ледената й стена, за да стигне до нейната същност на личността, в чиято душа драматично се преплитат различни възприятия. Любовта е част от двойнствената природа на Яворовия човек. Тя е душа и плът, причиняваща смъртно страдание.

Първата строфа приковава мислите и чувствата със свещената изповед на лирическия герой. Рисувайки портрета на най-съкровената си същност – душата, той я представя с трагичността на нейното страдание. Душата е назована с противоречиви имена: „стон“, „зов“. Тя стене от непреболима болка и изгаря от желание; обезсърчена страда, но и напрегнато очаква. Тази противоположност на изживяванията, силата на чувствата градят образа на лирическия герой като трагичен. Дълбочината на трагедията на душата е очертана чрез сравнението с простреляната в полет птица. Сразени са волността, вдъхновеният порив към безпределните владения на Бога. Двузначност се открива и в причинителя на смъртта – любовта. Любовта тук не съответства, но и в същото време се отъждествява с представата за себе си. Тя е и полъх на „ангелско крило“, но и демон, който причинява болка и нещастие. Образът на птицата извиква представата за устремеността на човека да постигне невъзможното, недостижимото. Тази устременост е обвързана със скептицизма на разума, който предупреждава за високата цена, която трябва да бъде заплатена – да бъде изживяна смъртта от разочарованието. Повторената изповед:

Душата ми е стон.
Душата ми е зов.

звучи с тъгата на примирението с диалектическа двойственост. Реторичният въпрос: „Кажете ми, що значат среща и разлъка“, е ново потвърждение за дълбочината на страданието, както и поредно доказателство за двойствеността на всяко възприятие и чувство. Обобщението на направената трагична изповед звучи като мъдростта, изказана от мъдрец: „И ето аз ви думам“ – това е истина, създадена от изживяното и нейната вярност не подлежи на съмнение: любовта причинява болка и страдание, но се открива отнова като прекрасно и светло чувство именно в ада на мъката.

Втората строфа продължава тъмната реч на прозренията – посвещения в мистиката на любовта. Мираж за душата в търсеното обещание за взаимност, едновременно заслепение и яснота на съзнанието, пленено от примамливи видения и от кошмара, че несподелената любов с предопределената любов.

В алегоричната фигура на „учудено засмяна жизнерадост“ се разпознава Жената – Мечтата – Любимата. Самата тя не познава страстта и нейното „неведение“ усилва страстта на този, който е познал страстта. В антитезисните характеристики също може да се открие печатът на раздвоението: тя – желаната – е самият живот в радостта. Удивеното му откриване носи свежестта на погледа, непохабеността на сетивата, жизнерадостта на незнанието, възможна само заради неосъзнатостта на себе си като пораждаща желание и любовна мъка, като част от драмата на любовта – лов. Любимата изкушава, без да го разбира. В синекдохата метафора „знойна плът“ се разпознава митологемата за първата жена и за грехопадението, към което води. „Знойната“ й плът разпалва желанията, в нея се отгатва страстното и пораждащото страдание.

Епифората, очертана чрез четвърти и осми стих на тази строфа, е „плът и призрак лек“ и настоява върху двойствеността на любимата, която не чува и не отговаря, стои на пътя като съдбата – безответна и недостижима, вечната жена. Етимологията на „призрак“ води към „зрак“ и семантиките на здрача, свързан с представата за полувидимото, за сянката, която става зрима заради светлината. И тук опозицията светлина-мрак настоява за виждане и слепота. Любовният копнеж се бори с „миражите“ и устремява по „пътя... далек“, без надежда да пребивава в хармония, защото тя е невъзможна, щом и любимата събира в себе си непримиримостта на материя и душа. Отстоянията между влюбения и обичаната са непреодолими – той е плячката в жестокия лов на любовта, а тя – самата невинност, но и „алчна младост“. Метафората внушава предусетеното „хищно“ в неосъзнатото жадуване на страст и на власт чрез очарованието, което подчинява волята.

Ако началото на зиповедта предстая като кървяща рана страданията на душата, причинени от любовта, както и копнежът по нея, то по-нататък е поставен проблемът за невъзможността на лирическия герой да я постигне, защото същинската драма се открива в двойствения свят на самата му личност. Конфликтът между двете същности на душата: стон-зов, мъка-любов, не дава възможност героят да бъде чут. У него копнеж и реалност винаги се разминават, затова и любовта му се гради от раняващи на смърт противоположности. Така, заявеното в друго стихотворение: „аз не живея, аз горя“, се превръща в начин на живот, но и в драма на самото съществуване. Тази драма се усилва и от усещането за самота. Обектът на любовта – Жената, също е видян двойствено и поради това опознаването й е невъзможно. Жизнеността на Жената е „учудена“ и засмяна, противоречива смесица от „неведение и алчна младост“, от „знойна плът и призрак лек“. Недостатъчността на любовта се поражда от ситуацията, че когато плътта е близо, духът е далече, а това носи страдание и самота, заради невъзможната хармония.

Смесването на разстоянията между миражи и път изграждат свят, в който зовът и стенанията на лирическия герой не могат да бъдат чути. Вдъхновено от красотата на една жена стихотворението „Стон“ намира истинското си име в посвещението: На Лора. Защото нейната душа ще остане завинаги неуловима.