Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Бай Ганьо – проблемът за преобразяването на смешното в зловещо (според главата „Бай Ганьо журналист“

Бай Ганьо – проблемът за преобразяването на смешното в зловещо (според главата „Бай Ганьо журналист“
Оценка: / 6
СлабОтличен 
Автор Станислав Петров   

След Христо Ботев Алеко Константинов е вторият български писател, който отдава изключително значение на журналистиката, воден от убеждението, че медиите оказват силно въздействие върху обществения живот. Подмяната на патриотизма с личната изгода, сполучлив синоним на която е „да удариш кьоравото“, е глобална тем в главата „Бай Ганьо журналист“. Тя запечатва времето след Освобождението у нас, когато саможертвената храброст „в ползу рода“ се заменя с личния материален интерес – време, белязано от излиняването на националния идеал, формиран през Възраждането.

Във втората част на Алековата книга героят типизира наистина печалната есенция на негативното в обществения живот. Той дава образ на подмяната на патриотизма с грубия материален интерес, прикрит зад патриотични клишета. Издигането на „келепира“ като висш принцип на житейско поведение насочва към явления, които съвсем не са смешни, а напротив зловещи и Алеко Константинов ще разобличи и безмилостно ще осъди „героите“ на новото време. Образът на националното, художествено въплътен в образа на Бай Ганьо, се асоциира с едно жалко завръщане от битийното към битовото пространство, в което българското се оценностява като стока, става разменна монета, с която се осигуряват материални блага. Бай Ганьо манипулативно използва името българин, демонстрира горещ патриотизъм там, където може да бъде консумирана ползата от българското, и по този начин проектира върху него меркантилните си цели.

Във втората книга в поведението на Бай Ганьо се разкрива хищният меркантилизъм на героя, търгуващ вече не с обикновени индустриални артикули, а с идеали и принципи, в които българското е буквално разчетено като стока. Красноречивото загатване за политическата безпринципност на „героите“ в следосвобожденска България се съдържа в самите заглавия на очерците: „Бай Ганьо и опозиция – ама де-де!“, „Бай Ганьо прави избори“, „Бай Ганьо журналист“, ориентиращи читателя и за конкретните сфери, към които се насочва Бай Ганьо.

Главата „Бай Ганьо журналист“ очертава идейно-етичното противоречие между популистките демагогски заявления, че Бай Ганьо и другарите му ще работят за България и цинично изразеното им намерение да търсят лична облага и да поругават своите противници. Комичните елементи в текста придобиват подчертано горчив привкус, тъй като зад демагогското използване на името на България и на българския народ от Бай Ганьо  и компанията му се крие политическо хамелеонство; безогледно търсене на „келепира“ с пълна безскрупулност на средствата.

Бай Ганьо и компанията му обсъждат всички наистина важни въпроси, които поставя издаването на един вестник: функциите му; отношението му към различните институции; към външната политика на държавата; към княза; към народа; към младежите. Сатиричният ефект на текста е заложен в единствения наистина важен за героите отговор на всички тези въпроси – как да направят така, че вестникът да им носи лична изгода, или казано  на техния език – как да „ударят кьоравото“. Самата реч на героите свидетелства за това – тя изобилства от ругатни, вулгаризми, закани, просторечиви думи и изрази: „Откъде може да се удари най-добър келепир“; „току-тъй насухо патриотизъм – бошлаф“; „работата е да омаскарим тогоз-оногоз“ и т.н. Особено впечатляващи са „езиковите упражнения на новите вестникари, когато Ганьо и Данко Харсъзина започват редакторската си дейност – те заменят „онези предатели“ с по-подходящото според тях „мерзавци“, а Бай Ганьо държи да не се изпуска фразата „фаталния за българския народ“. По същия начин думата крадец се заменя с „хайдук“, а към нея се прибавят с наслаждение „пладнешки, фатален“. Не може да не предизвика смях и начинът, по който Алековият герой обяснява пристрастието си към своята любима дума: „Като кажа така… ф… фаталния, сякаш че ффащам някого за гушата…“.

В текста правят впечатление шрифтово подчертаните изрази, които новоизлюпените журналисти предпочитат – чрез тях Алеко Константинов ни дава възможност да се запознаем с най-често използваните в пресата след Освобождението вестникарски клишета. В тях е жив езикът на Възраждането с високата си патетичност и именно това ги прави в общ контекст с речта на героите.

На фона на неприкритите пошли намерения на Бай Ганьо и компанията му трагично-иронично звучат обсъжданите имена на вестника: „Спаведливост“, „Народна мъдрост“, Българска гордост“, „Народна храброст“, „България за нас“, „Народно величие“. Всички те представят устойчиви словосъчетания, типични за Възраждането и отразяващи неговия дух.

Комичният ефект се усилва отново от стиловия срив, който се поражда от претенциозния и високопарен стил на вестника, към който се стремят Бай Ганьо и компанията му, и репликите, които те си разменят. Речта им издава простотия, арогантност и вулгарност. Особено показателен е образът на Данко Харсъзина, който обича да „попържа“, защото от това му олеква на душата. Емблематично е тълкуването, което Бай Ганьо прави на думата „фатален“: „Сякаш че ффащам някого за гушата… Страшно ми харесва!“.

За интерпретацията на „Бай Ганьо журналист“, а и на останалите разкази от втората част на книгата важно е виждането, че Алековият герой е продукт на особена културна ситуация, в която в сгъстен период от време след Освобождението се срещат три различни епохи: патриархалният балкански строй, първоначалното натрупване на капитали и изграждането на либералната демокрация.

Бай Ганьо многостранно разкрива българската действителност, когато българинът след Освобождението застава на световния кръстопът на времето. Героят художествено синтезира в себе си сблъсъка между две различно протекли и исторически, и икономически цивилизации. Бай Ганьо в българската култура е символ на приспособленчество, просташко малокултурие, профанни ценности. Той е художествен синтез на изкорестелите традиционни български ценности от времето на робството, превърнали се на фона на Европа и на новото време в недостатъци, а и още повече – в пороци.

В начина, по който говори разказвачът за това, няма и следа от веселия поглед към героя и разсмиващия коментар на Ганьовите подвизи в първата част на книгата. Показателно е, че веднага след момента, в който Бай Ганьо се възхищава на „попръжните“ на Данко Харсъзина, повествувателят започва да говори за разликата между пресата през Възраждането и вестниците от времето на Ганьо. Той подчертава: „… щото е нужно една цяла, не по-малко дълголетна и нова в същността си епоха да разкопава този слой от мерзости, догдето изпъкнат, като остатъци от миналото величие, тия заровени чисти чувства.“

Финалът на тази глава има значение за интерпретацията на цялата втора частна Алековата книга, а още по-точно – и за цялата книга. В този финал вече звучи гласът на автора – прави впечатление, че обръщението тук не е към слушателите на разказвача, а към читателя: „Прощавай, снизходителний читателю!“. След извинението за някои цинични думи и сцени следва обръщението към героя на книгата: „Прощавай и ти, бай Ганьо!...“. На ред идват както тъжното самопризнание „аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност.“, така и констатацията за Бай-Ганьовото влияние в днешното общество: „а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политиката, и на партии, на печат.“

Нормално е в преломни времена като това, в което се ражда Бай Ганьо, търсещият своя нов идеал, ценностните си опори човек да се лута, но ако в първата част на книгата Алеко говори, че неговият герой е жертва на груба среда, то във втората част и по-конкретно във финала на „Бай Ганьо журналист“ героят пряко е назован като сила, като дух, който обръща целия обществен строй. И ако в първата част на книгата патриотизмът играе ролята на входен билет, чрез който Бай-Ганьовите интереси си пробиват път навсякъде в Европа, където има българи, а за пътуващия Бай Ганьо думата „българин“ става парола за достъп сред своите в чужбина, то във втората част на книгата Бай Ганьо ще отсече: „Току-тъй на сухо патриотизъм – бошлаф“, т.е той вече ще бъде цинично откровен, че българската идея за него е празна приказка.

Именно в склонността му толкова лесно да изменя дори на собствените си разбирания и схващания се крие зловещото в поведението на Бай Ганьо.