Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Величието на българския дух в одата „Опълченците на Шипка“

Величието на българския дух в одата „Опълченците на Шипка“
Оценка: / 2
СлабОтличен 
Автор Станислав Петров   

„Опълченците на Шипка“ е последната, дванадесета, ода от цикъла „Епопея на забравените“, написана пет години след Освобождението по времето, когато особено актуален става проблемът за самочувствието ни като българи. Цялостната идея на цикъла е да прослави великите личности и събития от епохата на Българското възраждане. Творбата е посветена на колективния подвиг на народа и се превръща във възхвала на великото в историята ни, дава ни повод за национална гордост и самочувствие.

Всеотдайната, безпримерна защита на Шипченския проход е плод на свободолюбивия и патриотичен порив на българските опълченци. Подвигът им става символ на един народ, достоен да се нарече свободен, защитил независимостта си, показвайки нечуван героизъм и чувство за чест. Не формалната победа над врага е белег за подвиг, а победата над самите себе си, способността да поставиш всенародния интерес над личния, да се разделиш с живота, но да откриеш пътя на свободата. България е целта, смисъла и великото вдъхновение за този митичен подвиг. И докато съществува българското, ще е жива и легендата за чутовната сила на патриотичното себеотрицание.

Подзаглавието на одата – „11 август 1877“ – внушава усещането за документалност. От друга страна, това е точно датиране на събитията – на този ден се води решителната битка за прохода, която определя по-нататъшния изход от войната.

Познатият от поезията на Ботев мотив за позора и славата зазвучава с нова сила във Вазовата творба – срамно е робството, славна е борбата за свобода. Но този мотив придобива нови измерения заради обвиненията на чужденци и на наши сънародници, че българският народ е получил даром своята свобода. „Опълченците на Шипка“ е страстна полемика с тях. Произведението се състои от три части, които са графично обособени – лирически увод, лирико-епичен разказ и лирически епилог.

В лирическия увод се открояват две смислови части. Те са израз на две противоположни гледни точки по въпроса за приноса на българския народ за свободата на родината. Тезата на отрицателите, че българите все още носят срама на робството: „синила от бича“, „следи от теглото“, „счупенте окови“, „дирите стидни… от хомота стар“.Надвисналият като облак „спомен люти от дни на позор“ засенчва всичко славно от българското минало. В историята ни хулителите виждат само „Беласица стара и новий Батак“. Това са символи на такива трагични събития като ослепяването на Самуиловите воини и кървавото клане на много българи в Батак.

Осемкратното повторение на думата „нека“ звучи не толкова като примирение с хулите, колкото като приемане на срамното робство като исторически факт. Българският народ мъченически е носил своя кръст. В това има не само болка, но и гняв. Последния път думата „нека“ изгражда самостоятелно възклицателно изречение. С него лирическият говорител сякаш отсича: „да, приемаме тези факти“. Ала веднага след това „нека следва противопоставителния съюз „но“. Той преобръща тезата за срамното минало и излага мнението на лирическия говорител, „че в нашто недавно свети нещо ново, има нещо славно“. Белег на художественото времепространство на миналото, рисуван от хулителите, е мракът. То, представено от лирическия Аз, е свързано със светлина, слава и високи пространства. Един „чутовен връх“ крепи с раменете си синьото небе. Този връх е „на безсмъртен подвиг паметник огромен“. Неговата слава е съизмерима с тази на Термопилите. Тя измива от лицето на българския народ калта на робството. Върхът, „покрит с бели кости и с кървав мъх“, е такъв символ на патриотичната саможертва, какъвто са и Термопилите. Според лирическия говорител неговата безгранична слава заличава трагичния спомен за Беласица и Батак.

В лирическия увод поетът съзнателно не назовава върха. Градацията на чувствата достига своята кулминация във възклицанието „О, Шипка!“. Това е и началото на лирико-епичния разказ за саможертвата на българските опълченци.

Чрез олицетворението „горските долини трепетно повтарят на боя ревът“ читателят сякаш изведнъж попада във вихъра на боя. Поетът представя битката с помощта на глаголи в сегашно време. Чрез това се постига не само повече динамика, но читателят сякаш става очевидец на героизма, проявен от опълченците.

Любимият похват на Вазов в целия цикъл „Епопея на забравените“ е контрастът. В одата „Опълченците на Шипка“ той е между турските „гъсти орди“ и „дружините наши, оплискани с кърви“. Българските доброволци са назовани „дружини“, което акцентира върху единството и сплотеността им. Епитетите „наши“, „млади“ и „горди“ са проява на високо национално самочувствие, гордост, че народът ни има такива герои. Метонимиите хиперболи „бури“, „рояк“ и епитетите „душмански“, „дивашки“, представящи турците, внушават усещането за дива стихия.

Пространството противопоставя нашите „горе“ в рая на жадуваната от пет века свобода на враговете „долу“ в ада на робството и тираните на народа. В етичен смисъл „горе“ са доброто и светлината, долу са злото и мракът. Дори и да загинат, опълченците ще излязат като морални победители от битката, защото се борят за нещо свято и ценностно високо – свободата.

Поетът изгражда образа на враговете чрез противопоставящи се сравнения: „идат като тигри, бягат като овци“. Традиционното за поезията на Възраждането „кат лъвове“ препраща към образа емблема на българската сила. На финала сравнението „като скали твърди“ в комбинация с повторението „желязото срешат с железни си гърди“ утвърждава непоколебимостта на опълченците, които са готови да умрат, но да не отстъпят върха. Тази идея минава през цялото произведение и извисява образа на българските герои:

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи

и един враг повеч мъртъв да положи.

Опълченците са сами и могат да разчитат единствено на себе си. Те са направили своя избор – да пожертват живота си пред олтара на свободата, затова един от постоянните епитети, градящи колективния образ на опълченците, е „геройски“.

Противопоставянето наши-чужди минава през цялата ода. „Наши“ са историята, дружините, генерал Столетов, героите… „Чужди“ са вражеските „орди“, робството и обвиненията за подарената свобода.Осъзнаването на „нашето“ е израз и на осмислянето на всичко родно като единен свят със свои митове и герои. Проявеният героизъм показва, че робът вече се е осъзнал като свободен човек, който е готов да умре като такъв, но не и отново да приеме робските вериги.

В критични ситуации може да се види какво е истинското лице на човек и какви са границите на неговите възможности. Пред заплахата на смъртта и риска да загубят битката опълченците не се примиряват, а откриват нови сили у себе си. Хиперболата „щикът се пречупва – гърдите остаят“ говори за безграничното мъжество на опълченците. В „Опълченците на Шипка“ зазвучава мотивът за космическото възвеличаване на подвига:

и сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

Този мотив намира израз в клетвата на опълченците. Готовността за саможертва изключва възможността за бягство. Единственият изход за защитниците на хълма е да се борят докрай. Това е техен дълг. Със славата на тяхната саможертва ще бъде измит позорът на робството. Така върхът става „висок“ и в един етичен смисъл – като символ на извисилия се български дух.

За опълченците всяко дърво става меч, всеки камък – бомба. Лирическият говорител рисува боя като една почти апокалиптична картина: „трупове мъртви“ се превръщат в „демони черни“:

И турците тръпнат, друг път не видели –

ведно да се бият живи и умрели…

Така се стига до кулминацията на одата – „Йоще миг – ще падне заветният хълм“, - веднага след която идва щастливата развръзка – „Изведнъж Радецки пристигна със гръм“.

В лирическия епилог тонът вече не е така напрегнат, а по-спокоен. Но в него отеква величието на опълченците. Подвигът им е безсмъртен като Балкана. Славата му ще се предава от поколение на поколение и от век на век. Алитерацията във финалното четиристишие звуково засилва представата за ехото на героизма, проявен от опълченците. С тези патетични стихове, прославящи подвига на героите от новата национална митология на българите, завършва и цикълът „Епопея на забравените“.

Нравственият пример на опълченците ни учи как да обичаме родината си, да забравим личните си интереси и да се борим за важните за цялото ни общество ценности.