Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Ботевата визия за света в стихотворението „Моята Молитва”

Ботевата визия за света в стихотворението „Моята Молитва”
Оценка: / 0
СлабОтличен 
Автор Роберт Димитров   

Житейският път и творчеството на Христо Ботев далеч надхвърлят мащабите на епохата, в която живее поетът, и градят духовни мостове към светлото бъдеще. Стремежът да се разкрие истинската същност на света, да се отрекат лъжливите ценности на настоящето, като по такъв начин се намери и смисълът на човешкото съществуване, са основни теми в редица Ботеви творби. Една от тях е стихотворението „Моята молитва”, публикувано за пръв път през 1873г. във в. „Независимост”.
            В произведението поетът разкрива своята визия за заобикалящия го свят, като го представя като пространство на несправедливостта и духовното робство, пространство, управлявано от един безразличен бог на неправдата. На него лирическият Аз, човек с буйно сърце, което не може да приеме измамните закони на настоящето, противопоставя бога на разума и доброто. Творбата изразява непримиримостта на автора към грозното в обществения живот и утвърждава революцията като единствен път за промяна на света към справедливост. Най-завидна съдба се оказва саможертвата в името на свободата на родината – най-висшият идеал в Ботевата поезия като цяло, а идването на бъдещия ден е видяно като своеобразен апокалипсис, но и празник на правдата.
            Заглавието на творбата посочва жанра на произведението, но за разлика от нормалната религиозна молитва, която съдържа смирение и молба за помощ, тук лирическият говорител се обръща гневно към своя Създател заради злото, което е допуснал да цари в света. Прави впечатление, че епиграфът на стихотворението („Благословен бог наш”) и първият стих („О, мой боже...”) съдържат обръщение към Бога, но изказът е различен – преминава от „ние”- към „аз”-форма. Това предполага отделянето на индивида от общността и нейните правила, загатва, че лирическият говорител ще търси истините на своето съществуване не чрез общоприетите закони, а чрез собствения си разум и чувствата си. Подобно внушение създава и самият наслов на текста – „Моята молитва”.
            Основният принцип, върху който е изградено стихотворението, е антитезата, която започва още от заглавието и епиграфа и се разгръща през целия художествен текст. Чрез нея е откроена разликата между мирогледа на лирическия говорител и мисленето на голяма част от съвремениците му. Диалогичната форма в началото на текста, изразена чрез прякото обръщение към Бога, е характерна за поезията на Христо Ботев:

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

            На невидимия Бог „в небесата” поетът противопоставя човешката нравственост, чиито метонимии са „сърцето” и „душата”. Молитвата на лирическия герой се откроява на фона на всички останали, които представляват повтаряне на научени наизуст фрази за благославяне на Твореца. Думите на говорителя са дълбоко личностни и идват право от сърцето му. В целия текст се налага внушението, че вяра и религия са две различни по смисъл понятия.
            Следващите пет четиристишия на произведението отхвърлят общоприетите религиозни норми. Ботев изразява възмущението си от безцелните според него религиозни обреди и ритуали, които засилват влиянието на църквата. Хората не се водят от вярата в душите им, а следват наложени като правилни, но всъщност безсмислени закони. Вечно търсещ свободата и справедливостта, поетът изказва покрусата си от факта, че някои социални групи са „богопомазани” с пари и власт, докато другата (по-голямата) част на обществото е осъдена на робство и нищета: „не ти, който си помазал/ царе, папи, патриарси,/ а в неволя си зарязал/ мойте братя сиромаси”. Авторът критикува и бездействието на наивните си сънародници, които вярват във църковната формула „да търпи и да се моли”, обричаща съществуването им на примирение и „надежди голи”. За буйното сърце на лирическия Аз приемането на робството като факт и нежеланието да се подобри живота на този свят е синоним на предателство (спрямо родината и спрямо човечеството като цяло).
            Използваните в стиховете анжамбмани създават усещането за емоционалната напрегнатост на даващия израз на своя гняв поет, а синтактичният паралелизъм и анафорите, които изграждат първата част на творбата, засилват яростното чувство. Градацията на отрицанието достига своята кулминационна точка в шестия куплет на стихотворението, в който най-силно зазвучава критицизма на поета спрямо несправедливо устроения свят:

не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

            Следващите четири строфи разгръщат представата за истинския Бог – този на разума и правдата, който не кара човека да се прекланя пред църквата, а да живее според максимата „Обичай ближния си”. Лирическият говорител разкрива пътя на борбата като единствен изход от ситуацията на нравствен хаос в обществото. Цената на този път няма значение, щом е посветен на свободата на отечеството:

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

            Смъртта не плаши Ботевия човек. Идеята за величието на саможертвата непрекъснато се среща в произведенията на гениалния поет и революционер, който многократно изразява желанието и готовността за себеотдаване. Има нещо много по-страшно от гибелта в битка – забравата от народа („и гласът ми да премине/ тихо като през пустиня!”). Така стихотворението гради представата за една нова религия, която се основава на вярата и надеждата в избавлението на робите, което трябва да се осъществи чрез активни действия и жертвена любов към свободата и човека.
            „Моята молитва” е изпълнена с разсъждения за пътя на човечеството и смисъла на съществуването. Христо Ботев изразява своя борчески оптимизъм, че несправедливостта на настоящия свят ще бъде победена и че бъдещият ден ще изгради един нов свят на правдата и доброто, който ще бъде ръководен от Бога на разума.