Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Лирическите инвенции в лирическата миниатюра „Самотен гроб в самотен кът” от цикъла „Сън за щастие”

Лирическите инвенции в лирическата миниатюра „Самотен гроб в самотен кът” от цикъла „Сън за щастие”
Оценка: / 7
СлабОтличен 
Автор Роберт Димитров   

Едно от най-значителните произведения, с които Пенчо Славейков остава в историята на родната литература, е сборникът „Сън за щастие”, появил се като самостоятелно издание през 1907г. Текстовете в стихосбирката търсят отговорите на основните философски въпроси – за смисъла на човешкото съществуване, за мястото и ролята на човека в света, за любовта като висша форма на живота. Представяйки пейзажни картини във всички форми на природата – от устремено движение до абсолютно спокойствие, авторът внушава идеята, че кръговратът на човешкия живот е част от вечния и непрестанен кръговрат на света.
            Лирическата миниатюра „Самотен гроб в самотен кът” е последната творба от цикъла „Сън за щастие” и може да се осмисли като обобщаваща лирическите инвенции и послания на цялата Пенчо-Славейкова стихосбирка. Първото и последното произведение на цикъла изграждат рамката на книгата, като проследяват поемането на пътя на човешкия живот, преминаването му през зрелостта и любовта и достигането му до старостта и края. Основните теми във финалната лирическа миниатюра са тези за самотата на човека и неговата смърт. Но трагичното чувство, което се появява традиционно при представата за гроба, е смекчено от философските прозрения на поета. Самотата и страданието са осмислени като пътища към постигане на щастието, а смъртта слива човека със земята, включва го във вечния кръговрат на природата и представлява началото на едно ново битие.
            Ключовото понятие, повторено осем пъти в художествения текст, е епитетът „самотен”, който акцентира върху мотива за самотата, преминаващ в мотива за смъртта. Това усещане е характерно не само за творбите от цикъла „Сън за щастие”, но и за цялото творчество на поета индивидуалист. Причините за това се крият както в биографичната история на Славейков, така и във философските му идеи като цяло. Съдбата е обрекла автора на физическо страдание още като малък, но това той приема като ориентир към себепознание и начин за съществуване предимно в надделничното, духовно извисеното пространство. Повлиян от идеите на немската и скандинавската философия, Пенчо Славейков приема самотата като постижение на човешкия дух, като най-силен начин за изразяване на таланта.
            Първият куплет на лирическата миниатюра въвежда образа на гроба – последното убежище на човека, като ясно заявява, че житейският път вече е изминат:

Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее —
аз зная тоз самотен кът
и тоя гроб самотен де е.

            Отдалечеността на този „самотен гроб” е свидетелство за различието на погребания – той не е просто част от многото дори в момента на своята смърт. В първия стих светът е ограничен до един „самотен кът”, но следващият ред разширява пространството до необхватни мащаби. Пустинята е няма, защото мълчанието и тишината са знаци на смъртта. Но поетът не гледа на нещата драматично – с вопъл, плач или гняв, а ги приема философски. Знак за това, че е осмислил ситуацията и я е оценил, е глаголът „зная”. Знаенето за самотата е източник на познание за най-трудните екзистенциални въпроси. Трагичното величие на човешкия дух се крие в това, да се приеме отреденото като неизбежна част от съществуването.
            Вторият куплет разгръща лайтмотивите за самотата и смъртта, отново свързвайки ги с темата за знанието:

И знам, че в тоз самотен гроб,
таме в пустинний кът самотен,
зарови милвана ръка
един немил живот сиротен.

              Сред символите на страданието, отдалечеността и края се откроява един образ символ на живота – „милвана ръка”. Липсата на детайли за житейското общуване между мъжа и жената поставя акцент върху самия контакт, независимо от точните му измерения. Върховна форма на живота е обичта, която в Славейковата поезия е разбрана като духовна близост, единение на две души. Но дори любовта е безсилна да спре действието на универсалните природни закони. Любимата единствено може да изпрати човека към последното му пътуване. С типичната за автора сдържаност на емоциите мотивът за смъртта е представен в интелектуално прозряната му простота. Биографично погледнато, творбата може да бъде разчетена дори като предчувствие за наближаващата смърт на поета далеч от родината, останал само със своята съпруга. В последните дни на своя живот Пенчо Славейков на брега на едно италианско езеро изрича пред Мара Белчева думите: „Каква тишина, същински рай... как хубаво ще си почина”.
            След смъртта живи остават само спомените за любимия човек, обичта и копнежа. И страданието заради загубата. Но гробът е само малка спирка по дългия път на душата. Той остава във видимия свят, докато съществуването продължава в невидимите пространства не вечността. В цялата стихосбирка „Сън за щастие” човекът е възприет като една прашинка от безкрайния кръговрат на света. Като заключение на цикъла, лирическата миниатюра „Самотен гроб в самотен кът” гради внушението, че края на земното ни битие е повторно сливане с пръстта, връщане в недрата на майката природа, включване към неумолимия ход на битието.
            Така творбата обобщава Славейковата философия за човешкото съществуване като миг от вечността на света. Въпреки присъствието на смъртта и самотата, художественият текст носи известна доза оптимизъм, скрита в идеята за продължението на живота след физическото умиране и безсмъртието на душата.