Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Божествената доброта у човека в разказа „Серафим” на Йордан Йовков

Божествената доброта у човека в разказа „Серафим” на Йордан Йовков
Оценка: / 20
СлабОтличен 
Автор Роберт Димитров   
Творчеството на Йордан Йовков, появило се на литературната сцена през 20-те и 30-те години на ХХ век, е изпълнено с красота и хуманизъм, висока нравственост и непоклатим морал. Писателят хуманист се опитва да надникне в душата на човека, да разкрие порива му към хармония, доброта и човещина, който се крие във всеки. Особено важен в това отношение е разказът „Серафим”, поместен в публикувания през 1935г. сборник „Женско сърце”.
            В други свои произведения Йовков обича да поглежда носталгично назад в миналото, във времето, когато хората са живеели в хармония с Бог, водени от доброто и красотата. Този свят е отминал, но негови отблясъци могат да се видят и в настоящето, изпълнено с безверие и егоизъм. Знак за оптимизма на писателя, че доброто не е изчезнало напълно от света, е Серафим – странният герой, носещ ангелско име. Макар и да е беден и с окъсани дрехи, той притежава уникално вътрешно богатство. Състрадателен и великодушен, сърцето му е отворено за чуждата болка, готов е винаги да помогне на нуждаещите се (дори да не ги познава лично), без да очаква нищо в замяна. Божествената доброта на малкия човек е разкрита чрез противопоставянето на главния герой с Еньо, на алтруиста, въплъщение на милосърдието, с материалиста, гледащ само собствените си интереси.
            Заглавието на разказа назовава главния герой – „Серафим”, име с което според религиозните вярвания са наречени шестокрили огнени ангели, особено приближени до Божия престол. Подобна е и ролята, която писателят възлага на своя герой – да бъде пратеник на Божията мисъл и воля, вестител на Божествената любов и доброта.
            Художественият текст започва с портретна характеристика на Серафим, видян през очите на кафеджията Еню. Приближаващият се към кафенето е „чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан”. Чрез епитета „чудноват” се внушава идеята за различността, за уникалността на героя. Това усещане ще бъде засилено от по-нататъшната му постъпка. Той не идва нито от селото, нито от града – сякаш е пришълец от един друг, по-красив свят.
            Важно място при изграждане образа на главния герой играе палтото му: „едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше - оръфано, разнищено, навред надупчено, навред кърпено”, което подсказва социалния произход на Серафим – той е много беден човек, който е принуден да носи едни и същи дрехи години наред. След дълго наблюдаване на чудака, кафеджията най-накрая разпознава идещия. Серафим се е сторил на Еньо като „таласъм” и „плашило”. Таласъмите според народните вярвания са демони, зли духове, които обитават мостове, чешми или сгради и се явяват на хората там. Плашилото пък – имитация на човек, която трябва да гони птиците от нивата е още едно определение, което повече пасва на самия Еню. Защото Серафим е брат с птиците – когато се храни, не мърда, за да могат и врабчетата да „си вземат някоя трохичка”. Съпоставките на кафеджията са нелогични, защото нямат нищо общо със същността на Серафим. Главният герой приема назоваванията спокойно, не със злоба или обида, а с усмивка, с радост, че е пробудил смеха на Еню.
            Разказвачът разкрива, че чудакът се появява по празници – Гергьовден или Димитровден, което е знак за връзката му не с ежедневното, а с нещо по-извисено. Появата му съвпада с времето за общуване с Бога, той сякаш е негов пратеник. Кафеджията го съди за палтото му, защото е време да го смени. Серафим споделя, че с малкото пари, които е изкарал лятото, възнамерява да си купи нова дреха. Разказва и за проблемите си на работа, които са го накарали да тръгне отново на път.
            Промяна в сюжетната линия носи появата на Павлина, роднина на Еню, която идва да го моли за помощ. Серафим дочува плача ѝ, страданието ѝ, породено от болестта на съпруга ѝ  и смъртта на биволицата. Но до сърцето на кафеджията не стига нито обръщението „кръстник”, което напомня за сплотеността, която трябва да цари в отношенията им, нито ритуалното оплакване и молене на колене. Еню прогонва Павлина при молбата ѝ за пари, с които да заведе мъжа си в болница, с думите: „Остави ме, ти казвам, нямам пари!”. Серафим не съди обсебения от парите си кафеджия, защото не е правилно да се съдят хората. Но все пак думите му „Сиромашия до шия” иронизират лицемерието на богатия скъперник, който не може да отвори сърцето си за чуждата болка.
            Последвалите действия на Серафим не са само израз на нежеланието му да остане без работа, но имат и ритуално значение. Той подрежда разхвърляните камъни, помита и полива двора с вода – сякаш пречиства мястото от сторения грях, защото е прегрешение да имаш, но да не дадеш на нуждаещия се. Серафим си прави легло на мегдана, под божието небе, където му е мястото. Това негово действие е разчетено от Еню като страх да не бъде обран, а попиването по пазвата е възприето като проверяване на парите. Но не това са грижите на алтруиста Серафим – кафеджията сякаш не се сеща, че под пазвата се крие и човешкото сърце.
            Голямата, значимата постъпка, кулминацията на хуманизма на чудака, не е описана подробно в разказа. Серафим, измършавелият бедняк прави нещо, което заможни хора като Еню не искат да направят. Дочува страданието и молбите на Павлина и, макар и да не я познава, решава да ѝ помогне. В други Йовкови творби (като „Шибил”) младостта и женската красота обръщат сърцата на мъжете. Но тук главният герой не е пленен от хубостта на жената, а действа от състрадание към болката и мъките ѝ.
             Еню укорява Серафим заради постъпката му: „Как тъй даваш пари на човек, който не познаваш? Че може да те излъже, може да не ти ги върне.” Но той не се страхува, че може да бъде измамен или обран, защото вярва, че парите ще помогнат на ближния. „Когато Господ на нея и тя на мене” е отговорът на носителя на божествената доброта. Изведнъж очите и сърцето на кафеджията се отварят, той е прозрял доброто, силата на мъдростта и щедростта. Удивлението му се изразява във физическото действие на прехапване на устните. Той няма какво да каже, усеща вината на алчността си. Постъпката на Серафим е още по-значима с оглед на факта, че това са били последните му пари. С тях е можел да подобри поне малко живота си, да смени старото си палто. Но той се държи скромно, споделяйки, че няма нужда от нова дреха. Колкото и скъсана и стара да е тя, той ще продължи да я носи, защото парите си е дал за по-важно нещо: „Хубаво си е то, мойто палто, нищо не му е...”. Той вече десет години раздава средствата си, подобно на Свети Георги, на чийто празник се появява по тези места. Така Серафим чрез добротата си се приближава до светиите и до Бога. Връзката с Бога е загатната във финалните думи, макар и звучащи като шега. Йовковият герой сякаш е готов да продължи своя път напред, към оня свят, където царува справедливост и където награда ще му бъде новото ангелско златно палто, символ на светлината и противоположност на златото на парите – дяволския кумир, заменил Бога във време на нравствена криза.
            Божествената доброта, която присъства в човека, състраданието и проявата на милосърдие към нуждаещите се са осмислени като смисъл на съществуването. В живота има предостатъчно мъка и болка, но ако хората бъдат склонни да се разделят от собствените си егоистични желания, страданието може да бъде победено. Такива са основните послания на писателя хуманист в разказа „Серафим”, а и в творчеството му като цяло.