Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Малкият свят на българина в повестта „Чичовци” на Иван Вазов

Малкият свят на българина в повестта „Чичовци” на Иван Вазов
Оценка: / 5
СлабОтличен 
Автор Роберт Димитров   

Иван Вазов посвещава творчеството си на България и българския народ, като се вълнува от различни аспекти на родното – историята, нравствеността, националната съдба, природните красоти, езика. Особеностите на родния свят в последните години преди настъпването на Освобождението са основната тема на публикуваната през 1885г. повест „Чичовци”, която разкрива ежедневието, мисленето, проблемите и взаимоотношенията в един малък град по времето на робството. Творбата е смислово съизмерима със знакови за българската народопсихология произведения като Каравеловата повест „Българи от старо време” и книгата „Бай Ганьо” на Алеко Константинов.
            Светът, който разкрива Вазовата повест, е малък, затворен, изолиран и различен от големия свят на другите народи, които не са спрели да се развиват. Писателят изгражда по невероятен начин портрета на българина от тази епоха, който се води не от висши идеали и желание за промяна, а от инстинкта за оцеляване и страха, наложен от вековете робство. Игото е разкрито не просто като отнемане на свободата, а като духовен застой, липса на напредък. В текста отсъства главен герой, както и ясно изразен сюжет – Вазовият поглед се насочва последователно от една картина на друга, за да акцентира върху обществения характер и манталитета на българите от онова време като цяло.
            Авторът се отнася снизходително и с добронамереност към героите си, гледайки от бъдещата точка на свободното време. Те са негови близки и приятели, принадлежат към света, в който той е израснал, сблъсквал се е многократно с мисленето им в собствения си живот. Той усеща несъвършенствата им, но отношението му към тях е лишено от сарказъм и злоба. Действието на повестта се развива за кратко време – едва няколко дни, но от него се създава цялостна представа за мисленето на българина от това време. Чичовците са част от едно затворено пространство, мечтаят да бъдат герои, но си остават малки хора заради страха си и инстинкта за оцеляване.
            Заглавието на текста съдържа двойственото отношение на писателя към Чичовците – иронично-снизходително, но и фамилиарно, с определена симпатия: думата „чичо” означава родствена връзка, но се използва и за назоваване на обикновени и простовати хора. Иван Вазов поставя подзаглавие „Галерия от типове и нрави български в турско време” на своята творба, а в него се крие и художествената задача на автора – да създаде една цялостна картина на българското, видяно като затворено и застинало пространство, да разкрие духовния свят на сънародниците си.
            Още първата страница на произведението въвежда в затворения и малък свят на колектива, разкривайки ежедневните проблеми на българите в пространството на църквата. Разговорите на героите в това свято място са дистанцирани от устремеността към Бога – те са насочени към проблемите в отношенията между хората: „Гледай, Гина Махмудката, булката на оня поразеник... пали свещ ... Облякъл я в джамфезен малакоф и в мъсър, а от три години и половина, кажи, не може да ми плати осемстотин и шейсет и един грош пари, горни пари ... Магаре недно!”.
            В основата на сюжета, доколкото има такъв въобще, лежи един битов спор – отдавнашният конфликт между Селямсъзът и Копринарката за един капчук. Вазов се изразява като добър народопсихолог и поставя героите си в пространството на делничното, лишено от великите драматични исторически конфликти, в които човек трябва да прекрачи границите на възможностите си. Времето сякаш е застинало, а движението в това битово пространство на нелепи проблеми е лишено от смисъл. Сцените на враждата между двамата герои, както и между съпругите им, прилича на фарс и е изобразена с пленяващо чувство за хумор. Пример за това е главата „Двете батареи”, в която жените на Селямсъзът и Копринарката си разменят жестоки обиди, докато мъжете им са представени като военачалници, които следят отблизо хода на битката.
            Героите на повестта се разгръщат единствено чрез словото си, неспособни да преодолеят границите на робското съзнание и да действат уверено. Речта е стихията на Чичовците, защото чрез нея те изразяват своята същност и желанието да се изявят пред другите. Чрез словото те превръщат ограничеността си в „знание” живота. Животът на героите е далеч от този на големия свят, но те не спират да говорят за него. Всичко, което се случва зад високите стени на техния микрокосмос, става обект на пламенно обсъждане и страстни спорове.
            В представянето на индивидуалните персонажи Иван Вазов насочва вниманието на читателя към вещи и жестове, характерни за самите герои: Варлаам никога не сваля своята салтамарка, Йотата – своето сетре, Хаджи Смион си „изува” калеврата, когато говори. Този похват представя пребиваването на героите повече в материалното, отколкото в духовното пространство, неспособността им да надмогнат своя затворен свят, гради внушението за повторяемост и застой.
            Един от най-важните герои в повестта е Хаджи Смион, който влиза в ролята на всезнайко и кипял политик. Самото прозвище „хаджи” дава важна информация за него – пътувал е до Божи гроб, т.е напуснал е затвореното родно пространство и се е докоснал с непознатия голям свят. Неговата представителна фраза „Аз когато бях в Молдовата” посочва „важната” позиция, която заема в колектива. „Молдовата” се превръща в метонимия на големия свят, досегът с който „гарантира” компетентността и неоспоримите знания на героя. В повестта се усеща стремежа на българина към отваряне към непознатото и чуждото: хаджи Смион „беше се вече облякъл във френските си дрехи”, които определя като американска мода; до Чичовците достигат актуални новини, които изместват от речта им споровете за Волтер и елинизма; господин Фратю държи речи за българското
liberte и т.н. Реалността и съвременността налагат своите корективи и събуждат нови и непознати пориви в робските души на героите.
            Въпреки че подзаглавието на повестта препраща към времето на игото, робството не е представено като насилие. Напротив, представителите на турската власт също се отнасят добродушно иронично към българите, изпълнени с огромен страх, който не им позволява да счупят оковите на делничното и да прекрачат границите на малкия си свят, за да се отдадат на висши ценности и идеали. Революционното надигане на нацията притеснява героите, защото създава опасности за сигурния им  живот, но и ги привлича, кара ги да произнасят гръмки речи и да говорят за Освобождението. Най-голям революционер сред Чичовците се оказва господин Фратю, който се пали неудържимо, но трепери от страх при най-малката и неоснователна опасност. Затова и унищожава всички документи и листи, които биха могли да го представят като бунтуващ се срещу османската власт човек. Тази постоянна игра между смели и страхливи дела изпълва цялото произведение и му придава уникален комичен характер.
            Чичовците остават верни на себе си в своята духовна ограниченост и желанието да се избегне всяка опасност за съществуването. Много от тях присъстват и в най-сериозната Вазова творба, посветена на годините преди Освобождението – романа „Под игото”. Но и там тези плахи верноподаници не успяват наистина да приемат изцяло новите идеи на нацията, да се превърнат в истински бунтовници. Вътрешно Чичовците остават в малкия и затворен свят на ежедневието.