Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Величието на българския дух в одата „Опълченците на Шипка” на Иван Вазов

Величието на българския дух в одата „Опълченците на Шипка” на Иван Вазов
Оценка: / 8
СлабОтличен 
Автор Роберт Димитров   

„Опълченците на Шипка” е последната творба от одическия цикъл „Епопея на забравените”, който Вазов пише в годините след Освобождението. Дванадесетте творби отброяват паметните 120 години на Българското възраждане – от написването на Паисиевата „История”, първата „искра в народната свяст”, до въоръжените боеве за отвоюване на свободата. Повечето от произведенията в цикъла възхваляват подвига и делото на изключителни личности от периода на националноосвободителното движение, а последната ода убеждава, че дългогодишните усилия на тези личности са си стрували, показвайки един колективен подвиг, един пример за величието на българския дух и готовността за саможертва в името на свободата.
            В одата поетът повежда страстна полемика по въпроса, дали българският народ е наистина възмъжал духовно, дали се е борил и заслужил свободата на родината, или я е получил като незаслужен дар. Подобни твърдения са неоснователни и доказателство за това са боевете при защитата на връх Шипка – боеве, които от историческа гледна точка са решаващи за изхода на цялата Руско-турска война. Българските доброволци успяват да удържат с дни напора на многократно по-голямата противникова войска, жертвайки живота си в името на отечеството. Иван Вазов възпява героичния им подвиг, който доказва, че българите са участвали дейно в извоюването на свободата. Колективният български дух, надигнал се от мрака на вековното робство, не е бил сломен въпреки погрома на Априлското въстание и в крайна сметка успява да достигне заветната цел – да счупи тежките окови на игото.
            Одата може да се раздели на три композиционни части – лирически увод, лирико-епичен разказ на самите боеве и епилог. Подзаглавието на творбата – „11 август 1877” придава усещане за документалност и достоверност на написаното в художествения текст.
            В лирическия увод се сблъскват две противоположни гледни точки по въпроса за приноса на българина за свободата на отечеството. Чужди и наши критици заявяват, че родната история е пълна със срамни моменти, че българите все още носят петната на позора на игото: „синила от бича”, „следи от теглото”, „дирите стидни... от хомота стар”. В историята на човечеството според хулителите българското се свързва единствено с трагични събития, които показват безсилието на прадедите ни в дадени ситуации, като например ослепяването на Самуиловите войници или издевателствата над християнското население в Батак малко след избухването на Априлското въстание:

нека ни отрича исторйята, века,
 нека е трагично името ни; нека
 Беласица стара и новий Батак
 в миналото наше фърлят своя мрак;

            Осемкратното повторение на думата „нека” не бива да бъде възприето като приемане на мнението на отрицателите, а като примирение, че българската история, както тази на всички други народи, е имала своите срамни моменти. Народът ни е страдал многократно през дългите векове на съществуването си. Последното повторение на думата „нека” е в отделено изречение, с което спира изброяването на тезите на хулителите и започва да говори за величието на българския дух в най-славните моменти на нацията. Преходът между двете смислови части е наложен чрез противопоставителния съюз „но” : „Но ний знаем, че в нашто недавно/ свети нещо ново, има нещо славно”. Събитието, което има предвид лирическият говорител, се е случило на „един чутовен връх” и сякаш то е самият връх на славата на българския национален дух. Неговото величие е съизмерима с тази на Термопилите, място на една от най-героичните защити в човешката история. Героизмът на опълченците измива от лицето на българския народ целия срам на робството, заличава калта, оставена от клането в Батак и трагичния спомен за Беласица.
            Неслучайно в тази първа композиционна част на одата авторът не назовава нито веднъж името на славния връх. Градацията на емоциите му достига своя връх във възклицанието „О, шипка!”, което маркира началото на втората част – лирико-епичния разказ за героизма на опълченците при важните боеве.
            Преходът между увода и възхвалата на героичната битка е толкова бърз, че читателят сякаш изведнъж попада във вихъра на събитията. Храбрата съпротива в планината е описана чрез множество глаголи в сегашно време, които не само засилват усещането за динамика, но и изпращат четящия одата на самия връх. Един от основните похвати, с които си служи Вазов в своя Пантеон на българските герои, е контрастът. Тук той се състои в противопоставянето на храбрите български дружини, „оплискани с кърви”, и „гъстите орди” на противниковата армия. Епитетите, които авторът използва, за да опише опълченците, са „наши”, „млади”, „горди”, които говорят за храбрия български дух, а противниците са представени чрез метонимии хиперболи като „бури”, „рояк”, „талазите”, налагащи усещане за дива и нечовешка стихия. Разнообразни са и сравненията, чрез които се градят образите на двете воюващи страни: турците „идат като тигри, бягат като овци”, което разкрива страха им при срещата с храбрите герои на върха, а българите са оприличени на лъвове – традиционната емблема на българската сила, която се превръща и в герб на новосъздадената държава. Сравнението „кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса” продължава линията на съпоставяне на родното с чуждото, останалото завинаги в историята на човечеството. А по-късно описанието „като скали твърди”, заедно с тавтологията „желязото срещат с железни си гърди”, утвърждава твърдостта на опълченците, които са готови да умрат на върха, но да не го оставят на противника. Неслучайно един от основните епитети при изграждането на колективния образ на храбрите защитници на Шипка, е „геройски” – те са направили храбрия избор да се жертват пред олтара на свободата:

всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.

            Контраст между образите на двете воюващи страни може да се открие и в пространството, което са заели – родните герои са „горе”, където пазят жадуваната от дълго време свобода, мястото на доброто и светлината, а врагът е „долу” – в ада на робството, пространството на злото и мрака.
            Единствените индивидуализирани образи в произведението са тези на водачите на двете войски. Османският предводител Сюлейман е наречен „безумний”, а заповедите, които дава, са строги и лишени от чувства: „Търчете!”. На него е противопоставен образът на „Столетов, наший генерал”, който изнася пред опълченците емоционална реч, която достига до сърцата им и още повече засилва непоколебимостта им пред смъртта:

Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!

            Така поетът гради внушението, че османците са просто войници, следващи командите на военачалниците, а българските опълченци се бият за най-висшия идеал – своята свобода. А фактът, че Царят Освободител вярва безрезервно в тях и разчита на удържането на важния връх, е категорично доказателство за голямата роля на българите при извоюването на свободата, защото народът ни се е бил храбро редом до руската войска.
            В критични ситуации човек може да види какви са истинските му възможности, да разбере себе си. Опълченците не се замислят и за миг да се предадат, за да защитят живота си. Въпреки численото превъзходство на върха, героите не губят вяра в своите сили, подпомогнати от думите на генерал Столетов. Хиперболата „щикът се пречупи – гърдите остаят” разкрива безграничната храброст на родните войници. Проявеният от тях героизъм и самопожертвователната готовност показват, че робът е осъзнал своите сили, изправил се е от духовния мрак на игото и е готов да умре като свободен човек, но не и да приеме отново тежките окови. Смъртта в този „геройски час” ще донесе на поробения вътрешната свобода, затова умирането е определено като „сладка радост”, звучащо сякаш взето от Ботево стихотворение.
            Величието на българския дух изключва възможността за бягство. Единственият изход за опълченците е да се бият докрай. Последната картина на боя сякаш описва Апокалипсиса – „трупове черни” стават „демони черни” и се превръщат в оръдия, спиращи ордите на Сюлейман паша:

И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели...

            Така се стига до кулминацията на художествения текст – „Йоще миг – ще падне заветният хълм”, последвана от щастливата развръзка на героичния бой – „Изведнъж Радецки пристигна със гръм”.
            Лирическият епилог звучи по-спокойно, но в него отеква величието на българския дух, извоювал победа на легендарния връх. Подвигът на опълченците се извисява над тленното, става безсмъртен като Балкана и славата му ще се предава през вековете.       
             Българският народ успява да се изправи от тъмнината на робството, вслушващ се в словото на Паисий, Левски, вгледан в подвига на Кочо, житейския пример на Бенковски, Раковски и всички други герои и достига своята връхна точка при боевете на Шипка. Героизмът му се нарежда до другите славни моменти от човешката история и ще бъде винаги възпяван от поколенията.