Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Любовта и човешката надежда в разказа „Ветрената мелница” на Елин Пелин

Любовта и човешката надежда в разказа „Ветрената мелница” на Елин Пелин
Оценка: / 15
СлабОтличен 
Автор Роберт Димитров   
В творбите си Елин Пелин обръща внимание не само на социалната и историческата конкретика, но търси и устойчивото в българския характер и душевност. Произведенията му отразяват духа на селото с дъха на полето, мириса на окосеното сено, усърдния ежедневен труд, но и радостите и болките на селянина, неговите мечти и любовта му. Съхранената българска виталност и несломимият копнеж за живот са основни теми в една от първите творби на писателя – публикувания през 1902г. разказ „Ветрената мелница”.
           
Произведението разкрива човешкия порив към свобода, стремежа към пълноценна личностна изява, към сбъдването на надеждите и намирането на любовта. Елин Пелин внушава идеята, че човекът е човек само когато се бори за себеотстояване. Творбата обединява някои от най-силните стихии у хората – обичта към другия и към живота, съзидателния порив и вярата в преодоляването на големите препятствия на живота. Ориентиран в посока битовото ежедневие на селяните, разказът съчетава типични за народната психология фолклорни и митологични представи, които разкриват порива на човека към чудесното, приказното и изключителното в съществуването.
            Елин-Пелиновата творба съчетава два плана на повествование, които са белязани от знаците на случващите се чудеса: битово-конкретен (разкриващ случващото се в селото) и духовно-философски (разглеждащ нравствеността на героите). За тази раздвоеност загатва самото заглавие на произведението – „Ветрената мелница” може да се гледа като обект на човешката дейност, на ежедневието, но и като символ на човешката мечтателност, различността.
            Началото на художествения текст говори за самата мелница, съпоставяйки я от позиция „сега” спрямо „преди”. Този похват напомня за характерното за фолклора „Имало едно време”, а усещането за приказност се засилва допълнително от множеството олицетворения и сравнения, представящи мелницата като митологично създание: „като някое зъбато чудовище, станало от народното поверие убежище на тъмни духове, които унило клатят дрипавите му криле, разперени на дяволски кръст.”
           
След това започва същинското развитие на разказа, чието начало е настъпването на „страшна суша, която изпогори всичко, изпосуши кладенци и извори, измори добитъка за вода.” В образа на сушата също се откриват фолклорни елементи – тя сякаш е въплъщение на Злото, Напастта от приказния свят, които подлагат живота на тотално унищожение. Реакцията на селяните не изненадва – страх, ужас, тревога и усещане за безпомощност изпълват колектива: „Разтъжи се угрижено селяшкото сърце”. Естественият порядък на общността е нарушен – жените вече не пеят, а са се омълчали от притеснение. Но дядо Корчан и Лазар Дъбака не се поддават на унинието. Закачливата усмивка на по-младия герой при въпроса му „Какво ще правим, а?” загатва за порива им към оцеляване и желанието да се превъзмогнат ударите на живота. Героите на разказа са чудаци, подобни на най-малкия брат от приказките (в чиито способности никой не вярва). Израз на надеждата за по-добро време и на силния им дух е решението да строят, да противопоставят на Злото своя труд.
            Странността на героите е намекната многократно в разгръщането на художествения текст. Дядо Корчан, въпреки своята възраст, е „як и здрав старчуга”, „Шеговит и малко глух и малко куц, вечно с лула в устата си и с хрипкаво пищене в разкопчаните ги гърди, той не беше като всички”. Лазар Дъбака пък е ерген със „завидна слава на немирен халосник и на неподражаем хороигрец”. Той е преминал границата на 30-те години и „като че не мислеше да се жени”. Заместница на любимата героят намира в щурите занимания, които захваща с голямо желание, но оставя недовършени. Допирна точка на „странното” приятелството на двамата е самотата – Дъбака няма семейство, а на неговия другар е останала само едничка внучка. Но загубата на множество близки хора не е успяла да сломи душата на дядо Корчан – той продължава напред, защото уважава и обича съществуването, живее с надеждата за по-добри дни.
            Масовият колектив приема двамата чудаци пренебрежително и с недоверчива насмешка: „Не за една, за две мелници има вятър в главите им” се шегуват съселяните. И наистина са прави в това отношение, защото ветрената мелница остава поредното незавършено дело на двамата герои. Но въпреки това разказът внушава високата стойност на самия труд, на желанието да не се примириш, а да търсиш спасение в несигурния свят. За разлика от приказните герои, дядо Корчан и Лазар Дъбака не могат да влязат в директен двубой със Злото, представители на което са ламята, вещиците и други митологични същества. Но сякаш стремежът им към подобряване на ситуацията е това, което възвръща реда в природата. Именно тези „социални аутсайдери” са хората, които съобщават на общността за приближаващата радост.
            Реакцията на селяните също е съотнесена към атмосферата на приказките – създава се усещане за уникалност, необикновеност, всеобщо тържество: всеки изоставя работата си, черковните камбани зазвучават, смях и викове изпълват цялото пространство, девойките започват песни, млади и стари се включват в хорото. Но това не е краят на разказа – повествованието не спира с възстановяването на природния ред. Както е в приказките, героите спасители трябва да получат допълнителна награда за своята победа над Злото. Това възнаграждение за Лазар Дъбака е Христина, която трябва да възвърне обществения порядък, за да бъде пълен празникът. Зараждащата се любов връща чудака Лазар към колектива и неговите норми. Този разказ е поредната Елин-Пелинова творба, в която читателят може да открие асоциации и скрити смисли зад имената на героите: така както Христос възкресява Лазар, така и Христина връща към пълноценния патриархален живот Дъбака.
            Самата внучка на дядо Корчан също е различна по свой собствен начин. Не съвпада с нормалната представа за патриархално момиче поради няколко причини: първо, нерадостната ѝ съдба, която я е оставила сираче още като малка, и второ, заради характера си. Христина е дръзка, непокорна, темпераментна и затова неслучайно е сравнена с буйността на животинския свят – „дива кокошчица”, „бързо като котка се спусна”.
            Възстановяването на социалния баланс става чрез надиграването, което в своето представяне като смесица от сериозност и шега напомня за порива на двамата герои да строят. Но Лазар за първи път се е захванал много сериозно с работата си, отдал се е напълно на строежа на ветрената мелница. И все пак Христина успява да го изтръгне „долу” сред хората, където той ще стане отново част от общността. Състезанието между двамата е защита на най-висшите ценности – честта, свободната воля и гордия дух, затова залогът е толкова голям. Лазар печели заради опита и силите си, а след това Христина, противно на очакванията на съселяните, изпълва думата си. Така и съмнението, че Лазар ще остане завинаги ерген, остава опровергано. Две непримирими по своята същност сърца, двама чудаци се свързват, а любовта им носи нова човешка надежда. Хармонията е постигната, в селото цари щастие и затова весели, но и категорични звучат последните думи на Дъбака: „Аз си намерих друга!”
           
В суровото изображение на живота на селото Елин Пелин показва разрушителните сили на страданието. Но колкото и да са големи и застрашаващи хората бедите, героите запазват своята жизнена сила, следвани от надеждата и вярата в доброто. Чрез труда си и възраждащата му сила, двамата чудаци се опитват да възвърнат естествения природен порядък. А най-голямата ценност в живота се оказва любовта.