Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Копнежът по родното в стихотворението „Да се завърнеш” на Димчо Дебелянов

Копнежът по родното в стихотворението „Да се завърнеш” на Димчо Дебелянов
Оценка: / 13
СлабОтличен 
Автор Роберт Димитров   

Познал хармонията и топлотата на родния дом, Димчо Дебелянов се чувства самотен и уморен в неприветливия свят на големия град. Всекидневието се оказва борба за оцеляване на ръба на глада и бедността. Авторът мъчително осъзнава, че в това студено пространство губи себе си, своята цялост. Душевният свят на поета се отразява в неговите произведения, които са изпълнени с носталгия по миналото, по безгрижните дни на детството. Именно споменът за предишните дни ражда една от най-нежните елегии в българската литература – стихотворението „Да се завърнеш”, публикувано за пръв път в сп. „Смях” през 1912г.
            Произведението издига в култ копнежа по напуснатия дом, сплотеността в семейството и най-красивите и невинни години на детството. Лирическият Аз мислено пътува през времето, за да се докосне отново до родното и съкровеното, да съпреживее чрез бляна си хармонията на мечтания свят. Споменът за детските времена носи душевна утеха на Дебеляновия човек. Сакралното пространство на бащината къща напълно контрастира на разрухата, която цари в настоящето. Но светът на родния дом вече принадлежи на миналото. Невъзможно е да се върне в него и това носи смут и страдание в самотното сърце на Аз-а. Така модерният човек осъзнава, че трябва да се бори с трагизма на битието си.
            Заглавието на творбата въвежда библейския мотив за завръщането на блудния син в бащиния дом. Той присъства в различни форми и интерпретации и в творбите на предишни български автори, като например в Ботевото „На прощаване”. Но докато при стихотворението на революционера мечтаното завръщане е резултат от победата в героичната битка и майката трябва да благослови направения от бунтовника избор, то в елегията на Дебелянов идването вкъщи е свързано с признанието за загуба в битката с живота и света, с търсенето на утеха, прошка и хармония.
            Художественият текст е оформен като изповед в диалогична форма, като зад това „ти” се крие не само лирическият говорител, но и всеки човек, загубил своите екзистенциални ориентири в света на жестоката реалност. В композиционно отношение стихотворението се състои от две строфи (от 8 и от 10 стиха) и едно двустишно заключение.
            Още началото на текста въвежда темата за копнежа към родното, като поставя на първия ред сакрализирания образ на дома, в който е израснал човек:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

            Реалността на мрачния град е изместена с бляна по един отминал, но отново пожелан прекрасен свят. Пейзажът е одухотворен, носи хармония и успокоение. Настъпването на вечерта не се свързва с идването на тъмнината, страха и студа, а гради усещането за топла ласка, за утеха. Така нощта се превръща в двойник на майката, която очаква своето чедо и е готова да го „приласкае” в обятията си. Природата се слива с човешкото и се противопоставя на отчуждаващата цивилизация в големия град. В съкровеното родно пространство Дебеляновият човек търси спасение от „черната умора”, от „безутешните дни” и желае да намери край на своята самота. Лирическият говорител звучи плах, смирен, но и успокоен от връщането в бащиния двор.
            Началото на втората строфа въвежда и образа на самата майка, която в българската литературна традиция е осмислена като пазителка на уюта в дома и най-съкровен човек:

Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

            Майката се намира „на прага” – границата между двете пространства (родното и на външния свят). Епитетът „старата” загатва идеята, че тя дълго време е очаквала своето чедо. Но времето не е отнела майчината любов. Тя е готова да утеши изгубилия себе си Дебелянов герой. Със смирената си доброта („усмивка блага”) тя ще възстанови нарушените ценностни опори, ще върне сина си към живота, ще му предложи така жадуваната душевна хармония. Израз на голямата вътрешна болка на лирическия Аз, породена от разминаването между блян и действителност, е апосиопезата след обръщението към майката („мамо, мамо ...”). Сякаш не са му останали думи да каже каквото и да било, единственото възможно действие е падането в прегръдката на най-светия човек.
            Постепенно започва свиването на художественото пространство („бащината къща” – „двора” – „стаята позната” – „старата икона”), като по такъв начин се гради усещането за бавно приближаване към бляна. Движението спира, за да се преживее мигът на абсолютната хармония и щастие. Последното двустишие на тази строфа е изпълнено с трагизма на личността, която е обречена да живее в един враждебен свят. Лирическият Аз, върнал се мислено в света на миналото, усеща, че животът му приключва:

Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

            Къщата се превръща в мястото, където говорителят ще намери своя „мирен заник”, ще напусне този свят. Но почти докоснал се до своя блян за смирена смърт, Дебеляновият човек отхвърля копнежа по родното във финалните два стиха на творбата, които играят ролята на нейна поанта:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

            Краят на творбата връща Аз-а в света на реалността. Завръщането в съвършеното пространство на родното се е оказало напразна илюзия, неосъществим копнеж. Модерният човек е осъден да страда сред хаоса на настоящето.
            Краткият живот на Димчо Дебелянов минава под знака на разочарованието и болката поради недостижимостта на бляна в света на студената действителност. Неговата нежна душа се връща назад към миналите си дни, но страданието остава неизбежна част от битието на човека. В резултат на това се появяват едни от най-красивите стихове в родната литература.