Станете наш приятел

Вход

Курсове по БЕЛ

Начало arrow МАТУРА ЗА ОТЛИЧЕН arrow Бунтът и примирението на една осъдена душа (стихотворението „Черна песен” на Димчо Дебелянов)

Бунтът и примирението на една осъдена душа (стихотворението „Черна песен” на Димчо Дебелянов)
Оценка: / 2
СлабОтличен 
Автор Роберт Димитров   

Основната тема в лириката на Димчо Дебелянов, появила се на родната литературна сцена в началото на ХХ век, е страданието, породено от разминаването между очаквания идеал и суровата реалност. В резултат на сблъсъка между обществения живот на модерния човек и неговите духовни полети светът представа да бъде една цялост за символистите. Той се разпада, а душите им се разпокъсват от противоположностите на живота. В този ред на мисли особено важна е Дебеляновата „Черна песен”, публикувана през 1910г. в сп. „Съвременник”.
            Стихотворението е първата творба, която категорично обявява края на вътрешната хармония и началото на страданието и разпокъсването на една осъдена душа. Водещите мотиви в произведението са тези за неизживения живот, за пропиляната младост и за безсмислието на съществуването. Лирическият герой се чувства раздвоен между бунта и примирението, между съзидателната сила и разрушението. Нарушаването на вътрешната цялост поражда драмата на модерния човек, който е обречен до края на живота си да бъде съпътстван от страдание и самота. Противоречията в сърцето му са унищожителни и събарят екзистенциалните опори на личността.
            Още заглавието на художествения текст е изградено на принципа на противопоставянето. Черното се свързва с нощта, хаоса и смъртта, докато песента се асоциира със сакралното, ритуалното, извисяващото. В такъв смисъл насловът на текста звучи като обявяване на погребална (за душата) песен.
            Началото на текста продължава започнатото от заглавието противопоставяне и използване на антитези, за да разгърне чертите на модерния човек:

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

            Мелодичността на стиховете е постигната чрез кръстосаната рима, синтактичния паралелизъм и алитерацията. Личността е видяна в своеобразен кръговрат, който наподобява природния. Несъвършенството на човешката природа е представено като изначално предопределено заради нейната преходност. Човекът е непредсказуем в своята страст да живее и така се поражда конфликтът между плътско и духовното. Човешкото тяло е убежище на вечно търсещия хармонията дух и всяко излизане от пътя на нематериалното се възприема като своеобразна смърт. А след всяко умиране следва и светлото раждане, връщането към светлината на духовното. Затова в творбата присъства опозицията ден-нощ – денят символизира силата на съзиданието, стремежа към хармония, а нощта е времето на вътрешния мрак, на разрухата и хаоса.
            Вторият куплет на текста разкрива разминаването между вътрешния и външния свят, между копнежа и реалността:

Призова ли дни светло-смирени,
 гръмват бури над тъмно море,
 а подиря ли буря — край мене
 всеки вопъл и ропот замре.

            Вместо да намери своя така жадуван покой, лирическият Аз се натъква на житейските „бури”. А на бунта му срещу несправедливостта отговаря мълчанието на околните. Чрез образа на тъмното и бурно море се гради усещането, че Дебеляновият човек е жертва на някакъв огромен гняв, който провокира колебанията, съмненията и несигурността на модерния човек.
            Следващата строфа подема темата за особената ирония на съдбата при копнежа на личността да достигне бляна си: „За зора огнеструйна копнея/ а слепи ме с лъчите си тя...”. Въпреки че сбъднатото се е пожелало, лирическият говорител остава в своята слепота. Зад нея се крие проблемът за невъзможното прозиране, намирането на отговорите на въпросите, които вълнуват душата на поета. Дисхармонията във вътрешността на Аз-а се отмерва с ритъма на природата: „В пролетта като в есен аз крея,/ В есента като в пролет цъфтя”. В духа на символизма двата годишни сезона се свързват съответно с идеята за прераждането, младостта, съзиданието и с края на човешкия живот, хаоса и разрушението. Смисловото им преобръщане говори за нарушения естествен ритъм на Дебеляновия герой, за разногласието в душата му.
            Резултатът от това вътрешно разкъсване на лирическия говорител е страданието, пропиляването на живота:

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян (...)

            Надеждите за достигането на абсолютната хармония са осъдени на неуспех, което е внушено чрез образа на светлината, но този път мъртвият огън „гасне”, а не гори, т.е не живее. С трагизма си неизживеният живот е доказателство за изначалната прокълнатост на човека. Лирическият говорител достига връхната точка на отчаянието си и не намира смисъла на съществуването. Светът е представен като „велика пустиня”, едно непрестанно изпитание за духа. Индивидуалният живот е възприет единствено като страдание и самота („плач”), която умира в безкрайните пространства на всемира. Така творбата влиза в диалог с Ботевото стихотворение „Моята молитва”, където най-големият страх на бунтовника е да не остане неразбран и нечут от своите съмишленици („Не оставяй.../ ... гласът ми да премине/ тихо като през пустиня”). Тук обаче Дебеляновият човек е обречен на отчуждение и болка, затова неговите думи няма как да бъдат чути от когото и да е. Абсурдността на човешкото битие разрушава опорите на модерната душа.
            Бленуваната хармония и красотата на битието се оказват непостижими и това води до чувството за екзистенциална самота. Лирическият герой е постоянно разкъсван между противоположностите на живота и резултатът на тази борба е страданието. Затова и стихотворението на Дебелянов е „Черна песен” – творба за погребаните илюзии, за нарушения покой.