Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Лицата на скръбта в цикъла „Зимни вечери”

Лицата на скръбта в цикъла „Зимни вечери”
Оценка: / 89
СлабОтличен 
Автор Беатрис Владимирова   

 

Христо Смирненски е представител на българския постсимволизъм. Тематиката в произведенията на Христо Смирненски е насочена към оптимистичната визия за „пристъпа величествен на роба”, трагичната визия на „хиляди души разбити”, сатиричната визия за „изкачването нагоре по стълбата, която води надолу”.

Творчеството на Барда на революцията има разнолик характер – поезия на всекидневието и злободневието, улицата, големия град, човека и града, цветистия език на улицата.

Едно от най-емблематичните произведения на Смирненски е цикълът „Зимни вечери”, който има обобщителен характер – изрежда един след друг епизоди на обреченост, всеки от които представя различни картини. „Зимни вечери” е безсюжетно произведение, в което основното чувство е безнадежност, мъка, скръб, страдание и покруса, а основната тема е мъката и страданието на обитателите на градските покрайнини.

Смирненски в цикъла „Зимни вечери” представя лицата на скръбта чрез бедните и изтерзани обитатели на градските покрайнини, обединени от страданието и липсата на перспектива в един жесток и безчовечен свят. Тези образи са фигури – силуети, които са загубили своята индентичност. Лицата на скръбта са обречени, лишени от портретна характеристика и присъстващи чрез своите гласове („плач”, „ридания”, „писъци”, „ругатни”) и чрез тях Христо Смирненски обрисува болката и страданието.

Бедният дом, в който бащата се завръща „безхлебен” и „пиян”, жената, която „проридава едва”, а децата „пищят и се молят”; „слепият старик” с детето; умиращата девойка, двете деца, понесли чували на гърба, са епизодите, които се „нанизват”. Те са уловени в своето настоящо случване, но са включени и в една безизходна повторителност, внушена чрез самия изказ, не чрез съжденията на лирическия наблюдател: „Като черна гробница и тая вечер / пуст и мрачен  е градът”; „и вечната бедност и грижа / ме гледат през мътни стъкла”; „Завърнал се вкъщи – безхлебен, / пиян пак – бащата ругай / и своя живот непотребен, / и своята мъка без край”, „Пак ли са старите цигани”; „Полунощ ли е пак?”

„Зимни вечери” започва с очертанията на пейзажа и пространството. Най-напред е представта за града гробница, предвещаваща звученето и смисловите послания на целия текст:

Като черна гробница и тая вечер

пуст и мрачен е градът.

Смирненски обрисува пространството чрез града и неговите крайни квартали: „пусти улици”, „тъмни злокобни сгради”, „гробница”, което навежда на мисълта за обреченост и безнадежност.

Времето в цикъла е въведено още в самото заглавие „Зимни вечери” и е разгърнато в цялото произведение чрез описаните „нощ” и „зима”, което символизира вечността на скръбта, безнадежността и мъката.

Авторът използва природните художествени детайли: „мъгла”, „сняг”, „снежинки”, които са призрачни нереални измерения, с които се подсилва усещането за смърт и зловещата картина на зимния пейзаж в големия град, където човешкото се обезличава и изчезва, а „мъглата” се явява като фон, символизиращ света на отхвърлените.

След описанието на пейзажа и пространството следва картина, представена от „вечната бедност и грижа” на „смълчаните хижи”, скицирани в поредица от отделни епизоди. Първият от тях показва драмата на работническото семейство: „Пиян, безхлебен баща”, „ридаеща майка” и „пищящи деца” се явяват като едни от лицата на скръбта, чието описание е постигнато чрезхудожествените детайли на бедността и страданието, разкрити чрез жестове, реч, звуци, цветове и чрез пространството на дома – „ завесата мръсна”

„Сребристите цветя” в света на злото са знаците на човешката безперспективност.

В този фрагмент Смирненски майсторски представя отчуждението и обречеността, мъчителното съществуване в човешкия дом и как един баща, който не може да изхрани семейството си, търси утеха в пиянството, надявайки се да преодолее своята скръб.

Непосредствено след тази драматична сцена идва тази с „черните ковачи”. Темата за старите цигани, под чиито чукове” Пламва стомана елмазена, / вие се, съска, пълзи”, е като оптимистично видение в третия фрагмент, но дори това видение е кратко и отново изплуватлицата на скръбта. В тази строфа Смирненски използва динамика на глаголите, за да постигне метафоричност, служи с цветовата гама и символиката на огъня.

Двете картини са едновременно свързани и разделени, въпреки тяхната самостоятелност, втората се „улавя” за първата, тъй като песните на „скрита тъга” прозвучават като отклик на плача на жената от предходната поетична част.

Сякаш гласът й дочули са,

сякаш са ехо в снега –

звъннаха в сънната улица

песни на скрита тъга.

Песенното начало градира в мотива за „Цигулка разплакана”, за да стигне кулминацията си в звъна на ковашките чукове. Така скръбното униние и отчаяние от предходната част постепенно е заменено от романтически атрактивния образ на старите цигани.

Въпреки цялостния отчаян дух на цикъла циганите се появяват периодично в него, внасяйки една красива динамика – техният труд изглежда повече мистичен и прекрасен, отколкото робски и мъчителен.

Затова и образът на черните ковачи на фона на „синкави, жълти и алени / снопчета пламък” е своеобразната антитеза на скръбта в „Зимни вечери”.

Следва завръщане към мъглата - образ, съпътстващ темата за тъжната бедност от самото начало. С цветовата си неопределеност той е въведен като контрапункт на ковачите. Контрастът е подчертан от противопоставителния съюз „а” : „А навън мъглата гъста тегне...”. От тази  мъгла изникват „слепият старик” и детето, които също са едни от силуетите на скръбта .

Този фрагмент започва с описание на пейзажа, което внушава усещането за скръб и за бавното умиране .

Авторът използва обобщителното реторично обръщение:

Братя мои, бедни мои братя -
            пленници на орис  вечна, зла -

Ледно тегне и души мъглата -
            на живота сивата мъгла... ,

за да разбули метафората на мъглата - да я превърне в алегория, казвайки, че това е всъщност безрадостният и скръбен живот на бедните жители на крайните квартали на града и чрез това обръщение става сливане между поета и персонажите.
            Другото лице на скръбта е представено с шесттата строфа. Но и в този фрагмент лицето не е ясно очертано, а е силует. Тук Смирненски посочва, че лицето на смъртта е умиращото момиче. Използван е образният паралелизъм между „ледни цветя” и умиращото момиче, чрез който се вижда „мимолетната красота”.

Чрез обрисуваната слухова и зрителна картина се подсилва усещането за безнадеждност, скръб.

Финалната седма част синтезира поетическите подходи и внушения от предходните части. Авторът за пореден път попада в полезрението – той върви „край смълчаните хижи”, „вечната бедност и грижа” отново го „гледат през мътни стъкла”. Появяват се и песните, но сега те са „злорадствени”. А сцената с двете деца, оставили чувалчетата, които мъкнат в полумрака, за да погледат снежинките, концентрира огорчението на текста в мрачна яснота:

А бликат снежинки сребристи,

прелитат, блестят кат кристал,

проронват се бели и чисти

и в локвите стават на кал.

В тази част снежинките символизират погубените мечти в калта. Човекът е безсилен пред болката и страданието, загубва вяра в бъдещето.

В „Зимни вечери” се представят различни варианти на човешката скръб. Внушава се страдание и безнадеждност, умиране на човешкото. Тук Смирненски използва мъгливия фон като символ на света на отхвърлените и чрез него лицата на скръбта са просто фигури – силуети.