Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Непостижимото самопознание и горестната самота

Непостижимото самопознание и горестната самота
Оценка: / 3
СлабОтличен 
Автор Албена Атанасова   

 

В ранната си поезия Атанас Далчев разглежда проблема засъществуването, като поставя ново начало в българската литература. Поетътотхвърля символистичната отвлеченост и избира да говори за човека, разкривайки истинатаза неговата самотност на фона на космическото време и пространство. Такаавторът провокира у читателя, който се докосва до първата му стихосбирка“Прозорец”, множество въпроси: възможно ли е да си жив и в същото време - даотсъстваш от живота; възможно ли е да пътуваш, без да тръгваш занякъде и да севръщаш отнякъде; възможно ли е да си толкова незначителен, че никой никога дане те забележи? Тези въпроси изглеждат абсурдни, но точно тях откриваме вДалчевата “Повест” – стихотворение за непостижимото познание и горестнатасамота.

            Трагизмътна съществуването е един от най-отчетливите мотиви на метафизичния свят настихотворението. С него са свързани посланията на творбата, съсредоточени впарадоксален диалог на отричащи се смисли: човекът избира своето самоотчуждениеот света, но тъгува по неизживяното, има незавидната участ едновременно и дабъде жив, и да отсъства от живота, осъден е да преживее дните си в затворенитепространства на къщата, която е негов приют, но не и дом.

            Заглавиетона стихотворението – “Повест” – създава очакване за повествуване, а отпраща къмфилософския размисъл за самопознанието на Аз-а, за безсъбитийното съществуване,за липсващата следа от пребиваването му. Действието е насочено отвън – навътре,към къщата, стаята, където вещите “разказват” за един колкото реален, толкова иизмислен живот. Лирическият субект е въведен в повестта чрез диалога сгодините, със спомените, портретите, прочетените книги. Времето е опредметено,а не живяно. Кръговратът на живота е кръговрат на вещите. Домът е нито празен,нито населен. Между неговите стени лирическият Аз е видян едновременно катоприсъствие  и отсъствие в пространството:

Прозорците – затворени и черни

            и черна изатворена вратата,

            а на вратата– листът със словата:

“Стопанинът замина за Америка.”

            Няколкощриха очертават къщата гробница с открояващия се лист – от нея се излъчвазловеща непроницаемост. Елиптичният изказ, повторените в обратен ред епитетилишават граничните по семантиката си предмети (“прозорците”, “вратата”) отосновното им предназначение. Къщата е престанала да бъде Дом. Съчетанието набезглаголни изречения с формата на минало свършено време “замина” и формите забъдеще време – “няма да намери”, “ще види”, създават предствата, чеизминаващите дни не променят и няма да променят тъжната запустялост на  къщата. В нея прахът на времето осъжда на забрава спомените за отминалитегодини, когато човешкото присъствие може би й е придавало смисъл на дом. Таканачалото и краят независимо от равносметката на лирическия Аз говорят за изтичащотовреме, което в  къща гробница не може дабъде отчетено.

            Заминаванетое основно действие в стихотворението, за което съобщава на листа стопанинът.Лирическият герой е автор на бележката, назоваващ посоката на своето“пътуване”. Основните внушения на творбата се градят на раздвояването междуприсъствието и отсъствието на Аз-а. Самотата, безверието, отчаянието санеизменна част от настоящето на модерния човек. Познанието идва с тяхнотоосмисляне и откритието, че битието не е даденост и всеки трябва да намери силида го промени.

            Пътешествиетое знак на желанието за вътрешна промяна, свидетелство за неудовлетвореност, затърсене на ново начало.  В художественаталитература пътуването символизира търсене на познанието, но може да серазглежда и като бягство от себе си. Най-ценното пътешествие е това, коеточовек прави в собственото си мироздание, а героят на Далчев копнее да извърви пътякъм пространството на духа, но сам се обрича на самота:

            Аз не излизамникога от къщи

            и моитееднички гости са годините,

            а многопъти пожълтяваха градините

            и аз не съмнавярно вече същият.

            Несъстоялотосе пътуване, неосъществилият се диалог с другите отнемат на човека възможносттаза самопознание и за опознаване на външния свят. Индивидът е загубил своетолице, представата за своите възможности. Превърнал се в самотник, той оставазавинаги неприспособим към реалността зад стените на къщата. Единственотодвижение, което долавя, е монотонният ход на времето, изразяващ се в смяната насезоните. От всички тях Аз-ът долавя единствено есента – предизвестие нажитейския край. Жълтият цвят, който в Далчевата поезия символизира тленното, ив това стихотворение създава трагичното усещане за живота като изчерпване иразпад.

            Съзнаниетона лирическия човек е насочено единствено към миналото. Трагичното чувствоприсъства и в житейската му равносметка, че докато времето неумолимо е изтичало(“И ден и нощ, и ден и нощ часовникът/ люлее свойто слънце от метал.”),индивидът е трупал познание единствено от книгите, без никога да изпита радосттаот пълноценния живот. “Прашните портрети” са знак за липса на родова памет.Човешката индивидуалност е разтворена, размита, обезличена, дори “коварното ипразно огледало” не може да отрази свидетелство за битийност, за присъствие вкъщатата гробница. И стопанинът търси своята Америка, в която не е заминавал,за да създаде нова биография на обезличения си живот, да започне всичкоотначало.

            Отдавнавсички книги са прочетени

            и всичкипътища на спомена са минати...

            Аз-ът сампризнава своята старост, умора и изчерпаност, защото е почувствал пресита откнижното познание, което не му е донесло умиротвореност и хармония. Усещагорчива неудовлетвореност от битието си, лишено от вълнения и страсти:

            А по стенатасе изкачват бавно

            и догарятна потона дните ми:

            без ни едналюбов, без ни едно събитие

            животът мибезследно отминава.

            Метафоричнатаобразност, двойното отрицание открояват мотива за непоносимата самота ибезсмисленото съществуване. В умъртвяващата протяжност на битието си (“и етосякаш сто години/ как разговарям със портретите”) човекът сякаш изчезва,разтваряйки се във вещите, които го заобикалят. Предметите се оказватединствения знак за съществуването му, но и индикатор на отсъствието му в реалността.Те са символ на човешката душа, разпъната на кръст от променливите настроенияна личността. Краткостта на земния път е видяна в догарящите дни. Духовнитепрозрения носят само разочарования и тъга. Лирическият герой разполага сразлични възможности за самоназоваване, но се оказва мълчалив свидетел насвоето странно “отпътуване”, на отчуждението от самия себе си.

            Както идруги ранни творби на Далчев, така и стихотворението “Повест” е поетичнаинтепретация на търсенията на европейския екзистенциализъм – то не даваотговори, а разкрива нов начин за възприемане на човека и света. Безизходен ибезнадежден е опитът на лирическия Аз да излезе от затворения кръг наиндивидуалната си същност и земното си битие. Накъде ще тръгне и ще има лиизбор – ето в това се състои трагедията на човешкия дух, но и надеждата запреодоляване на самоизолацията и сомотността.