Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow СЪДБАТА НА „ДЕЦАТА НА ГРАДА” В ТВОРЧЕСТВОТО НА СМИРНЕНСКИ

СЪДБАТА НА „ДЕЦАТА НА ГРАДА” В ТВОРЧЕСТВОТО НА СМИРНЕНСКИ
Оценка: / 48
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

Христо Смирненски е граничен автор. Граничността му не е разполовяваща, разделяща, а синтезираща процеси и явления с различен социален и естетически произход. „Слънчевото дете на българската поезия” остави внушително по обем творчество. Социалното страдание е центърът, в който съсредоточава постепенното раждане на революционния гняв. Авторът споделя съдбата и копнежите на тълпите. За разлика от своите предходници, в чието творчество нахлува „градската” тема, Христо Смирненски е поет на града. Градът е начинът, по който се конкретизира социалното зло. Творчеството на Смирненски изследва механизмите в света на „унижените и оскърбените”, като очертават и материалните стойности на конфликта.

В „Зимни вечери” Христо Смирненски създава най-вълнуващия образ на поетичното съчувствие на реално страдаща душевност, разгърната в лирични картини. Те са „Зимните вечери” на човешкото страдание. Лирическият герой в цикъла „Децата на града” изживява драмата на угнетените като своя лична драма. Погледът му е устремен към беззащитните, към невинната жертва – детето, стареца и жената. Съдбата на „децата на града” е разкрита именно в циклите „Зимни вечери” и „Децата на града”, също и в стихосбирката „Да бъде ден!”, в „На гости у дявола” и „Босоногите деца”.

През „Зимните вечери” Смирненски броди сред „пейзажа” на смълчаните от болка души. Изповяданото говори за скрити вътрешни терзания, които насищат с елегичен унес и вътрешната пространствена среда. Място на действието е градът:

Като черна гробница и тая вечер

пуст и мрачен е градът;

тъпо стъпките отекват надалече

и в тъмнината се топят.

Социалната неправда тук е деформирала до такава степен отношенията в реалността, че те трудно могат да бъдат приети за принадлежащи на човешкото общество. Индивидът, лишен от стабилността на родовия космос, е запратен в бездната на безкраен хаос.

Вътрешно пластични са лиричните настроения. Те носят експресивни внушения, които, филтрирани от преживяното, се превръщат в незатихващ резонанс на тъгата. Безизходицата, притиснала душата, е „като черна гробница. Художественият образ на града е символ на душата, а не само екзистенциална среда. Основна поетична константа е социалното страдание. То се превръща във вечерна тъма и болезнено почувствана самота. За тези настроения на страдащата душа „говори” символната многозначност на поетичния образ на града. За Смирненски той е „пуст и мрачен”, знак на тъгата, стелеща се в мрака. Човекът е сам със своето страдание. Отекват стъпки, в които резонира стонът на душата. Минорната гама на чувствата се задълбочава със сгъстяването на вечерния мрак. Тъмнина обгръща душата, градът – „черна гробница” – е социалният „пейзаж” на мисълта. Отново усещане за безизходица изповядват стиховете на поета:

Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка

с жълти стъклени очи,

оскръжената топола – призрак сякаш –

в сивата мъгла стърчи.

Градът „наднича” в човешката душа, но там открива отразен зловещия си образ. „Жълти стъклени” са „очите” на безнадежността.

Болезнено напрегнати са сетивата на поета, доловил призрачния образ на потиснатото страдание, за което загатват „оскрежената топола” и поръсеният с „бисерни искрици” сняг. Трагичната визия за „хиляди души, разбити” се откроява в мрака:

Странни струни са изопнатите жици,

посребрени с тънък пух,

и снегът, поръсен с бисерни искрици,

хрупка с вопъл зъл и глух.

Сякаш не поетът, а самото страдание – невидимо персонифицирано, превърнато в поетично настроение – върви в зимната вечер. Макар и потисната, мъката говори за себе си чрез „пейзажа” на душата. Всичко в нея е „мълком гаснеща...скръб”. в странните знаци на пестеливо щрихиран зимен пейзаж Смирненски открива визията на човешката душа. Лирични са импресиите на загатнати емоции, елегично интонирани с психологизма на поетичните настроения. Те насищат със социални внушения зимния „пейзаж” на душата. С акварелна нежност лиричният „пейзаж” на душата говори за своята тъга:

А в мъглата – през безплътните `и мрежи –

мълком гаснеща от скръб,

младата луна незнаен път бележи

с тънкия си огнен сърп.

Съдбата на „децата на града” се определя от „смълчаните хижи”. Те са материални знаци на социалното страдание, конкретизирано в одухотвореното присъствие на „вечната бедност и грижа”. Мъката е персонифицирана. Сред мрака на зимната вечер поетичните сетива разчитат знаците на човешката социална съдба, прозират отвъд видимото и виждат образа на тъгата, красива като зимна вечерна картина. Страдащата душа има свой образ, нарисуван с „десница незрима”:

В стъклата с десница незрима

под ледния дъх на нощта,

чертала е бялата зима

неземни сребристи цветя.

Всичко е бяло, красиво и тъжно. Студени са цветята на мъка и нерадост, които единствено познава човешката душа. Душевните трепети са с „ледения дъх на нощта” в бялата прегръдка на зимата душата е ледено чужда на радостта и щастието. Те са непознати за нея „неземно” „сребристи цветя”.

Вечерната картина на пронизаната от социален хлад душа Смирненски рисува чрез екзистенциален щрих от човешкото битие, призрачното присъствие на нереална „бедност и грижа”, персонифицирани чрез гласа на болката, идващ от „ пияни хрипкави слова”:

Но ето къщурка позната;

в прозореца детска глава;

и грубо гърмят в тишината

пияни хрипливи слова.

Скритата човека тъга, звуково обективирана в пространството, има и цветови символен еквивалент – „пламък разкъсан и блед”. Смирненски рисува картината на човешкото страдание, като избира за поетичен декор зимната нощ и вечерния здрач. В тяхната полусянка се открояват лирично одухотворените щрихи от социалния образ на живота. Той е потопен и в „хаоса намръщен”, и в „мъглата жълтопепелява.

В пространството на затаена тъга и неизказана докрай скръб е визирана и тъжната приказка за живота на децата в големия град – отрано „пленници на орис вечна, зла”. Лиричният щрих на детските силуети, откроени в зимната нощ чрез скръбната светлина на фенера, изразява съчувствието на поета. В контраста между приказно красивата вечер и умората в детските очи е страшната истина за тяхната съдба. Смирненски е дълбоко покрусен от видяното в тихата зимна нощ:

А спрели за миг до фенеря,

чувалчета снели от гръб,

стоят две деца и треперят

и дреме в очите им скръб.

Целият свят на социална несрета и самота е събран в натъжения поглед на детските очи.

На границата между светлина и мрак застават трагичната мечта за щастие на детските души, очаровани от витрините „блескави, и скръбта и мъката „ в очите трескави” . социалната съдба, визирана в цикъла „Децата на града” е с трагичен отблясък. Детските очи изгарят от трескава жажда по измамната светлина на щастието:

Пред твоите витрини блексави

накуп застават често те

и колко скръб в очите трескави,

и колко мъка се чете!

Тъжният маскарад на тържествуващия, „скован от злоба”, празнично осветен град за пореден път превръща детските мечти в трагично настояще. Неутолимата жажда за щастие ражда „въздишки плахи на уста”. Социалното лице на града е жестоко и ранява безмилостно детските сърца:

Но тръгват си те пак одрипани,

с въздишки плахи на уста,

а тез витрини са обсипани

с безброй жадувани неща...

Жажда за любов и щастие изгаря и душата на уличната жена от едноименното стихотворение „Уличната жена”, което е трагична кулминация на трагичната визия за съдбата на „децата на града”, интерпретирана от Христо Смирненски в цикъла „Децата на града”.

Малката цветарка по своето предопределение е „прокудена русалкаV това ще рече, че хармоничният свят, който я е създал, е безвъзвратно разрушен по силата на същите закономерности, които са лишили стария музикант от способността му да пресъздава света в музика или са предали малката тютюнорабоничка в ръцете на смъртта /”Жълтата гостенка”/.

Странна красота и лиричен финес излъчва символният образ на мизерията в тази безкрайно тъжна изповед на страдащата душа. Поетичното настроение има своя музикален лайтмотив: „на живота под фалшивата цигулка танцуваш ти с разплакани очи”. Импресията на чувството, в което преобладава тъгата, е внушена от изплъзващата се светлина на „първите лъчи” – предвестник на мизерията и социалната несигурност, които създават измамен уют в обречената на страдание човешка душа:

Мизерията залюля те в свойта люлка

При първите лъчи,

и на живота под фалшивата цигулка

танцуваш ти с разплакани очи.

Експресивно динамичен на символни внушения и този лиричен образ. Чертае художествения контур на социална среда за разгръщане на поетичното действие, наситено с драматичен лиризъм на болезнени човешки преживявания. Животът на уличната жена е безмилостен и зъл като неумолимата „мащеха” нощ. Тъмна като злокобната нощ е нейната душа. Социална алтернатива за героинята на Смирненски няма. Остава порокът, който „свлича” душата по „черните стъпала” на човешкото падение. Унижението е безмилостно и страшно. Душата страда от наложения грях. Личната трагедия на уличната жена е нравствено следствие от унизеното достойнство:

Под блясъка на електрическите лампи

празнуваш вечен грях

и смееш се така, че тя сама едвам би

разбрала болката на твоя смях.

Тъмен като нощта, символно отразена в душата, е грехът на уличната жена. Болката, пронизала всеки стих, има звуков резонанс и емоционална оцветеност. Смехът е горчив. Похитена е човешката радост. Героинята на смирненски е сама с ограбената си душа. Рано осланен с несрета и тъга е животът на това „дете” на града, изхвърлено на улицата. Без дом е душата, бъдеще няма. Единствен изход е порокът, а той е всекидневна среща с духовната смърт. Скръбни са настроенията на поетичните послания. Есенна тъга излъчва всеки стих:

...А в есента на твойта хладна

и блудна красота –

ще спре Смъртта,

настръхнала и безпощадна,

пред твоите отключени врата.

Човешката душа е мъртва, похитена от социалната съдба. Нова жертва взема големият, „скован от злоба”, „разблуден град”. Животът е по-страшен от смъртта:

Но щом простре ръка душата

Ти да вземе

Тя в миг ще се смути:

Всевластникът Живот

Превалил я навреме –

и ти...отдавна без душа си ти!

Съдбата на „децата на града” се предопределя от наличието на свят, в който човекът е обречен на унищожаващо самоличността и дори физическото присъствие е страдание. В прозаичната импресия „Босоногите деца” те са видени от разказвача в своето огромна физическо усилие и в своята нищета. Оказва се, че през очите на богатата жена бедността и страданието са навик. Но тази реплика предизвиква „искрящ с омраза поглед” у „босоногите”. Сините очи на малкото момиченце още не са помръкнали от грижата. Но когато този час дойде, не примирение, а омраза ще заискри в тях: „Два свята, единият е излишен!”

Отвореният финал, както и последната реплика, кореспондират с мотива за очите на децата. В тях има светлина, но грее и омраза – примирението не съществува като алтернатива. По този начин оптимизмът на разказвача внушава идеята, че тази съдба на „децата на града” не само не е вечна – тя предстои да бъде променена в близко бъдеще.

Но за „детето на града” Смирненски това бъдеще е само мечта. А за поета очакването на предначертаната промяна не означава бездействие. В една от по-късните си творби Смирненски продължава да разобличава антихуманната същност на действителността, в която живее. „Играта” в „На гости у Дявола” води до сарказма на лирическия АЗ по отношение на неговата съдба. Защото Дяволът, тръгнал да търси по земята нещо красиво, свято, най-сетне достига до прозрението сам. В този свят нито истината, нито честта съществуват. Но оптимистът Смирненски създава и един образ на лирически Аз с висок морал. Образът на младия човек, отглас от друга лирическа творба /”Юноша”/ носи многозначните характеристики на героя – неговото искрено възмущение и борбеност.

Лирична тъга изпълва художественото пространство на поета. Душите на поет и лирически герои се сливат с прискърбието на вечерта. Леденият дъх на нощта допълва поетичното настроение на лирическата фреска, в която „пейзажът” на душата и студената социална реалност на градския зимен пейзаж „разказват” чрез багра, звук и ритам „повестите безутешни” на човешките души. Съдбата на „децата на града” при Смирненски е видяна в своята антихуманна същност. Идеологическата доктрина вече не е цел, а градивен елемент на една съвършено нова за българската литература художествена система.