Начало arrow Конкурсни творби arrow Участта на човека според “Песен за човека” на Вапцаров

Участта на човека според “Песен за човека” на Вапцаров
Оценка: / 9
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

Демитологизиран, Вапцаров е приземан и затова е по-човечен и по-близък. Не губи нищо от стойността си като поет, защото низшите духом не го дакоссват с дребните си хули.

Поезията на Вапцаров е творческо средоточие на вещи и неудобни въпроси и отговори. Тя ни провокира със своя лиризъм и ни поднася известни истини, а в недоизказазността `и има особено вапцаровско противопоставяне: живот—смърт, смърт—безсмъртие, воля—безволие. В нея витае духовната власт на “аз-а” на човека, когото Вапцаров измъква от преизподнята на социалния ад.

“Песен за човека” на Вапцаров е поема за прераждането и възкръсването на човешкото. Чрез представената участ на човека поетът проповядва да възвърнем човешкия облик. Няма нищо страшно, нищо срамно, нищо за осъждане, ако човек преодолее себе си; своите амбиции, грешки, страхове, заблуди; своето падение и своя позор и се роди за нов живот—дори и за няколко мига, пред очакващото го бесило. Така чрез поетически представената участ на човека в “Песен за човека” Вапцаров ни учи на исконни истини. Интересен е подходът на поета да ни вплете в земната участ на простосмъртните и лирическият герой, прераждайки се—ни кара и нас да се родим отново; пречиствайки се, ни кара и нас да се пречистим.

Поемата „Песен за човека” е построена като диспут, полемика, но преминава в послание и то на места с повишен патетизъм. Поемата е само привиден диалог. Словото на дамата е обхванато от оценъчното менгеме на лирическия говорител – „кални потоци”, „тропа, нервира се”. Всесилната позиция на лирическия говорител обаче взема историята – и от фабула за злото в природата на човека – твори като демиург /създател на света/ обратна версия на спящото, събуденото и възкръсналото човешко начало.

Особена е участта на човека в „Песен за човека”. С характерно риторична настъпление текстът превръща „злодея злосторен” в Човек, достоен за похвала от самите звезди. Главните моменти от първата версия /историята на дамата/ са запазени като факти, полемистът се съгласява с престъплението като факт, но поема тази история в нов разказ, подлага я на преосмисляне. След извършването на престъплението и заслуженото наказание, лирическият събеседник размишлява над мотивите и причините, постепенно и неусетно за самия злосторник , довели до осъдителното деяние. Не подлежи на промяна фактическата страна на извършеното, но затова пък творбата прибавя нови детайли, които подготвят смяната на посоката в разясненията на станалото и още повече с предстоящата промяна в душата на самия злодей. Промяната настъпва постепенно, но категорично – още в момента, когато селянинът от село Могила е наречен „злодей злосторен”, „субект” започва да прозира зародишът на промяната в посоката на творбата. Тази промяна е свидетелствана от стиха:

но в затвора

попаднал на хора

и станал

Човек.

По едната логика човекът се поддава на слабостта и под влиянието на обстоятелствата извършва най-тежкото престъпление, за което е наказан заслужено – смърт. По другата логика обаче осъденият в затвора намира себе си, наистина се превръща в човек и това негово качество променя характера на завършеното. По-нататък престъпникът не се чувства вече престъпник, а човек – същество, открило причините за поведението си.