Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Вапцаровата поетична възхвала на човечността в “Песен за човека”

Вапцаровата поетична възхвала на човечността в “Песен за човека”
Оценка: / 15
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

 

 

Никола Вапцаров е явление в развоя на българската литература. Цялата лирика на поета е издържана в духа на споделянето. Тя разкрива участта на човека, изповядва неговото отчуждение, но наред с това споделя една дълбока, религиозна вяра в живота—възможност. Стиховете на Вапцаров представят труда и писането като отговор на личността към предизвикателствата на живота. Творчеството е екзистенциалният избор на човека.

Песен за човека” на Вапцаров е поема за прераждането и възкръсването на човешкото. Чрез представената участ на човека поетът проповядва да възвърнем човешкия облик. Няма нищо страшно, нищо срамно, нищо за осъждане, ако човек преодолее себе си; своите амбиции, грешки, страхове, заблуди; своето падение и своя позор и се роди за нов живот—дори и за няколко мига, пред очакващото го бесило. Всесилната позиция на лирическия говорител взема историята—от фабула за злото в природата на човека—твори като демиург обратна версия—за спящото, събуденото и възкръсналото човешко начало. “Песен за човека” е Вапцаровата поетична възхвала на човечността.

Поемата е построена като диспут, полемика, но преминава в послание, и то на места с повишен патетизъм. Поемата е само привиден диалог, другият/старата дама/ е лесен и обезсилен противник—монологичен конструкт на лирическия говорител—ехо на темпераментната аргументация от страна на Вапцаровия спорещ. С характерно риторично настъпление текстът превръща “злодея злосторен” в Човек, достоен за похвала от самите звезди. Главните моменти от първата версия /иторията на дамата/ са запазени като факти, полемистът се съгласява с престъплението като факт, но поема тази история в нов разказ, подлага я на преосмисляне. След извършването на престъплението и заслуженото наказание, лирическият събеседник размишлява над мотивите и причините, постепенно и неусетно за самия злосторник довели до осъдителното деяние. Не подлежи на промяна фактическата страна на извършеното, но затова пък творбата прибавя нови детайли, които подготвят смяната на посоката в разясненията на станалото и още повече в предстоящата промяна в душата на самия злодей. Промяната настъпва постепенно, но категорично—още в момента, когато селянинът от село Могила е наречен “злодей злосторен”, “субект” започва да прозира зародиша на промяната в посоката на творбата. Тази промяна рязко е засвидетелствана в стиха

Но във затвора попаднал на хора

и станал човек.

По едната логика човекът се поддава на слабостта и под влиянието на обстоятелствата извършва най-тежкото престъпление, за което е наказан със заслужено наказание—смърт. По другата логика обаче осъденият в затвора намира себе си, наистина се превръща в човек и това негово качество променя характера на извършеното. По-нататък престъпникът не се чувства вече престъпник, а човек—същество, открило причините за поведението и смисъла на живота, закрит от обстоятелството преди попадането му в затвора. В това е смисълът на Вапцаровата поетична възхвала на човечността. Творбата създава сложен и заплетен морален и екзистенциален казус—невинен ли е бил престъпникът , поради вина, носена от обстоятелствата и нещата около него; неговото проглеждане и откриване на себе си оневинява пи го като престъпник. На тези въпроси Вапцаровата творба не само че не отговаря, но и няма как да отговори. Над тази омагьосана проблематичност надмощие взема едностранно апотеозът на новородения човек. В късото време до изпълнението на присъдата лирическият персонаж попада на хора, мотивът за превъзпитанието без възраждане довежда до пробуждането—самият престъпник се преживява като жертва на “лошо устроен свят”. Безсъзнателна играчка в ръцете на “безока” съдба, лирическият персонаж лесно се превръща в скот. Зад това ново поглеждане на своето минало стои и открилият се тепърва образ на чудесния живот—“по-иначе може”. Престъпникът наново обяснява миналото си и вижда друг тип бъдеще—разширяват се и двата хоризонта—минал и бъдещ—напред и назад.

В логиката на творбата изпълнението на смъртната присъда играе роля на първо и последно решително-драматично изпитание за новия, прероден човек. Сплитат се два потока—неотменното в престъплението; възмездието за посягането към секирата и добавеното ново осмисляне—умира не същият човек, а човекът, който знае, проумял защо, как е дошъл и какво е светлото, което чака хората. В това намира израз Вапцаровата поетична възхвала на човечността в “Песен за човека”.

Песента увенчава праображението—след инстинктивно стъписване, когато скотът пак дава сигнал/”гледал с див поглед на бик”/, съвземането напълно представя новото “белким се свърши със мен”—открил себе си и мястото сред милиони други “животът ще дойде по-хубав от песен”. Така смъртта се затваря—смърт, но вяра в бъдеще—жертва на един живот, с упование в друг и по-добър, прозрял истината, която го държи изправен пред бесилото.

Творбата завършва с картината на смазаната опонентка, под напора на представената драма тя изпада в истерия.

Нейната история е продължена в невероятна посока и завършва с коренно противоположен край—човешкото тържествува, дамата е в истерия. В това се изразява Вапцаровата възхвала на човечността в “Песен за човека”. Победата в полемиката намира мълчаливото одобрение на публиката—през цялото време диспутът става за някакви трети лица.

Песен за човека” още веднъж пита читателя за ценностните критерии, определящи човешката постъпка като отговорна или като предопределеност. Патосът на творбата е недвусмислен: от човека-прстъпник е снета личната отговорност и той е натоварен с положителния заряд на душевно прероден човек. В основата си творбата носи Вапцаровата поетична възхвала на човечността и излъчва морални смущения, могъщо потиснати от възторжената възхвала за човека в контекста на неговото социално-историческо проглеждане и прераждане.