Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow ХАРАКТЕРИСТИКА НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ ПЕРСОНАЖИ В „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”, Н. ВАПЦАРОВ

ХАРАКТЕРИСТИКА НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ ПЕРСОНАЖИ В „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”, Н. ВАПЦАРОВ
Оценка: / 21
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

Никола Вапцаров е явление в развоя на българската литература. Цялата лирика на поета е издържана в духа на споделянето. Тя разкрива участта на човека, изповядва неговото отчуждение, но наред с това споделя една дълбока, религиозна вяра в живота—възможност. Стиховете на Вапцаров представят труда и писането като отговор на личността към предизвикателствата на живота. Творчеството е екзистенциалният избор на човека.Главните общочовешки нравствени норми се опират на катарзисно възкресяващата етика.

В началото чрез диалога се очертава дамата като противоположна позиция на лирическия говорител. Те двамата са главни герои и главни участници в диалога. Противопоставена е емоционалната нагласа на спорещите. Дамата е представена с истерична невъздържаност:

…а дамата, знаете, тропа,

нервира се

даже проплаква…

тя е наречена с понятието дама. Авторът не счита за нужно да ~и даде собствено име. Ясно е, че този образ е обобщителен на представителите с дълбоко аристократично потекло. За биографията се досещаме единствено от определението „дама”. Произведението е само привиден диалог, защото старата дама е лесен и безсилен противник. Словото `и е обхванато от оценъчното менгеме на лирическия говорител – „кални потоци”. От съобщението „град от словесна атака” читателят среща само три хилави изречения („ Ах, моля запрете!”, „Аз мразя човека”, „Не струва той…”). От истерични крясъци спорът се разгръща в задълбочен размисъл за човешката съдба и за злото в света. Същностната разлика в позициите на двамата е в разбирането на това какво е зло. Дамата използва конкретния пример за своето обобщение, че злото е неразривна част от човешката природа, че то е в самия човек. Неслучайно централно място в нейния разказ заема братоубийството. Това сякаш е алюзия на първото човешко престъпление – това на Каин. Чрез образа на дамата се задълбочава още повече диалога със света около себе си. За дамата конкретният пример е достатъчен, за да покаже порочната същтост на човека въобще.

За разлика от дамата, другият участник в спора – лирическият говорител, осъзнава злото като елемент от реалността, от устройството на живота. Като опонент на дамата лирическият говорител е равен по важност персонаж и поставен в същите условия, както и тя. Не е назован по именно и е преставен в същата ситуация и равни условия, както и дамата. Така се постига равноправност на героите в текста, а оттам и равнопоставеност на изходно ниво на техните становища по проблема. Всесилната позиция на лирическия говорител обаче взема историята – и от фабулата за злото в природата на човека – твори като демиург /създател на света/ обратна версия – за спящото, събуденото и възкръсналото човешко начало. На истеричните крясъци се противопоставя равният, спокоен и така убедителен тона на говорителя. За него човекът е способен на промяна в зависимост от условията, в които живее.

Двамата герои изказват противоположни позиции, като в аргументацията и на двете е положено престъплението – нелепо и жестоко убийство. Макар че самият акт на престъплението е максимално детайлизиран и създава усещане за конкретност и обособеност във времето, такава конкретност липсва. Стремейки се да докаже общовалидността на случилото се, дамата акцентира върху демонстрацията на разрушената святост на кръвната връзка – „насякъл сам брат си, човекът …”, върху нарушените основни нравствени принципи и невъзможността стихийната жестокост да бъде овладяна от духовни корективи. Случката е лишена от конкретизиращи маркери, акцентът е върху самото случване на проява на човешката природа.

Основният лирически герой в произведението „Песен за човека” – злодеят, който дочаква своето нравствено преображение с приобщаването си към светлия идеал – е всъщност един от многото образи на съвремието. Той отново е безименен. Започва пътя си с извършването на престъпление и затова в първите строфи на стихотворението е напълно депоетизиран и деестетизиран. Затова пък в трагична краткия остатък от живота си между присъдата и смъртта претърпява неочаквано развитие. Такова развитие не е показано при другите двама персонажи. То не е и необходимо. Величието на нравствено преродения злодей, превърнал се под влияние на преобразилата го идея в Човек с главна буква, проличава най-вече в неговата победа над страха от смъртта. Той проглежда за своята вина, надмогва „жестоката” си и „безока” съдба и в предчувствието на ново време и за нови човешки взаимоотношения възвръща своята духовна сила и достойнство. Литописите на историята никога няма да отразят подобен конкретен случай, но победата на човешкия дух в безкрайната многоликост на живота е историческа победа. Човекът не мисли вече за своя осакатен живот и за своята смърт, а за мечтаното бъдеще, което няма да види, но което ще бъде по-хубаво дори от песента:

Тя – моята – свърши…

Ще висна обесен.

Но белким се свършва със мен?

Животът ще дойде по-хубав

От песен,

по-хубав от пролетен ден…

Подобно извисяване на човека над битието и над смъртта е предпоставка за движението на общността напред, за превъзмогване на конфликтите и на застоя и за вливане в руслото на историята.

С характерно реторично настъпление текстът превръща „злодея злосторен” в Човек, достоен за похвала от самите звезди. Главните моменти от първата версия /историята на дамата/ са запазени като факти. Полемистът се съгласява с престъплението като факт, но поема тази история в нов разказ, подлага я на преосмисляне. След извършването на престъплението и заслуженото наказание, лирическият събеседник размишлява над мотивите и причините, постепенно и неусетно за самия злосторник довели до осъдителното деяние. Не подлежи на промяна фактическата страна на извършеното, но затова пък творбата прибавя нови детайли, които подготвят смяната на посоката в разясненията на станалото и още повече с предстоящата промяна в душата на самия злодей. Промяната настъпва постепенно, но категорично.

Третият персонаж в стихотворението като главен герой събира около и спрямо себе си предните два, за които говорехме. Той събира в себе си противоположните им позиции спрямо неговата личност. Това е сложен и заплетен морален и екзистенциален казус – дали е невинен престъпникът, поради вина, носена в обстоятелствата и нещата около него; неговото проглеждане и откриване на себе си оневинява ли го като престъпник.

В логиката на творбата изпълнението на смъртната присъда играе роля на първо и последно решително-драматична изпитание за новия, прероден човек. Гузното преживяване на обесването може да се тълкува като резултат от промяната – на бесилото застава не същия човек, макар той да е братоубиеца, а присъдата – справедлива.

Човекът не само е разбрал как се живее, но и как се побеждава страха от смъртта. Той е осъзнал своята същност и е повярвал в себе си. Усвоил е урока по хуманизъм. Придобил е свободата на своята песен – „Песен за Човека”.