Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Особеното в житейския избор на Далчевия лирически герой в стихотворението „ Повест”

Особеното в житейския избор на Далчевия лирически герой в стихотворението „ Повест”
Оценка: / 6
СлабОтличен 
Автор Яница Дякова Дякова   

През двадесетте години на двадесети век Атанас Далчев започва да твори в едно ново за българската литература направление- предметния реализъм. Определян като поета философ, Далчев изобразява действителността, използвайки поетиката на вещите, като включва елементи на екзистенциализма и диаболизма. Макар че първите му творчески опити са били в полето на символизма, Далчев осъзнава, че действителността е това, което го вълнува като поет, и се откъсва от „ кулите от слонова кост”. Въпреки че през тези години в българската литература са блестели имена като Елисавета Багряна, Гео Милев и Христо Смирненски, Атанас Далчев достига до сърцата на читателите още с първата си стихосбирка „ Прозорец”. В нея сивотата на ежедневието, отчуждението между хората и екзистенциалната самота на индивида са представени чрез предмети като прозорец, часовник, огледала и портрети.

„Повест” е едно от тези стихотворения, които представят баналността и повторяемостта в живота. Лирическият герой е направил житейския си избор да бъде самотник, самозазидал се в рамките на своята къща. В неговия свят предметите като книги, часовник, портрети и огледалото са престанали да изпълняват нормалните си функции. Всичко в този свят е преобърнато и навява мисълта за неизбежната смърт. Лирическият герой живее с екзистенциалната идея за безсмислието на своето съществуване и примирено очаква края на своя живот, макар че усеща, че не е живял пълноценно.

Още самото заглавие на стихотворението- „ Повест”, насочва към идеята за сивотата и баналността на живота. Чрез него Далчев подсказва на читателите основната идея на произведението- тази за еднообразието в ежедневието и за безсмислието на съществуването ни. В началото лирическият герой рисува една мрачна картина:

Прозорците- затворени и черни

и черна и затворена вратата,

а на вратата- листът са словата:

„Стопанинът замина за Америка”

По този начин е описано мястото, което човек обитава. Само че тази картина, в която доминират мракът и черният цвят, извиква асоциация за затвор и гробница, а не за дом. В нормалните човешки представи домът се явява уютното и защитено място, където човек с радост се прибира. Но в това стихотворение всичко е преобърнато наопаки и тази къща се явява затвореното пространство, в което лирическият герой се е самозазидал.

Решението да обитава това мрачно и пусто място предопределя и съдбата на лирическия герой- обречен е на самота. И сякаш за да скъса окончателно всички връзки с другите хора, пожълтелият лист сигнализира, че никой не живее в тази къща. Лирическият герой се определя като стопанин на това място, но и сам констатира, че той „ не живее” там. Идеята за живота измислица и за безперспективността на човешкото битие е изразена чрез екзистенциалното възклицание: „ и зла измислица е мойто съществуване”. Далчевият лирически герой е избрал да бъде самотник, който примирено очаква края на живота си.

Стихотворението създава усещането за протяжност и безкрайна повторяемост. Но тъй като часовникът не изпълнява нормалните си функции на отброител на времето, а просто съществува в своя предметен свят, читателят се ориентира за времето по пожълтяването на градините. В самотата си лирическият герой многократно е ставал свидетел на този процес и въпреки че е усещал как „ догоряват на потона” дните му, не е направил нищо, за да запълни непълноценно живяния си живот. Той съществува с идеята, че не е имало „ ни една любов”, „ни едно събитие” в неговия живот, но предварително направеният житейски избор за живот-самота го съпътства непрестанно.

Предметите в тази къща затвор се явяват ориентирите, които насочват читателя. Книгите са били заместител на реалното съществуване и прелистването на техните страници е асоциация за отминаващите години на лирическия герой. Портретите пък заместват хората и реалните човешки взаимоотношения. Вместо да споделя тревогите и радостите си с близък човек, той избира да не живее и да не преминава през нищо, с което се обрича на разговори с парче хартия. Часовникът се явява слънцето в тази къща, тъй като мракът е перманентен и отникъде не е възможно да проникне светлина. Вместо да отброява времето, той сякаш отмерва оставащите минути до смъртта на лирическия Аз. Огледалото, подобно на портретите, замества хората. Оглеждайки се в него, героят гледа към миналото и спомените си. То е единственото средство самотата да не завладее напълно Аза.

Отчуждението от заобикалящия свят, самотата и самозазиждането в дома са резултат от разпадналите се човешки връзки. Далчев представя това мрачно съществуване, откъснато от реалния живот, чрез преобърнатата функция на предметите и екзистенциалните констатации за баналността и безсмислието на битието.