Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Вярата като човешка ценност

Вярата като човешка ценност
Оценка: / 12
СлабОтличен 
Автор Албена Атанасова   

Стихотворението “Вяра” се отнася към онези творби, които в най-пълна степен сумират характерните поетически идеи на Вапцаров, очертавайки системата от ценности, на които поетът държи. Според разбирането на художествения текст човешкият живот е невъзможен без вяра. Тази външна взаимосвързаност е дълбоко осмислена от представата за живота и от представата за вярата. В грубия и жесток свят човешкото може да бъде спасено чрез вярата, но разбирана не в нейния ирационален или просто религиозен смисъл, а като хармонизиране с разума, като способност да се вижда и преценява истината за живота. Тя е изведена като символен знак за лирическия герой, защото чрез нея се решава контрастното противостоене в схващането му за живота – едновременно обичан, но в “разпра” с него. Тези два основни сюжета на Вапцаров строят опорите на една нова хармония, която е едновременно приближена до битовото и до битийното. В нея няма поза на героизъм и саможертва, а дълбоко осъзнато жизнелюбие и здрава вяра, която аргументира борбата.

Заглавието на творбата недвусмислено откроява акцента – значимостта на вярата в човешкия живот.Към изказа на тази убеденост обаче лирическият Аз не пристъпва внезапно, а ни повежда неусетно по йерархическата стълбица на своите ценности. Животът е ценност, но вярата е тази, която придава на човека личностна идентификация, тя го удържа в границите на човешкото. Предлага му перспективност и движение към бъдещето. Чрез нея Вапцаровият човек оценява връзките си с времето и пространството.

В смислово отношение творбата се разделя на две части. Първата част е диалог за живота като изпитание – борба, обич, саможертвеност. Първите стихове назовават екзистенциалната характеристика на човешкото битие с една подкупваща искреност и предразполагаща доброномереност. Скъсена е дистанцията между лирически говорител и слушател, на когото по-скоро се вменява ролята на активен и равнопоставен събеседник.

Пред него лирическият Аз доверчиво се изповядва:

ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

Глаголната форма “дишам” характеризира живеенето като физиологичен процес; “работя” определя живеенето като социална дейност; “живея” усложнява разбирането за живота. Присъствието на тази глаголна форма може да означава само едно – за да живееш, не е достатъчно да протича само някакъв физиологичен и/или социален процес, т.е. живеенето не е само дишене и/или само работа. Става ясно, че според лирическия Аз живеенето включва и нещо друго. Това “друго”, което ни изстръгва от чисто всекидневното и битово равнище на живеенето, е изяснено в следващото словосъчетание (“и стихове пиша...”). То обвързва живеенето със сферата на творчеството. Вметнатият израз “тъй както умея” е демонстрация на един категоричен отказ да се спазват някакви предварително зададени правила и модели на писане.

Със същата искреност Вапцаровият герой изповядва и действената си активност в отношението си към живота (“и боря се с него”, “С живота сме в разпра”).Предчувствайки,че може да бъде укорен в омраза, той бърза да отхвърли подобно предположение (“но ти не разбирай,/че мразя живота). Текстът продължава да разширява значенията, като в акта на съществуването се включва в нейния екзистенциален смисъл на себеутвърждаване и овладяване на света. Животът е основен опонент на героя, той е в непрестанен и лют двубой с него. Някак плавно и незабележимо стихотворението въвежда един от основните мотиви на Вапцаровата поезия – мотивът за борбата.

Като аргумент в подкрепа на любовта към живота поетът предлага описание на две ситуации на възможна смърт с противоположен смисъл – на насилствена смърт и на доброволно самопожертвование. В първата сцена смъртта е оценена като зло, извършено от злодеи, и изразява гнева на хуманиста от посегателствата към ценността на живота. Втората сцена утвърждава саможертвеното начало в името на тържеството на човешкия дух, в името на прогреса. Съвременник на епоха на индустриално-техническата революция, за разлика от мнозина други творци, обладани от скептицизъм, Вапцаров гледа на машината като залог за бъдещето на човечеството. В този смисъл саможертвеният риск, експериментаторството “със пробна машина в небето”, с “взривна ракета” е реализация на устремения човешки дух, а не неговия крах. Разбирането за живота се отскубва от своята земна привързаност, от скучния и груб ход на баналната делничност, за да се огледа в небето и да се замисли върху измеренията на човешката участ.

Едва сега, след като героят е разкрил разбирането си за живота, следва разгръщането на мотива за вярата. На пръв поглед контрастното делене изглежда сякаш немотивирано: живот и вяра не са същинска опозиционна двойка. Но дълбоката им съотносимост за героя е очевидна – вярата е изведена като най-същностната черта на човешката съществуване. В българската поезия няма други стихове, които по-убедително и по-естествено да реабилитират Живота след въздигането на Смъртта от символистите. Но какво е човекът без вяра? И това е ключовият въпрос, който задава творбата. Първата смислова част подготвя неговото поставяне. Във втората част въпросът за вярата се въвежда отново чрез въображаема ситуация. – на предполагаемо отнемане на частица от вярата на лирическия герой. Използван е интонационния модел на диалогично-разговорните конструкции (“Но ето, да кажем/ вий вземете – колко?). Отнемането на пшеничено зърно от вярата отприщва асоциации с евангелски мотиви и текстове. В разговор с учениците си по въпроса за вярата Иисус Христос казва:”Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина, премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно”(Евангелие от Матея, 17/20). В притчата за небесното царство Иисус Христос го уподобява със синапено зрънце, което, когато порасне, става голямо дърво и небесните птици дохождат да се подслонят по клончетата му. Очевидна е връзката на евангелските текстове с разказа за “разнищването” на човека, ако отнемат и “пшеничено зърно” от вярата му. Тя е тази, която удържа целостта на човека и споява връзката му с живота. Поетическият човек признава, че без нея е застрашен вътрешният му свят:

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

................................

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

Нейната същност е да споява и придава смисъл на иначе нелекото ежедневие.Тъкмо вярата е онази субстанция, която превръща битовото, желязното, разкапаното, свъсеното, жестокото, безокото съществуване в желан и обичан, в нужен и очакван живот. Тук страстната защита на вярата отвежда поетическите обобщения до смисъла на човешкото. Така в ценностния ред на живота и вярата се добавя и човекът, който всъщност имплицитно е зададен още в заглавието на цикъла – “Песни за човека”. Постепенно творбата анулира всички неясноти защо песните за човека започват с вярата, песента за вярата – с живота, а любовта към живота – с разпрата с него. Образувана е една верига от значения, в която чрез близостта на понятията се стига до същинското поетическо внушение.

Кой е предметът на вярата у Вапцаровия лирически човек? Той я назовава директно:

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

Твърдението динамизира опозицията “сега – утре”, “настояще – бъдеще”. Сега животът е с груби “лапи челични”. Утре в дните тържествува пълното щастие. В това почти мистично бъдеще, напомнящо за обещаното небесно царство, се сливат мечта и вяра. Картината не е конкретна, твърде обобщена е и романтично-утопична. Макар и тя да носи белезите на идеологическо внушение, читателят не я възприема по този начин, а като универсален, надисторичен човешки стремеж към справедлив живот и щастие.

Добрият и мъдрият свят е предопределен да победи. Тази вяра е недоказуема, но е упованието на лирическия герой. Тя е неговият духовен ориентир. Израз е на човеколюбието му и на стремлението му към прекрасното и възвишеното. Тя прави човека физически устойчив и несломим. Истински апотеоз на вярата са метафоричните твърдения за нейната бронираност в гърдите:

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! Не струва!


Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

“Вяра”, както и цялото поетично творчество на Вапцаров, има полемичен характер.

Имплицитният събеседник или опонент няма единно лице дори в хода на една единствена творба. Така например във “Вяра” в началото на творбата го възприемаме като съпричастен към изповедта на лирическия Аз, който към него дружески се обръща на “ти” (“но ти не разбирай”). Но в хода на стихотворението той мени образа си и в цитирания финален отрязък, той е враждебен, колективен образ, когото лирическият герой иронириза. Така се изостря драматичното стълкновение между противоположни позиции и се осъществява градирането на патоса и финалът се превръща в нейната кулминация, в поетическия апотеоз на вярата.

Стихотворението “Вяра” посочва основните ориентири на човека в света на Вапцаров. Тя проблематизира любовта към живота и борбата с него, вярата във върховенството на ценностите, които осмислят човешкия живот и го спасяват от неговата разчлененост и разпадналост. Вярата възражда човека, организира духовното пространство и му дава устоите на бъдещето и мъдростта.