Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Падение и спасение в „Песен за човека”

Падение и спасение в „Песен за човека”
Оценка: / 251
СлабОтличен 
Автор Мария Лазарова Гаралова   

Във Вапцаровата поезия преобладават темите за нерадостната съдба на обикновения човек и за вярата, че всеки може да промени, както себе си, така и самия живот. Вапцаров вярва в просветлението и искреното покаяние. Той обича човека и е сигурен, че има спасение на душата от греха. Затова можем да кажем, че Вапцаров пише за човека – претворява страданието на бедните и онеправданите, като им съчувства. Той подкрепя идеята за живот „по-хубав от пролетен ден”. Творбите му са във формата на разказ или изповед. Вапцаров води приятелски разговор или остър спор за човека и света. Неговите произведения превръщат читателя в събеседник, който трябва да „чуе” и да „види” и най-вече да вникне и да осъзнае проблемите на човешкото общество.

С лирическия герой от стихотворението „Песен за човека”, обрисуван като злодей, се случва чудото на прераждането. Тази метаморфоза връща чудовището към ценностите. Превръща го в Човек. От начало мизерията и нищетата го подтикват да извърши непростимия грях – убийството, да стигне дъното, където е завързан с невидимите вериги на позора и падението. Престъпникът обаче осъзнава грешката си, надмогва омразата и греха. Той поема по дългия и труден път към светлината, към просветлението и спасението. Обръща глава към истинската човешка същност. Съжалил за постъпката си, разкаял се и понесъл наказанието си злодеят заслужава отново да се назове Човек. А думата Човек е синоним на думите доброта и светлина.

В стихотворението „Песен за човека” се води спор за това какво всъщност е човекът. Дамата твърди, че той е нищожество, което извършва най-тежкия грях, а след това лицемерно отива на църква „и...после му станало леко”. Дамата не може да оправдае тази постъпка. Нейната история е кратка и жестока. Не се дават излишни подробности, като причината за непростимия грях братоубийството. Важното е, че някъде някога е станало. Жената мрази човека и с право. Престъплението е извършено в „новото време”, а няма никакво наказание. Злодеят не прави никакво усилие да спаси душата си от греха, дори не съжалява за стореното. Погледнато от тази страна човекът наистина е недостоен за всякакво милосърдие, подкрепа и разбиране.

Авторът обаче иска да обясни своята позиция, за това започва да говори „...полека без злоба, човешки”. Вапцаровата история се разделя на три части: престъпление, просветление, наказание. В основата на този разказ също е заложен непростимият грях – отцеубийството, но тук вече всичко е изяснено. Престъпникът е принуден от обстоятелствата да убие баща си, за да преживее. В момента на убийството той не осъзнава, че парите са временно спасение. Тук временното надделява над вечното. Наказанието обаче не закъснява. „... в съдът не потупват по рамото, а го осъждат на смърт”. След убийството човекът се превръща в „злодея злосторен”, „субект”. Дотук позициите и на поета и на дамата съвпадат. Те представят човека като злодей. Но Дамата мрази човека и не може да му прости, докато авторът вярва в просветлението и е готов да оправдае престъпника, ако той наистина се разкае.

Просветлението идва в затвора, когато убиецът „попаднал на хора”. И те са сбъркали в живота, но са се осъзнали и отново с гордост се наричат хора. Точно те се опитват да му помогнат. Песента е символ на прозрението. Авторът не уточнява каква е тази песен и какъв е нейният текст. Тя е вълшебството, което отваря очите на престъпника. Мизерията и гладът са виновниците да „стъпиш в погрешност на гнило”, а песента е лекарството, което те измъква от калните лапи на греха.

Героят на поемата разбира, че истинската вина е в устройството на света. „Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен”. Но вярата никога не умира – „А може по иначе може...” Осъденият на смърт отново припомнил песента „запявал я бавно и тихо. Пред него живота изплавал чудесен...” Песента е просветление и успокоение. Тази жестока история обаче не навява тягостни чувства, а оставя надежда за бъдещето на света. Кратко е времето за осъзнаването и разкаянието, но в този случай е напълно достатъчно. Смъртта е отрицателната справедливост, която идва тъкмо навреме. Убиецът е осъзнал вината си, но разбира, че наказанието му ще свърши едва след като заплати с живота си. В началото се страхува, но после се примирява. Това, че се е разкаял и че е израснал духовно показва, че е Човек. Това е позицията на Вапцаров – че злодея все пак си остава човек, който има нужда от разбиране и съчувствие. Всички му съчувстват, но няма връщане назад: „Човекът погледнал зората, в която се къпела в блясък звезда”. Тази звезда символизира възродения човек. „Зора, „звезда”, „светлина” – символи на просветлението. Кулминацията идва с думите: „Животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”. Престъпникът усеща спасението. Той „усмихнал се топло, широко и светло, отдръпнал се, после запял”. И ето я пак ролята на песента. Тя гони мрака и кара затвора да трепери. Песента е приветствана и от звездите. Те усмихнати поздравяват човека и по точно човешкото в човека, което надделява над всичко и което спокойно очаква наказанието си.

Престъпникът е успял да достигне безсмъртието. „Но там в разкривените, в сините устни напирала пак песента „. Безсмъртието е наградата за прозрението и за разкаянието. А песента докрай съпътства човека, дори и след смъртта. За Дамата Вапцаровата предства за красивото е ужасно. Тя все още не може да приеме възможността за метаморфоза. Тя не дава шанс на престъпника, който благодарение на песента се преобразява. Истерична и предубедена, Дамата отрича силата на духовното израстване.

Вапцаров пише стихотворението „Песен за човека”, защото истински вярва в силата на човешкия Дух. Песента е средството, което събужда добротата у грешника и го отвежда до безсмъртието. Авторът се опитва да ни накара да се замислим, да ни покаже красивото в убиеца и да ни даде надежда за един свят „по-хубав от пролетен ден...”