Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Универсалното в посланието на „Песен за човека” от Никола Й. Вапцаров

Универсалното в посланието на „Песен за човека” от Никола Й. Вапцаров
Оценка: / 19
СлабОтличен 
Автор Димитър Луканов Петров   

Поезията на Н. Й. Вапцаров – освен богата и разнообразна като стил, образност, ритъм – е и високо хуманна, пропита с идеализъм и наситена с убеденост в нравственото величие на изначалната духовна същност у предпочи́тания от него лирически обект – обикновения човек. Този емоционално, идейно и житейски близък нему персонаж е притегателен център за творческото му изследване, за състраданието, възхищението и солидарността му. Поетът, чиято съдба е също на редови трудещ се член на обществото без специални привилегии, обича своя търсещ себе си герой, спори с него и за него, обосновава постъпките му, защитава правото му на по-добър живот. Уникална особеност на Вапцаровата поезия е диалогичният и́ характер, което подчертава експресивността и неподражаемия колорит в цялостния стилно-интонационен похват на този романтичен мечтател и същевременно суров реалист.

Емблематична с възхвалата на доброто начало у хората и преобладаващата му сила над древните тъмни „каинови” инстинкти е неговата „Песен за човека”, чието заглавие само по себе си загатва за принципната морално-етична позиция на автора относно взаимодействието между индивидите в обществото и концепцията му за смисъла на цялостното човешко съществуване.

В тази многопластова от гледна точка на развитието на действието и героите творба са разгърнати две противоположни дискусионни тези във форма́́та на неравен и драматичен спор, в който участват два обекта, обсъждащи темата „Човекът във новото време” – едната поддържана от изнежена раздразнителна дама, „сопната / знаете - / тропа нервира се, / даже проплаква.” – според която човекът е жестоко, коравосърдечно и непоправимо същество; а другата на лирическия говорител на самия автор, който защитава човешката способност на преображение и метаморфоза от престъпник и злодей в хуманна и одухотворена личност.

Пледоарията на дамата е кратка и нетърпяща възражение, визуализирана като „кални потоци / от ропот / и град от словесна / атака”. Тя изчерпва своите мотиви за ненавистта и недоверието си към човека с бърза и яростна интерпретация на потресаваща история за зверско братоубийство, след което извършителят е доосквернил съвестта си, укривайки деянието си от хората и търсейки оправдание и отсрочка на наказанието си евентулно в небитието от Бога:

– Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

на черква отишъл

подире

и... после му станало леко…

Думата „човек” – който е и обектът на спора – изговорена от дамата, е наситена с ирония и даже сарказъм заради несъвместимостта на смисъла и́ с нечовешкия акт, извършен от мрачния герой на нейния разказ. Очевидно е, че тук съществителното, употребено морфологично като подлог („... насякъл сам брат си, ЧОВЕКА.”), смислово всъщност играе ролята на дискредитиращо определение към презрения „някой” – същинския подлог – и между двата носителя на бремето от извършеното престъпление стои непреодолима дистанция в морален и емоционален план.

Позицията на опонента и́, лирическия говорител, не е съвсем диаметрално противоположна. Той също интерпретира подобен случай – на отцеубийство – и също изразява огорчение и загриженост заради падението на човешки същества до тази безподобна низост, каквато е посегателство върху живота на себеподобен, при това най-близък кръвен родственик:

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

пари.

Синът ги подушил,

вземал ги насила

и после баща си затрил.”


Потъпкването на изконните християнски ценности, особено в този случай на Божията заповед „Не убивай!”, е тежък удар по моралните усто́и на всеки нормален член на обществото. Но концептуалната ангажираност на лирическия говорител към обекта на неговото изследване тръгва в съвсем друга посока, паралелна с извървения от убиеца нелек път към духовното му и нравствено преобразяване, пречистване и извисяване. Вапцаров се доверява на душевните сили у човешката личност за такова възкресение след гибелно пропадане в бездната на греха и престъплението.

Злодеят от село Могила логично е осъден не смърт от съдебните органи и е хвърлен да изчака екзекуцията си в затвора, но там „попаднал на хора / и станал / ч о в е к”. Разредката на последната дума и самостоятелната и́ позиция в стихотворението подчертвават значимастта на нравствено-духовната метаморфоза на престъпника, застигнат от ударите на закона. В тази ситуация случайността е тази, която дава тласък и активира доброто, заложено в душата на затворника, оказал се под благотворното и положително въздействие на добронамерени човеци, т.е. „хора” в среда, където това е в малка степен възможно да се случи.

Вапцаров по много находчив и оригинален начин – използвайки удачно битово-разговорни фрази – съпоставя влиянието на генетичните заложби у човека с омесването на хляба, с което подчертава ролята на закономерностите в наследствеността и спецификата на възпитанието за уникалното формирането на личността и в частност за отношението и́ към доброто и трайното му примане като част от личната ценностна система.

„Не зная с каква е

закваса заквасен,

не зная и как е

замесен,”

Следва преломният момент в произведението, респективно в съзнанието на печалния герой, очакващ смъртта си в затвора:

„но своята участ

от книга по-ясна

му станала с някаква песен.”

Като библейско чудо песента – емоционален израз на вътрешната човешката сила и устойчивост пред повратностите на съдбата и победата на светлата духовност над тъмните бездни на животинската жестокост – става катализатор на прозрението в ума и душата на окаяния грешник, които се изпълват с покой и смирено приемане на трагичната участ. Изгубил завинаги всички шансове за житейска реализация, на клетника му остава единственият достоен човешки избор – самоанализ, признаниване на вината пред самия себе си, искрено покаяние и духовна реабилитация пред по-висшите сили чрез душевно обновление и приемане на доброто като лична норма.

В процеса на този катарзис съзнанието на обречения се прояснява и той осмисля жестоката истина за ролята на социалното неравноправие и битовата нищета, които в съчетание с личностна податливост и неустойчивост стават фактор за престъпването на закона:

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

в скотобойна,

въртиш се, в очите ти – ножа.

Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен!

Превъзмогвайки покрусата и стреса от предстоящия му неизбежен трагичен край, този жив смъртник, отворил духовните си сетива за един по-изтънчен свят на чувства и мисли, заявява окриляващата си надежда, че „може, по-иначе може...”. В проясненото му съзнание изкристализира филтрираната от утайката на тъмното му битие светла мечта, изразена с песента, която е лек за изтерзаната му съвест:

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

изплавал чудесен –

и после

заспивал

усмихнат...

Истинското изпитание за новородената душа на грешника обаче тепърва предстои с наближаването на изключително екстремната ситуация – изпълнението на смъртната му присъда. Лирическият говорител пристъпва към описанието на това злокобно събитие с печална семплост и дискретна пестеливост на изразните средства – без излишен патос и ненужни драматични вопли:

„Но в коридора

тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. –

Хора. Зад тях часовой.”


За миг у стресирания от неумолимостта на съдбата затворник се надига първосигналния скотски инстинкт за самозащита при застрашено физическо оцеляване, особено когато е лишен от свободата си, която е заложена в него по рождение: „в миг / скочил, избърсал потта от челото / и гледал с див поглед / на бик.”. Отделянето на втората част от израза, бегло фиксиран със сполучлив експресивен щрих, визуализира още по-ярко силата на първичната природа у живите същества.

Периферните персонажи – надзиратели, войници и други – не са носители на бруталност и/или неприязън към осъдения, което свидетелства за заложена съпричастност и чувствителност в сърцето на всеки човешки индивид. Въпреки преимуществената им позиция към момента спрямо белязания за екзекуция обект те подхождат към него „плахо и тихо” и почти неловко го подканят: „Хайде, стани.”, дори от съжаление не го поглеждат в очите, а се взират „тъпо и кухо” в „сивите, влажни стени”. Съчувствие прозира и в думите на ексортиращия го войник: „Загазил си здравата, брат.” Дистанцира ги обаче местоимението „онези”, което отделя и отдалечава лирическия субект – осъзнал смисъла и величието да бъдеш човешко същество – от масата на палачите.

„Но лека-полека

човека се сетил –

страхът е без полза,

ще мре.

И някак в душата му

станало светло.”

Оттук нататък настъпва кулминацията на действието, която внася ореолна значимост на думата „човек” с изключителността на поведението на опомнилия се и чудно преобразен грешник, тръгнал едновременно и към мъчителната развръзка на земния си път, и към изстраданото началото на своя духовен триумф:

Обърналият се вътре в себе си към изначалните нравствените ценности лирически герой се обръща с поглед и към просветляващото небе, като символиката в сравнението му с неговия собствен скръбен живот обосновава самото създаване на поетичната творба:

„Човекът погледнал зората,

в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока

съдба.”


Тази динамична и начупена структура на предполагаемата мисъл на обречения затворник маркира безизходицата в безвъзвратно проваления му живот. В този критичен – за битката в съзнанието му – момент алтруизмът надделява над егоцентризма и погледът на човека се разпростира отвъд битието, в необозримото време след края на неговия жизнен път, когато според него „животът ще дойде по-хубав / от песен / по-хубав от пролетен ден...”. Оптимистичното е, че героят не е огорчен от лошия си жребий физически да не присъства на евентуалната благоприятна промяна в стандартите на човечеството, а напротив – окрилен е от тази тържествена перскпектива за триумф на доброто над злото, която се въвежда чрез многофункционалната в смислово и естетическо отношенеи и ключова за произведението дума ”песен”. С нейна помощ извършителят на кърваво злодеяние, поставен в условия на изолация от обществото и пълна безнадеждност, е постигнал своята морална идентификация на човешка личност, доказал е силата и устойчивостта на нравствената красота и доброто пред грозното и страшното. Песента го съпътства в последната му земна отсечка от затворническата килия до бесилото (“В очите му пламък цъфтял. / Усмихнал се топло, широко и светло, / отдръпнал се, после запял.”) и става символ на победата на светлината над мрака в билейски мащаб:

„Дори и затвора

треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

"Браво, човек!"”

Последните жизнени стъпки на обречения клетник са път към неговото митологично извисяване и поразяват със сгъстената сплав от крайни и симетрични понятия – „усмивка” срещу „страх”, „звезди” срещу „мрак”, „песен” срещу „смърт”.

Възхищението и възхвалата на самите небесни светила подчертават, хиперболизират и универсализират значимостта на тържествуването на човешкото, изтънченото, смисленото над първосигналното и порочното у хората. Акцентът пада върху величието на духовния подвиг, извършен от възможно най-окаяния субект във възможно най-безизхнодната ситуация, а не върху трагизма на събитието в житейския му смисъл. В тази посока и самият акт на обесването съзнателно е неглежиран от автора като физическа процедура и е представен лаконично и непатетично. Безмъртието на прекрасното в човешката душа е изразено видимо и осезаемо чрез естетическия контраст между тленното и нетленното:

„Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.”


Докато лирическият говорител зявява своята очевидна позиция на защитник на тезата за възможното прераждане на човека тук, на земята, то неговият опонент – дамата остава непреклонна до края на творбата в убеждението си , че това е химера и утопия. Тя е потресена от грозното в смъртта поради нейното отблъскващо визуално изражение, изпитва към обесения съчувствие, примесено с отвращение ("Ужасно! Ужасно! – Разказвате, / сякаш / като че там сте били!"...”), но не променя консервативното си отношение към негативното у човепките индивиди, което смята за непроменимо.

Вапцаров обаче отстоява докрай вярата си в светлото и благородно начало на човека като духовно създание със закодирани в душата му нравствени ценности, които могст да вземат превез при благоприятни обстоятелства, благотворен емоционален микроклимат и при проява на морална сила и добра воля от страна на личността. Тази високохуманна позиция е защитена във финалните стихове от лирическия говорител, който обобщава и синтезира цялостната концепция на произведението:

„ Той пеел човека. –

Това е прекрасно, нали?”

Адресатът на това послание и евентуалния партньор в така оставения отворен диалог е не само отделния читател, а и цялото човечество, на което се вменява свещения дълг да пази и развива изконните духовни дарове, измежду които един от най-ценните е доверието към доброто у човека и към способността му да победи пороците си чрез самоусъвършенстване на съзнанитето си. Великолепната творба на Никола Вапцаров, прославяща обикновения изстрадал грешен човек като достоен за реабилитация, признание и възпяване в песен, е с неотслабващо и непреходно значение и е особено актуална днес.