Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Историята на рода и съдбата на отделния човек в „Железният светилник”

Историята на рода и съдбата на отделния човек в „Железният светилник”
Оценка: / 23
СлабОтличен 
Автор Теодора Иванова Петрова   

„Железният светилник” е първият роман от тетралогията на Талев, посветена на борбите на българския народ за национално осъзнаване и освобождение на Македония. Това е роман, който притежава черти на: историческия, битовия и семейния роман. Епически социален роман, композиран върху тематиката на семейството, трагичното в българската съдба и началото на осъзнаване от една голяма общност.

Влиянието на Вазов върху формирането и изграждането на Димитър Талев като творец е огромно. Още първите ученически опити на писателя свидетелстват за това. Самият автор казва: „Ако има една книга, която е била мой учител в ранната ми младост, то това е „Под игото”. Национално- битовата основа на романите и пластично-изобразителният рисунък карат литературните критици да успоредят трилогията на младия писател с „Под игото”. Основна ключова дума и в двата романа е „пробуждане”. И двамата автори засягат темата за пробуждането на народа и неговото самоосъзнаване.

„Железният светилник” е роман за Българското възраждане. С творчеството си Димитър Талев обезсмъртява обществения патос на една епоха, наситена с народен дух и героизъм. Основната тема за националноосвободителните борби дава възможност за разгръщане на авторовото разбиране за връзката между рода, личността и историята. Семейството е един модел на големия общ български дом. Родовото дърво на Глаушеви прераства в символ на национална цялост, идеали и духовни стремления. Дълбоката морална устойчивост, здравите корени на българската народност, силата на патриархалните връзки са първопричина за пробуждането и укрепването на народа. Чрез съдбата на отделния човек е представена съдбата на рода, а чрез историята на един род е представена историята на един народ. Според разбирането на Димитър Талев съдбата на народа е в пряка връзка с продължението, оцеляването на народа и пробуждането на личността. Първоначално в „Железният светилник” личността преоткрива себе си в рода, а после в социума. Но родът-любовта в него, подкрепата от родителите, оформя личността. Лазар е водач, но майка му Султана е тази, която го подтиква да се изявява, тя усеща, че той е по-различен. Всъщност тя е като „остен” и зад гърба на Стоян, чрез нея и нейната сила той се утвърждава като майстор в Преспа. Султана е от стар преспански род, тя носи идеята за наследствеността – да я съхрани и да пребъде.

Романът посочва един исторически „висок” отрязък в българския живот – животът на пробуждането, проглеждането. Тази епоха е най-забележителна и със своя скрит романтизъм – на откритието, че си част от народ с история, говориш на език с изключителна съдба, изповядващ вярата на цивилизована Европа. Очарователните личности открито разграждат теснотата на изолирания бит, събуждат за нов живот здравите начала на народната нравственост. Новото, което внася тетралогията на Талевата концепция за Историята, се реализира преди всичко чрез навлизане дълбоко във вътрешния свят на героите. Тетралогията е уловила ставането на Историята посредством трескаво търсещите смисъла на това ставане личности, разпънати между паметта за миналото и очакванията от бъдещето. Талев разказва за това как се променя отношението на рода към историята. За писателя не е важно как историята променя хората, а как се променя мисленето за самата история.

Животът в Преспа тече непроменен и изглежда непроменим. В този циклично повтарящ се живот са заплетени жителите на градчето и оттук тръгва действието, за да покаже раздвижването и излизането от омагьосания кръг на патриархалната повторителност. Такава е изходната перспектива в „Железният светилник” – историческа и социална тъма, уморително и еднообразно битие в познатия кръг на обичайния живот. Изтръгването от кръговото и превръщането му в постъпателно движение на обществото и личността – това е една от основите, върху които се строи романът. Появата на новите времена се изразява в цялостно преструктуриране на опорните точки в житейския кръговрат - появяват се нови изисквания и нови предизвикателства, задачи от по-висок порядък и с по-възвишен смисъл.

Героите от романа сами осъзнават истината, че родовото е част от общобългарското, което обединява всички, изповядващи една вяра, говорещи един език и имащи една култура. Писателят се обръща към миналото, защото според него историята и спомените са незаменими вълнения на естетически изживявания. В интереса си към Македония писателят е ръководен от непреодолима носталгия. Именно това чувство е основният двигател, който импулсира в неговите творчески търсения и открития.

Пространството на романа може да бъде поделено между личното и общественото, които са неразривно свързани. Общественият живот може да бъде мислен само чрез понятието за институция. Институциите в романа са основните пунктове на сюжета. Домът е първата институция от българското обществено пространство, с което читателят се среща в началото на романа. Той е продължението на рода, реализиране на наследствените черти и стремежи на дедите, себеосъществяване и успешно достигане до желаното благополучие. В него се заражда и животът. Сходен е мотивът за дюкяна, свързан с образа на Стоян. Откриването на българското училище раздвижва и кара персонажите да заемат позиция по главния въпрос, важен за всички – как чрез училището и учението да се прокара волята за българско знание, за български език. Такива са и епизодите около пребиваването на наместника, градежа на църквата.

Романът полага основите на повествованието за рода на Султана и Стоян – децата и внуците им са главни действащи лица на последвалото продължение. Но на преден план не са датите, а духът на времето – процесът на българското възкръсване, поникването, растежа и узряването на националното самосъзнание. От кучешкия живот в плевнята до сватбата със Султана и утвърждаването му като добър работник – повествованието сбито потвърждава главния развой на конструкцията на възрожденското повествование – несправедливо гонен, но способен, работлив и оправен, българинът намира себе си и на новото място.

Димитър Талев подбира внимателно имената на героите си, подсказвайки съдбата на личността в романа. Стоян означава „стой, остани на този свят”, а в контекста на повествованието – оставането и продължението на рода. Той е този, който дава името на рода, стои в началото на романа и още с първите си действия задава идейното движение на текста. Името Султана означава „царица”, властна натура, ръководеща личност. А в романа тя е тази, която ръководи семейството, тази, чиито думи се слушат и изпълнява. Още в началото тя е описана като властна, упорита, със строг и пронизващ поглед, с безкомпромисен разум. Нейните действия до края на живота са в съгласие с този портрет. Именно те двамата поставят началото на необикновения род Глаушевци, който става представителен за българското общество.

Образите изграждат мрежа от отношения и връзки, която покрива структурата на институциите, а в структурата на всеки образ е залегнал пространственият принцип. Множеството изпитания не променят героите, а ги изграждат, допълват характеристиките им или просто ги доказват.

Повествованието започва със създаването на Глаушевия род,а началото е положено в тъмнините на робството. Още в първа част директно е изведен образът на дървото като традиционна метафора на рода във фолклорното съзнание: „Останала самотен цвят на върха на едно дърво, обрулено, изгорено от мълнии”. Чрез образите на двамата герои са посочени създателите на нов род, утвърждаващи силата на традицията, на установените морални норми и специфичния народен характер. Тук се оформя и водещата роля на Султана – образ на ръководното, стратегическото начало в живота. Стоян е изпълнител на нейната житейска воля, човек на практиката, обмислена и подготвена от Султана. Под нейно въздействие Стоян навлиза в социалния и професионален живот на градчето, подпомогнат от съветите й намира мястото си, заема позицията, която по реда и правилата на обществото му се полага. От раждането на първите деца през смъртта на пеленачето до появата на Лазар и израстването на това ново поколение, все знаци на незабележимото, но обратимо придвижване на живота към нови проблеми и нов дух. Най-важната тема на романа е събуждането на българина – през семейното благополучие, сигурност и солидарност към народностно провиждане – откриване на нови и широки хоризонти: езикът, вярата, народността.

Стоян Глаушев е мъжът, който дава името на рода. С бягството си в града разчупва обръча на родното в опозицията село-град. Поема пътя на изпитанията, път, който трябва да извърви и целокупния български народ- към осъзнаването и отстояването на собственото си достойнство. Простодушен и плашлив, до края на романа той запазва своята веселост, сантиментална умилителност и подчинение на жена си.

Султана навлиза в сюжета през погледа на Стоян. И двамата са белязани от знака на необикновеното- той със силата си, тя с необикновения си избор, разум и твърдост. Бракът на Султана е подвиг, обоснован разумно, в името на спасението на семейството и продължението на рода. Тя е инициативна, способна да застане срещу целия град, когато е необходимо. Наред с всичко това тя е нежна и любяща майка, всеотдайна в грижите си към своите деца, грижовна и разумна стопанка. За победата на новото тя трябва да отгледа, да изучи и да съхрани Лазар, а заради родовата чест на семейството Султана трябва да прати на смърт дъщеря си Катерина.

В „Железният светилник” се редуват движения и преходи. Те носят онази сила, с която всеки от героите разрушава традицията на своя предходник, като я продължава и обогатява. Идеята за изначалния порядък движи героите. Катерина се отклонява от него и извършва грях. Тя е аннтипод на Султана с нейната строго съхранена приемственост на традиционните ценности. Свободната и емоционално пълноценна любов на Катерина към Рафе Клинче е индивидуалистичен акт, който поставя вън от колективното начало, чиято пазителка е Султана. В очарователния й образ на своенравното девойче Талев влага разбирането си за нов тип човек, който, макар и рожба на строг патриархален свят, е несъвместим с него. Тя е друг човек, носещ в себе си новото на бъдещето. Султана защитава новото огнище. В нея е силата на родовото начало. В нейно лице откриваме здрава народна нравственост- упорство, енергичност, целеустременост, здрав дух и прагматичен ум. Чрез мисълта си тя изучава света. За Стоян умът й е неизмерим.

Майката и дъщерята са деца на различни епохи. Погиването на най-малката дъщеря от фамилията е ритуална жертва на патриархалното, от което тя се опитва да се отскубне. А самото жертвопринушение се извършва от майката. Тя е загрижена за устойчивостта на рода. Сама извършва грях, като дава отровна билка на детето си, но този грях за нея е несравним с огромното престъплие на девойката. Защото постъпката на Катерина застрашава цялостта на дома, вековния ред и постановленията на традицията. Вътрешната драма на Султана е голяма, болката я разкъсва. Самата тя признава, че никой няма да страда повече от нея, майката : „Аз съм майка, огън да ме гори”.

Проблемът за отрицанието поражда трагичния вътрешен конфликт в Султала между майката и патриархалната българка. Султана не приема промяната. А промяната носи несигурност. Оправданието й се таи в думите “никога повече от мене няма да боли”. Талев открива величието на човека в името на семейството, на морала. В основата му при Султана ще бъде и споменът за смъртта. Душата й е измъчена. Със своя следа я е белязала черната сянка на греха, породила е страданието и е калила волята й : "След смъртта на Катерина тя се стопи, ... на лицето й бяха останали само очите й ,откроени в гнездата си ,но строгият им пронизващ поглед се бе смекчил от постоянната ,вечната скръб на неизлечимо раненото майчино сърце”.

Рафе Клинче е другата възлова фигура редом със Султана, Лазар и Ния. У него се блъскат стихиите на творчеството – необузданите енергии да търси и открива формите на божественото, да вае и резбова мъртвото дърво, за да му вдъхне живот. Романтичната природа на резбаря е съзвучна с духа на времето – да възкресява, да пробужда, от мъртво да прави живот. Неговата чудатост е лице на творческата му същност, основана върху отхвърляне на познатото и отхвърляне с утвърдените правила. Творецът Рафе е търсеща натура, спонтанен и емоционално раздвоен. Същевременно тази творческа енергия носи и разрушителното начало, защото посяга на обичаите, престъпва ги и търси нови и непознати форми на себеосъществяване. Катерина става жертва на тази характерна напрегнатост в повествованоето – напрегнатост на здравата вечна традиция и вихъра на новото, търсещото и противоречивото. Ролята му е кратка и интензивна, свързана с любовта му към Катерина и сблъсъка със Султана, от една страна, и изпълнението на резбата за олтаря, от друга страна. След ликвидацията на тези две допирни точки Рафе полека изчезва от полезрението на повествователя.

С промяна на живота в Преспа се променя и позицията на персонажите в повествованието. Вниманието все повече се измества от образа на Султана към фигурата на Лазар. Частният живот на фамилията отстъпва първенството на социалния и обществен живот. Тази генерална смяна довежда и до изтласкването на нов и друг тип образ на преден план – Лазар, който е повече и по-решително ориентиран към възрожденско-народностната сфера на действие, отколкото към фамилно-родовите събития. За мащабите и традицията на Преспа Лазар е нов тип човек, за романа-нов тип персонаж. Той е носител на възрожденската идеология, която цели да модернизира българската патриархалност и да разшири хоризонта на инстинктите за общност към единството на нацията и българите като народ. Този сблъсък на възрожденско и патриархално в романа на Талев е хармонизиран чрез образа на Лазар. Именно той е връзката между тези два принципно противоположни свята. Неговото поведение и размишления непрекъснато прокарват мостове между тези категориални бездни. Лазар същевременно не е персонаж-светец. Човек като всички, човешкото е негово свойство. Талевият персонаж страда, греши, колебае се, влюбва се. Поведението му при смъртта на Катерина е знак за човешкото колебание, за присъщото на всеки човек разпъване между два изхода. Тази способност, да се колебае, прави Лазар още по-силен като характер, защото неговите решения не са родени сляпо и предопределено, а идват в резултат на вътрешна борба, която поставя на изпитание правилността на предвижданата постъпка.

Онази здрава основа, в която покълва семето на бъдещето е въплатена в образа на Лазар. Той е друга поява на националния характер. Лазар е изчистения и кристализиран образ на народния водач. Отгледан е с любов и надежда в здравите устои и връзки с рода. Носител е на прогресивното движение в творбата, на всичко, свързано с напредъка на личността и на общността. Натоварен е с ролята на месия-проповедник. Изборът на името му не е случаен с библейско - християнската си символика. Лазар е широкообхватен образ, чието развитие съпътства общия сюжет на романа и най-сполучливо отразява проблема за пробуждането на народа. Водаческата си роля Лазар разглежда като богатство и върховна реализация. Той е идеализиран, изграден само от добродетели. Жив и по човешки интересен го прави любовта му към двете жени- Божана и Ния.

Лазар е различен от всички други в семейството, отгледан с любов и надежда, в здрави устои и връзки с рода. Непригоден за тежкия занаят на баща си, неговото призвание е друго – да подтикне града към здрав колективен живот, да съгради общ дом за народа – църквата. Образът на предприемчивия и прогресивен българин е въплащение на новите исторически потребности и е израз на възрожденските представи за обществено поведение. Действен, активен, всеотдаен, той посвещава силите си на своя народ. Конфликтът му с Аврам Немптур, който е основният организационен център на сюжета на втората част на романа ,,В тъмни времена“, е първият сблъсък на ценностите. Неговото битие на романов герой е свързано с борбата за построяване на църквата, след това против гръцкия език в богослужението и за създаване на собствено българско училище. Лазар сам вдъхновява и направлява съгражданите си в тези тежки изпитания, за което народът го огражда със своята любов и вяра. Социалната реализация на героя е проведена като доминираща в романа, неговата обществена функция ,,поглъща“ всички останали роли. Той също има лична драма – да избира между Божана и Ния. Схваща своя избор по единствения ,,правилен“ за романа начин : между своя и чуждия свят, между собствения и различния социален ранг. И двете девойки са носители на изконни национални добродетели, което прави дилемата още по-напреганата. Те са сякаш еднакво хубави, еднакво добри и благожелателни към Лазар, еднакво влюбени и всеотдайни и достойни за него. Ала за да съхрани идейната праволинейност на героя – такъв герой, чийто личен живот не е само негов, трябва да излъчва цялостност и непоколебимост – романистът отстранява всички пречки по пътя към сбъдването на съкровената любов между Лазар и Ния. ,,Железният светилник” завършва със сватбата им - най-истинските и идеализирани продължители на започнатия в началото род на Глаушевите.

Семейство Глаушеви е обединено не само от любовта, а и от чувството за дълг, разбирателство и безусловно подчинение на патриархалния морал. Парадоксалното е, че активката сила не е мъжът, бащата Стоян,а жената- Султана. Позицията на Димитър Талев за човека и историята е свързана със семейството, а родът е изходна точка на историята. Чрез мита за Святото дърво, което не може да бъде унищожено, защото се наследява и развива родовото начало. В това откриваме връзката на романа с народното епическо начало.

Животът на рода е отражение на духа и законите на времето, а съдбите на героите са тяхното човешко потвърждение.