Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Колективният подвиг и триумфът на победата в „Опълченците на Шипка”

Колективният подвиг и триумфът на победата в „Опълченците на Шипка”
Оценка: / 33
СлабОтличен 
Автор Беатрис Владимирова   

 

Цикълът „Епопея на забравените” е основан върху механизма на легендата. Повод за написването на цикъла е проблемът за загубения национален идеал след Освобождението. Основната цел на творбата е да се посочи примера на забравените личности и събития. Тази цел е посочена в самото заглавие – „епопея” – голямо епическо събитие, посветено на историческото минало и „забравените” – ценностите и геройте, които не се познават от поколенията. Геройте в цикъла са отделни исторически личности като Левски, Паисий, Волов, Бенковски и прочие, и народът като колективен образ  на мъченичеството „Кочо. Защитата на Перущица” и „Опълченците на Шипка”.

Едно от най-емблематичните произведения на Вазовата епопея е „Опълченците на Шипка”. В него авторът разкрива колективния подвиг на българските опълченции тяхната победа над турците. „Опълченците на Шипка” е опит Иван Вазов да възхвали делото на българите, тяхната обща борба в живота и смъртта в името на България и подтикне поколенията българи след него да оценят тази колективна победа, която е решаваща за освобождението от турско иго и просъществуването на българската държава и до днес.

Още в самота заглавие на творбата е посочен централният образ за когото ще се говори в текста – опълченците. Тези опълченци са хора, които дават живота си в името на най-желаното нещо – свободата и се опълчват на тази „турска черна прокуда”. Одата има и подзаглавие „11 август 1877”, което пък насочва към събитията от тази дата. Вазов описва       само третия ден от жестоката битка, защото този ден е най- решаващият за хода на борбата. Мястото на действието е връх Шипка, което още повече величае подвига на опълченците.

Жанрът на творбата е ода, чрез която Иван Вазов се прекланя пред смелостта и героизма на българите. Самият жанр на творбата разкрива основното чувство, което е възторг, че България има такива смели „синове”, достойни да се наричат българи, защото са допринесли за овенчаването на България със свобода. Същевременно с възторга можем да изпитаме и гняв към поробителите и към нас самите, защото пет века носим „синила от бича, следи от теглото”.

Композицията на творбата е ясно разделена на три части. Първата част включва експозицията, лирическия увод, който се явява като отговор на хулите. Вазов използва анафората „нека” осем пъти, което утвърждава неговата болка и гняв, но и същевременно разколебава.

Нека носим йоще срама по челото, ...

Нека таз свобода да ни бъде дар.

Авторът води лирически спор с хулителите, които твърдят, че свободата ни е дар. Но тези хора са лъжепатриоти, хора, които не са готови да се включат в колективния подвиг за свобода. Чрез антитезата „но” се достига върхът, чрез който се изчиства „срама по челото”.

„Но ний знаем, че в нашто недавно / свети нещо ново, има нещо славно, / що гордо разтупва нашите гърди...”.

Вазов използва опозицията позор – слава, за да може хората да осъзнаят колко е велико делото на тези хора, които са дали живота си  за Отечеството и как от дни на позор и търпимост към поробителите са се пробудили смели българи, тръгнали по пътя на свободата и на славата: „нека спомен люти от дни на позор”, „и в  нашта исторья кат легенда грей, / едно име ново, голямо, антично / като Термопили славно, безгранично...О, Шипка”.

Вазов представя Балкана или по точно самия връх Шипка като географско понятие, одухотворен и метафоричен образ и като символ на България. Одухотворения и метафоричен образ на върха всъщност представлява образа на самите опълченци, които са горди и непоклатими като него. Освен това Шипка е и статегическа позиция „България цяла сега нази гледа / тоз връх висок: тя ще ни съзре”.

„върхът отговори с други вик „ура”!” синекдохата, чрез която Вазов описва българското безстрашие пред смъртта.

Чрез риторичното възклицание „О, Шипка!” патриарха на българската литература изразява своето преклонение пред величествения връх, който се превръща в легенда.

Втората половина от творбата включва същинската част, в която завръзката е в конкретен и обобщаващ план („турците ревът” „и пак се завръщат; българи орловци”, „ и тела я стелят, и кръв я залива”), кулминацията е съвместната борба на живите и мъртвите опълченци „Грабвайте телата”, а развръзката – пристигането на генерал Радецки. Описва се картината на боя между българските опълценци и турските „орди”.

Мотив за поведението на българските опълченци е съзнателният избор да се жертват за совята родина. Те са надмогнали психиката на роби и са готови да умрат в името на свободата. За опълченците всички средства са позволени в боя: „всяко дърво меч е, всякой камък – бомба, / всяко нещо удар, всяка душа – плам.... Грабвайте телата, защото България цяла сега нази гледа”.

Чрез сравнения и метонимия Вазов изтъква героизма на борците за свобода и техния избор за бягство към победата над турските орди, бягство, което може да завърши със смърт.

Геройте наши, като скали твърди, / желязото срещат с железни си гърди.

В кулминацията на „Опълченците на Шипка” Вазов разкрива колективния дух на опълченците, които вече със сетни усилия се борят за освобождение. Обединяват се силите на тези, които са останали живи и на онези, които вече геройски са загинали: „Грабвайте телата”.

Третата последна част е епилогът. Дори само в четири реда той се явява като обобщение, равносметка и послание към потомството на България да не забравя това велико дело и жертвеноготовността на поколенията преди тях в името на свободата за родината. Разкрива вечността и безсмъртието на славата, която самият балкан носи след тази битка.

И днес йощ балканът, щом буря захваща,

спомня  тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна, като някой ек,

от урва на урва и от век на век!

Одата „Опълченците на Шипка” разкрива масовия героизъм на българския народ, решен да отстоява правото си на свобода, саможертвата му го доближава до вечността, безсмъртието и непмръкващата слава.