Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Вечните образи в „Епопея на забравените“

Вечните образи в „Епопея на забравените“
Оценка: / 9
СлабОтличен 
Автор Момчил Букреев   

      

       „В коя страна бихте предпочитали да живеете?“ – запитват Вазов в една анкета: „България! България!“ – двукратно и с удивителни написва верният син на българския народ.
       С цялостното си, разнообразно по теми и жанр творчество, той изразява любовта и привързаността си към родната страна, извисява силата на народния дух, обезсмъртява най-достойните синове, допринесли за опазване на моралните устои, жертвали се за свободата на майка България. И когато след Освобождението новите властници ги оставят на забравата, човекът и поетът Вазов извайва образите на Левски, Паисий, Кочо, Раковски, Бенковски, Каблешков, Караджата, Братя Миладинови, Волов, Опълченците на Шипка, за да възвеличи подвига и саможертвата им, да ги препрати в бъдещето и новите поколения да се прекланят пред вечните образи на своите предци.
       Особено място сред първите революционни дейци, които организират и повеждат народа на борба, заема Васил Левски. Към него Вазов се отнася с дълбока почит и уважение, които засвидетелства, започвайки стихосбирката си „Епопея на забравените“ с одата Левски. Още в първите стихове завладява романтичната и героична личност на героя. Той напуска манастира, прозрял лицемерието на религиозния морал, осъзнал, че смиреността не ще премахне робския гнет. Затова спокойно, но категорично заявява:
                               че не с това расо и не с таз брада
                               мога да отмахна някоя беда
                               от оня що страда.............................
                          .....че ближний ми има нужда не в молитва,
                               а в съвет и помощ, когато залитва.
   С хипербола започва Вазовият „разказ“ за дейността на великия и самобитен революционер, за изпълнения с трудности и лишения живот, за умението му да убеждава и разпалва борческия дух у млади и стари, за да обезсмърти подвига му, любовта му към България и свободата.
Поетът и читателят се прекланят пред патриотизма и таланта на професионалния революционер, пред нравствената му чистота.
Левски е постоянно сред народа. Смъртната опасност го преследва, но той е безстрашен и неуловим:
                                    Той беше невидим, фантом или сянка.
                                    Озове се в черква, мерне се в седянка.
                                    Покаже се, скрий се без знак и без след,
                                    навсякъде гонен, всякъде приет.
Поел титаничната задача да разпали жаждата за свобода, да подготви всенародна революция, той носи идеята:
                                     за бунт, за смъртта, за гробът
                                     и че време веч е да въстане робът.....
Със своето слово вдъхва вяра у хората, подтиква ги да осъзнаят силата си, смелостта си, отговорността си като българи. Неговите думи са „прости и кратки“, но въздействат върху измъчения и копнеещ за човешки права народ. „Сдушени във тайни места“, селяните го слушат със „зяпнали уста.... и там на душата ставаше по-ясно“.
Обаянието на Левски идва и от неговата изключителна личност, излъчваща патриотизъм и възвишена нравственост. Служи на революцията безкористно и жертва живота си за успешния й финал:
                            ..........а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
                                     за да е полезен, дал си бе животът!
И когато е заловен от турците, остава верен на революционната клетва, духът му е носломим:
                                    Смъртта  беше близо, но страхът далеч.
Вазов възвеличава, не само делото и себеотрицанието на Левски, но и неговата смърт, и красотата на неговия подвиг, като го поставя в редицата на решителните борци от човешката история против подтисничеството и мракобесието.
Образният парадокст във възклицанието:
                                 О, бесило, славно!
                                 По срам и по блясък ти си с кръста равно!
изразява преклонение пред величествената саможертва на героите и е присъда над безсилието на подтисника.
        Страшният призрак на бесилката се превръща в символ на велико, но и жестоко време, когато най-достойните синове на родината увисват на нея, за да останат безсмъртни и вечни в народната памет. Не само в творбата „Левски“, но и в останалите единадесет от „Епопея на забравените“, Вазов полемизира обществото, в което заглъхват човечност и морал и създава титанични характери като нови прометеевци, белязани от знака на вечността.