Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Пътят към любовта и към смъртта

Пътят към любовта и към смъртта
Оценка: / 3
СлабОтличен 
Автор Албена Атанасова   

 

 

Разказите от сборника “Старопланински легенди” осмислялюбовта като център на битието. Тя е онази, неподвластна на рационални забранисила, която поставя човека на нравствен кръстопът. Чрез нея героите опознаватсебе си и искат да живеят в хармония със света. За да го постигнат, им сеналага да се противопоставят на патриархалните норми. Напускането на границитена традиционното е единствен изход, завръщането обратно е свързано сизрастването, с жаждата за ново начало.

            Разказът“Шибил” е истински апотеоз на любовта. Любовта се равнява с такиваекзистенциални същности като Живота и Смъртта. Тя е преломен момент в битиетона човека, граница, след която той осъзнава, че не е и не иска да е същият. Акогато става въпрос за Шибил, най-точно определение за героя дава ГабриелГарсия Маркес – “отвъд любовта – безкрайна смърт”.

            Творбатаима усложнена структура. Сюжетът стартира в момента, когато Шибил слиза отпланината да се предаде. Решението е взето, но същинската интрига наповествованието е процесът на преосмислянето. Затова текстът се връща назад,когато страшният хайдутин владее планината. Следователно замъгляването награниците между добро и зло е довело героя до най-ниската точка на падение,след която единственият изход е някакво откритие. Той не се трогва пред нищо,не държи сметка за делата си до оная знаменателна среща в прохода наДжендемите. Това е докосването на Шибил до красотата, въплътена в образа наРада. Тази смела и изключителна девойка въвежда в живота на страшния хайдутинново измерение. Тя зашива скъсания ръкав на хайдушката му дреха и таяелементарна битова грижа е външният знак на промяната в живота му. Силата надобротата и красотата проникват нечакани в душата му. Вгледан в светналите очина Рада, Шибил започва трудното пътуване към себе си, вдъхновен от любовта. Тяпреобръща неговия свят и го кара да се замисли: кой е  и какво търси в живота. Той е разбойник,непознаващ милост и чувство на разкаяние. Силен е в своята територия, поставилсе над закона на мирното пространство, избягал е там, където сам създавазаконите и принуждава другите да ги спазват. Но идва момент, в който усеща дорисобствените си правила като бреме: “Не беше в хайдушките правила да се задяватжени, нито имаше място за жени в сърцето на хайдутина. Но Шибил беше погазилмного закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не.”

            Сюжетнияттласък на преобразяването е даден. Мигът на просветлението никога не е случаен,защото енергията предопределяща идването му, се е трупала предварително,понякога, без личността да осмисля този процес. Затова дружината се изплашва:допустимо е водачът да бъде жесток и безмилостен, но не и мек и благороден. НоШибил не се срамува от чувството, което изпитва: “Шибил се връщаше в планинатаи се усмихваше. След него вървяха хайдутите, гледаха в земята и мълчаха.” Къмпредчувствието на другарите му, че нещо необичайно се е случило и че то вещаепромени, се добавя знак – черен гарван прелита над тях.

            Какво виждаШибил, когато тръгва от планината, и какво вижда при слизането си от нея?

            КогатоШибил тръгва, пролетта е настъпила с цялата си буйна сила в планината, тойповече не може да търпи самотата си и поема към Рада. Но природата “дава знаци”за трагедията, която ще се разиграе – кукувицата – митичната вестителка надължината на живота; орлите, които се вият по “белите сипее и каменните стенина урвите” – всички тези птици са колкото реални, толкова и носещи мистичнопослание, стряскащи човека със злокобни предсказания.

            Когатогероят потегля към равнината от Сините камъни, планината е обкичена със своятацветна премяна. Когато той достига “долу на пътя”, планината е вече друга:“мръкваше се, в долищата се спускаше синкава мъгла, по баирите лазеха дългисенки. Планината беше се спотаила, тиха, замислена, сякаш гледаше след Шибиля ипиташе : къде? Домъчня му на Шибиля, съмнението като червей загриза сърцето му.Той седна на един камък и се замисли.” Не може да не се види връзката междупланината и Шибил. Образът на планината “стена” категорично показва границата,прелома у героя. Като контрапункт на този образ в текста е въведен друг: “Адълбоко в дола нещо пееше – реката ли беше това? – пееше тъй тихо, тъй хубаво.”От този момент нататък Шибил ще вижда само “две очи, които го гледат, еднаусмивка, която го мами” и повече няма да се обърне назад. Границата вече епремината: Шибил ще стане Мустафа. А всъщност ще стане ли?

            Обезоръжаванетое ритуал, в който се снемат знаците на силата. Шибил се превръща в Мустафа,който тръгва към Рада с един стрък карамфил. Символната опозиция: оръжие –цвете, очертава контраста между двата свята: напуснатия и очакващия го.Преобличането е външен знак за вътрешни промени. Но и с новото си облеклогероят продължава да се откроява по своя ръст, мъжественост и сила.Приспособимостта му към живота в равнината е поставено под съмнение, подплатеноот плача и молбите на майката.

            Приеманетоотново на рожденното име означава връщане към родовото начало и мирния живот,към любовта и щастието. Описанието на слънцето и планината акцентира върхупожертвания волен живот, липсата на оръжие превръща героя в безпомощна жертва.Броеницата, която носи добива няколко различни смисли – на опрощение, напримамка, на подлост и измама, а карамфилът – символно значение на вярна любови на брачна връзка, благословена от Бога и Смъртта.

            Последнатасцена от разказа представлява преобърнат модел на първата среща на Рада иШибил, сякаш да припомни за библейското възмездие. В нея присъстват всичкипо-значими персонажи: Мурад бей и Велико кехая, организирали подлия капан;Мустафа, който предусеща клопката, но повярвал в честността и благородствотоуверено върви по избрания път; Рада, изиграла ролята си на красива примамка, новече решила да бъде себе си; сеймените, получили право при даден знак даотнемат живота му.

            В сценатана смъртта Шибил и Рада сливат в едно магията на красотата и магията налюбовта. И щом красотата е дар божи, то и любовта е дар божи и не всеки еудостоен с нея, не всеки е достоен за нея. Рада и Шибил са с различна етническапринадлежност, с различен социален статус, но те сами намират себе си и вървяткъм щастието си дори ако то минава през смъртта.

            Човешкотосъзнание е запленено от неземната хубост на двамата герои. Кърсердаринът Муратбей, който наблюдава тържественото завръщане, неволно възкликва: “Какъв юнак!Какъв хубавец!” И за миг невъзможното изглежда се случва: преобразеният геройпристъпва укротен, а колективът е готов да го приеме: “Такъв човек не бива да умре!”Но Велико кехая размахва червената кърпа и пушките пропукват. Това е присъдатана обществото, загрижено за честта и морала си. Отлъчилият се, неуспял да сезавърне герой, и колектив остават на своите позиции, а смъртта ги помирява.Обществото не дава шанс на “разкаялия се”, но и Шибил не е разкаялият се! Тойзнае, че отива на смърт, но извървява пътя докрай, защото такъв е изборът му.Героят остава извън пространството на колектива, но се превръща в символ накрасотата и благородството. Затова той скъсва броеницата на бея – знак заневъзможния договор, но не изпуска карамфила – знак на святата любов.

            Йовков еразкрил по невероятен начин една красива и необикновена любов. Но този финал,съвпадащ с жизнения край на Шибил и Рада, не извисява така, както авторът бижелал, самопожертвователната любов. И той въвежда още един финал – сега нравствено-естетически,който възвеличава постигнатите макар и в смъртта любов и духовно извисяване иукорява трагично закъснялата прошка.

            И всичкоутихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двататрупа се червенееше карамфилът.

            ОтЧерковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.

            Наречието“всичко” представя настъпилата тотална тишина след смъртта, слънцето –неугасващата светлина, в каквато са се превърнали Шибил и Рада, и вечния животна тяхната любов. Йовков превръща червения карамфил в нов красив символ налюбовта, която отхвърля граници и забрани.

            Героите в“Старопланински легенди” са романтици, способни да обичат силно и безгранично,непознаващи условности в себеотдаването. Благодарение на любовта те преживяватдуховен катарзис, променят се и искат да живеят в хармония с колектива. Товачувство ги кара да се вгледат по-дълбоко в знаците на битието, да повярват всебе си, да изтръгнат своето вътрешно Аз от оковите на ежедневието. Стремежътна Йовковите герои да открият и други пътища към щастието ги води достраданието, дори и до гибелта, но ако не приемат предизвикателството, щепропуснат срещата с живота и с неговия висш смисъл.