Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Раздвоението и самотата в “Черна песен”

Раздвоението и самотата в “Черна песен”
Оценка: / 37
СлабОтличен 
Автор Албена Атанасова   

 

Родено от любовно разочарование, стихотворението енапечатано за първи път в списание “Съвременник” през 1910 г. със заглавие“Загадка”. Но може би самата му реализация като обобщена картина на драматичниядуховен свят на поета е станала причина за смяна на първоначалното заглавие с“Черна песен”. В него и двете съставки са от словесно-песенния фолклор, но тосе възприема като символен образ на скръбния глас на поетовата душа. Най-близъкизраз на атмосферата, в която е писана елегията, са редове от писмо на ДимчоДебелянов до Николай Лилиев от същата 1910 г.: “аз повярвах въввсеизцелителната велика сила на любовта. То минава, ако не е минало вече.Виждам сега, че аз много съм очаквал, и затова дочаканото ме разочарова... И севлача без охота да живея, но и без сила да затворя прозорците, които гледат къмживота. Да не знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред конфликти със самиясебе си и вместо гордостта, че живееш малко по-висш духовен живот, да изпиташсебепрезрението на безволния?”

            Раздвоениетов “Черна песен” е следствие на духовното проглеждане за двойствеността насвета, която е осмислена и като вътрешно присъща на душата на лирическия Аз. Внейната обусловеност от външни фактори, от една страна, и проявата й катосъщина на човешкото, от друга, се ражда още едно противоречие, което на свойред “воюва” с илюзията, че светът може да бъде назован и обяснен. Въпреки товаличността несъмнено изживява своя кръстопът, на който застава сама, обречена данамира отговори, в които да се усъмнява; да гради и да руши едновременно. Иединствено покоят на небитието ще разреши спорните въпроси, ако мисълта успееда го достигне като спасителен бряг.

            Изразенатав творбата неудовлетвореност на лирическия говорител отпраща към идеята завътрешна противоречивост, която прави невъзможно спокойното му вписване в светана “останалите”. Елегията създава впечатлението за драмата на героя, породенаот невъзможността да постигне покой и хармония в своя живот. Това внушение епостигнато с помощта на поредица опозиции. Противопоставени са умирането ираждането, денят и нощта, изграждането и рушенето, светлината и тъмнината,пролетта и есента, креенето и цъфтенето. Тези контрастни състояния в света начовека и в природата насочват към противоречивата същност на Дебеляновиялирически говорител, към неговата вътрешна раздвоеност, душата му е разкъсванаот несподелени страсти и несбъднати желания.

            Оксиморонът“живот неживян” говори за усещането на лирическия Аз за един безсмисленопротичащ живот. Търсейки отговор на причините за това душевно състояние,читателят вижда, че началото на стихотворението почти буквално съвпада посмисъл с финала. И в първата, и в последната строфа ключов е образът насмъртта:”Аз умирам...”- в началото, и “”плачът ми за пристан умира” – въвфинала. Прави впечатление, че съзнанието за изтляването на живота, който “гаснемълком”, не е съпроводено с изпитването на тревога. Обяснението е най-вероятнов разбирането на Аз-а, че животът му е едно непрекъснато умиране:”умирам” –“крея” – “гасне... живот неживян”- “плачът ми... умира”. Успоредно с мотива засмъртта със същата сила се налага противоположният мотив – за живота: “сераждам” – “призова” – “подаря” – “копнея” – “цъфтя”. Още в началото на елегиятатези два мотива своебразно са сдвоени в образа на самия лирическия Аз –“разнолика, нестройна душа”.

            Такапредставата за неживяния живот е обвързана със съзнанието за непрестаннораздирана от страсти и копнежи душа, която раздвоява и самия свят, а това правиневъзможно успокоението дори в смъртта. Раздвоената душа поражда у Аз-амъчителни лутания между противоречиви желания, за които реалният свят не даваопори.

            Антитезносттастава определяща за композицията на втората строфа:

            Призова лидни светло-смирени,

            гръмватбури над тъмно море,

            а подиря либуря – край мене

            всеки вопъли ропот замре.

            Връзкатамежду двойката стихове се осъществява не само чрез кръстосаните рими, но и чрезконтрастите:”дни светло-смирени – буря” и “гръмват бури – всеки вопъл и ропотзамре”. Те определят на ново равнище драматичните изживявания на Аз-а, породениот сблъсъка между мечта и реалност и подчертават идеята за обреченост. Тойкопнее за спокойствие и хармония, чието съвършено единение не открива вдействителността. Търсенето на “буря” се асоциира с душевните терзания исъмненията, без да имат външен израз. “Светло-смирена” е и скръбта отразминаването на идеал и действителност.

            Катопредставител на символизма Димчо Дебелянов разширява идеята за дуализма в светаи в човечеството, свързвайки я с раздвоението на личността.

            За зораогнеструйна копнея,

            а слепи мес лъчите си тя,

            в пролеттакато в есен аз крея,

            в есентакато в пролет цъфтя.

            Символниятобраз на зората продължава заложената в първата строфа тенденция застремлението на лирическия Аз към светлото в живота и победата на позитивнотоначало в своята душа. В един само стих върху тях е акцентирано трикратно: чрезобраза символ “зора”, сложния епитет към него “огнеструйна” и лиричния глагол“копнея”. Страшна и разтърсваща е тази реалност, която унищожава възвишенитестремления и довежда личността до отчаяние и самота. Противопоставените глаголи“крея – цъфтя” чрез взаимното си отричане поддържат идеята за безнадеждност.  Подтекстово тези стихове най-силно показваличностното недоволство на Аз-а от себе си.

            Последнатастрофа на елегията акцентира върху тъгата на човека, търсещ и ненамиращ свояпристан на душевен покой и споделеност – усещат се чувството за безцелнопропилян живот и болката от невъзможността да намериш себе си в света надругите:

            Нобезстрастното време в неспира

            гаснемълком живот неживян

            и плачът миза пристан умира,

            низ великапустиня развян.

            Идейнатаконфликтност между бляна и реалността, характерна за символизма, е смисловосинтезирана чрез метафорите “пристан” и “пустиня”. Преди да достигне своятанирвана (“безрадостното време”), духът се стреми да извърви пътя насамопознанието. Светлите идеали и духовни копнежи се разбиват в едноравнодушие, което обезсмисля всичко. Приглушеното страдание се излива въввопъл, “плач”, но “мълком”. В наречието се съдържа цялата сила на спотаеното,което се превръща в отличителен белег на цялата Дебелянова поезия. Битието оставаглухо за зова, воплите и плача на мятащата се и безспирно търсеща, стремяща секъм някаква незнайна цел човешка същност. Това ражда и мъката, съпътстващаизживяването на собственото съществуване на Аз-а, останал самотен и неразбран всвета на другите. Съзнанието за трагическа предопределеност отлага във времетои пространството сбъдването на мечтите, а на несбъднатото тук и сега сепротивипоставя съхраненият духовен и нравствен максимализъм.

В такава перспектива споделенотоизживяване надхвърля рамките на индивидуалната, единична съдба и се превръща вобобщение на участта на личността изобщо. Творбата извежда печалното виждане,че човек е обречен на безкрайно лутане, дирене, разкъсване между противоречивижелания и страсти.

Елегията “Черна песен” поставяпред читателя много въпроси: как човек би могъл да се спаси от своята участ –да бъде преследван от вечна неудовлетвореност; защо се отдава на своитеблянове, след като осъзнава тяхната обреченост. Но несъмено дава и един възможен отговор – в неутолимите страсти ижелания се проявява най-пълно самата човешка същност, от която сякаш хората санаказани да не могат да избягат, да намерят спасение.