Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Пътят към доброто в "Занемелите камбани" на Елин Пелин

Пътят към доброто в "Занемелите камбани" на Елин Пелин
Оценка: / 5
СлабОтличен 
Автор Албена Атанасова   

 

            На пръв поглед Елин Пелин създава “Под манастирската лоза” като цикъл от християнски поучения – и като структура, и като семантика. Притчите разказват за греха да бъдеш човек, за прекомерността в човешката добродетелност и порочност, предизвикваща намесата на невидимата висша сила, която направлява човешките съдби. Героите – светци, отци, монаси, са въплъщение на авторовата представа за дуализма на човешката същност. Бог вижда, опрощава, оставя човека да живее според своята природа – да гори в страсти, да познава греха и порока, но да бъде праведен и да се стреми към добродетелност.

            Разказът “Занемелите камбани” е творба за изгубения, но намерен път към доброто, за изкушенията, през които един божи служител преминава, за да отвори отново сетивата си за мъдростта и човеколюбието на всеопрощаващия Бог.

            Творбата започва с описанието на подготовката в Жреленския манастир за храмовия празник Успение Богородично. Тя е изградена на основата на опозицията между видимия свят, изпълнен с красота, празничност и обичаи от древни времена, от една страна, и невидимия свят на божественото, до който човешката душа трябва да стигне по свой път. В навечерието на празника много хора – “и прости, и знатни”, всеки със своя болка, със свои надежди тръгват към духовната обител, която властва в планината, близо до небесните селения. Експресивният глагал “господстваше”, присъствието на белия цвят в описанието на манастира потвърждава представата за тържеството на праведността, знак за божественото. Различни са житейските пътища, които водят хората към храма: “И богомолците от деветте села на широката котловина, и от по-далеко, прииждаха да се черкуват в стария манастир, да се поклонят на чудотворната икона, да поднесат дар и да искат изцеление на душата и на тялото си”. Различни са и силите, нанесли раните, но лекът е един – Божията помощ. Потърсените библейски символи – числото девет, планината създават внушението за обновлението, спасението, които ще дойдат след страданието на човешките души. Началото на разказа представя в едно цяло селенията на човека и селенията на Бога. Долу, в котловината, е светът на греховните земни жители, а горе- в небесата, е Бог, който управлява човешките съдби. Между тях е планината, където е храмът – в него човек търси общение с Бог, опрощение за погрешните си стъпки, търси път към доброто. Това, което обединява тези два свята и е посредник между тях, са чудотворната икона на светата майка и трите сладкогласни камбани, благославящи цялата котловина. По стар обичай те се бият само на Успение Богородично и на Великден и първият удар е от ръката на игумена. Името му също носи символика – Йоаким – на еврейски означава “Бог въздига”. Особена е неговата мисия в земния му път. Свързана е с грижата му за греховните миряни. Своя път към доброто извървява и самият отец, но неволно и несъзнателно попада в лабиринт, в който го отвежда неговата прекалено прецизна служба на каноните и в един момент забравя призванието си да се грижи за болките и неволите на хората. За църковния празник миряните пречистват душите си, за да са достойни, но мисълта на отец Йоаким е насочена към обичая, реда и чистотата на манастира. Той се чувства отговорен за божия храм, важно е как ще посрещне гостите, защото сред тях ще има “и прости, и знатни”. И владиката може да дойде.”  Споменавайки името на владиката, Елин Пелин подчертава, че човек е подвластен да се ласкае от другите. Това е внушено и чрез втория мотив, обвързан с радостта на добрия старец – това е дарението на богатия човек от далечен край. Примамливо свети дареният златен ореол на чудотворната света майка, красива е лилавата завеска, която старецът грижливо оправя и сякаш този материален дар придобива особена сила и полека превзема сърцето му, пораждайки у него гордост и тщестлавие. Градациите, представящи реда и чистотата в храма: “Всяка паяжина в черквицата беше изметена, всяко кътче прегледано. Каменните плочи бяха измити, лъснати.” показват старанието на божия служител да спази обичая от древни времена и да се представи добре пред богомолците. Същевременно се създава представа за още една опозиция – за външната, физическа и духовната чистота.

            Заглавието на творбата, притеснението на героя сякаш подготвят читателя за неочакван обрат, за нарушаване на обичайния ход на събитията. Нещо ще накара сладкогласните камбани да замлъкнат и оправдано ще се окаже притеснението на игумена. Случилото се в малката черквица пред благите погледи на светците става ярко свидетелство за неовладяното човешко знание за доброто и пътищата за неговото постигане. Още преди да види добре в мрака молещата се за болното си чедо жена, отец Йоаким е завладян от гняв: “Старецът се ядоса. На днешната вечерня не се влизаше в черква преди да ударят камбаните. Така беше обичаят.”

            Този, който трябва да има отворени сетива за човешкото страдание, не вижда драмата, разиграваща се пред очите му. Не канонът, а човекът и неговата болка трябва да вълнуват този, който се е посветил на Бога. Празникът е посветен на Божията майка, страдала за своя Син, но и за всички човешки души. В този момент една земна майка отчаяно се бори за живота на своето чедо : “Запази ми го и го спаси, майко Богородичке, едничко ми е – шепнеше жената и се навеждаше ниско, като дърво под силата на вятъра.” Сравнението в описанието на героинята говори за пълното й отчаяние и безпомощност.

            Срещат се знанието и незнанието. Но тази, която носи знанието за пътя към Бога, за любовта му към всички негови чада, е обвинена в незнание и тя покорно го приема. Този, който трябва да следва пътя на доброто, се оказва, че е забравил призванието си на божи служител и самоуверено укорява праведната:

            “- Защо си влязла тук? – каза сърдито старецът. - Камбаните още не са били. Не знаеш ли обичая?”

            Старият и добър отец Йоаким в отдадеността си на празничното отваря душата си за греховното и не разбира, че в стремежа си да поддържа реда, чистотата и ритуалите на манастира, пристъпва божия закон, забравяйки за смирението, търпението и милостта. Той се разгневява на “дрипавата, мръсна жена”, дръзнала да наруши правилата. Свидетелство на изгубения път на героя към доброто е отношението му към дара на майката – малка игличка със синьо топченце. Забравена е една важна библейска истина, че дарява най-много този, който дава всичко, което има. Контрастно противопоставени са двата дара – на богатия богомолец и страдащата жена – не само като стойност, но и естетически, видени през погледа на игумена: “Тая точица личеше като дървеница върху хубавата завеска и я грозеше. Отец Йоаким я извади и захвърли в ъгъла.” Стореното говори за заблудата на монаха относно стойностното в битието на хората.

            За останалата заблуда свидетелства коментарът на повествователя : “Без тая случка всичко друго беше в ред.” Случилото се остава далеч от очите на миряните, тържествено очакващи светия ритуал. Именно храмът се е оказал мястото, в което е извършен грехът, но съгрешилият не осъзнава това.

            Финалният кулминационен момент защитава идеята, че изгубеният път към доброто може да бъде намерен. Сладкогласните звукове на камбаните трябва да разнесат вестта за човешката благодарност за Божията милост. Но тези посланици между човека и Бог мълчат. Немият зов на камбаните огласява за станала беда, за човешкото пренебрежение към протегнатата за помощ ръка. Изключително въздействащо е представено мъчителното преживяване на героя по пътя към истината. В момента, когато монахът удря челото си о същите тези студени плочи и сълзи измокрят лицето му, а не може да намери думи за молитва, т.е., когато сам заема мястото на майката, която е изпъдил от черквата, мисълта му намира пътя към извършената от него безнравствена постъпка, а ръката му – захвърлената игличка. Психологическата характеристика на героя е разкрита чрез действията му: “Игуменът стана, закръсти се, поправи с несъзнателно движение завеската, и замаян защура поглед по иконите, по троновете, по пода. В ъгъла, под иконостаса, той видя синята главичка на иглата, която бе захвърлил, наведе се, взе я като сънен и я забоде на завесата.” В момента на замайване, в който сякаш героят сам не направлява себе си, погледът се спира върху образа на Божията майка, кротко гледаща грешника. Като в сън отецът се опитва да поправи стореното и идва чудото: “И отведнъж навън екна славославещият бога ек  на камбаните, разнесе се тържествено и нахлу живо в черквата...” Чудото възвестява възстановената хармония и връщането на доброто у човека.

             Разказът “Занемелите камбани” внушава, че човек, заслепен от своята суетност и измамния блясък на светските изкушения, не може да види истината. И, за да я прозре, е нужно изпитание, което да го разтърси, божие чудо, което да направлява душата му към себепознание и познание на Бога. Бог е там, където се ражда покаянието, милостта и  състраданието.