Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Пътят на човека през страданието - интерпретация върху трета и четвърта строфа от „Градушка”

Пътят на човека през страданието - интерпретация върху трета и четвърта строфа от „Градушка”
Оценка: / 5
СлабОтличен 
Автор Лия Сергеева Треновска   

Пейо Яворов се нарежда не само сред големите имена в българската, но и в световната литература. В своите вечни и разнородни търсения той се нагърбва с изпълнението последователно на три обществени роли. В ранната си поезия засяга задълбочено социалната съдба на българското село и пътя на индивида, който с всички сили се опитва да противостои на природните стихии и божията воля. Най-успешен израз на тези поетически налонности е именно стихотворението „Градушка”.

Яворов, един от четиримата гении на кръга „Мисъл”, търси в „Градушка” отговори на въпросите, касаещи вечното човешко небитие. Редом с чисто битовите проблеми на работника, който сякаш цяла година се труди, за да завърши доволен своя трудов цикъл с богата реколта, са засегнати и дуализмите за светлината и мрака, доброто и злото, страданието и щастието, които са основен и често срещан мотив в творчеството на поета.

Лирическата поема „Градушка” често бива определяна от много критици като най-добрия образ на българската селяческа реалност, представена на читателя чрез лирика. Белетристичните подробности и дълбочината на изказа говорят за ненадминато словесно майсторство и безспорен талант, така добре обрисувал обречеността и социалността на засегнатата в стихотворението проблематика.

Третата част ни пренася в напрегнатото утро на селяка, който преди първи петли и изгрев слънце е станал, за да даде начало на уморителния си, но ползотворен ден. Естествеността на действието е нарушена, защото сме свикнали да свързваме нощта със състояние на покой, на лежерност и безделие, а още с първите няколко стиха се усеща натовареността на ситуацията. Наблюдаваме антитезата между два различни свята – съвременния и тогавашния. От една страна имаме напълно ординарно за лирическите герои утро, а за днешния читател това е нещо непривично, необичайно и далечно. Изразните средства са съсредоточени около конкретиката на описанието, точни и ясни епитети, липсват двусмислени метафори и сложни синтактични конструкции – „петлите първи”, „невеста ранобудна”, „слънцето се дига”, „добитъкът те гладен чака”. Езикът се доближава по стилистика до народното творчество, това усещане е подсилено от диалогичната форма между мъжа и жената, които се суетят около предстоящата жътва – „Катран и върви, бре мъжо, взе ли от пазаря?”, „Ти ставай, Ваньо, - лентьо стига!”. Детайлното навлизане в света на лирическите герои, в който уж действието е ускорило своя ход и препуска неимоверно бързо към следващите часове, всеки от които има точно определено предназначение в разграфения им живот, всъщност е умело прикрита ретардация. Времето е спряло до неузнаваемост, защото колкото и вълнуваща да е жътвата, тя е събитие толкова ежедневно, характерно за дните им и преживявано безброй пъти под почти една и съща форма. Еднообразие в суетнята цари в селския двор, безупречен порядък в привидния хаос. Това е социалният избор, който по желание или по принуда са направили трудовите хора – зависещи от времето и божията воля, ставайки в ранни зори и грижейки се целогодишно с двете си ръце за посятото, за да има как да преживяват годините. Това страдание обаче може да е и сладко, когато жътвата е благодатна, когато усилията не са били напразни. Но в случая действието се развива по първия сценарий. Затова и стихът не се лее плавно и непрекъснато, а е накъсан от множество анжамбмани, тонът е носталгично-елегичен, което пък създава представата за заплаха, кара ни да сме нащрек за нещастието, което ще сполети лирическите герои всеки момент, изведнъж и неочаквано, ще внесе цвят, макар и мрачен, в сивотата на делника им.

В четвъртата строфа картината е по-обобщена. В този момент пред нас е навярно цялото село, което предусеща трагичния изход – „И всеки дигне взор уплашен..” В самото й начало читателят е зловещо предупреден за бъдещето на лирическите герои – „Преваля пладне. Задух страшен.” Лаконично, но изразително е описана природната картина, която предизвиква желание за бягство и алтернатива. За жалост алтернатива няма, природните стихии са неконтролируеми и човек е незначителен пред силата им. Въпреки целогодишните усилия от сутрин до вечер, въпреки напуканите длани и олющените пети на селяка, той е безсилен и безвластен. Оксиморонът „глупи закрещели” относно превъзбудените гъски в реката показва и съчувствието на животните, които страдат заедно със стопаните си в този драматичен момент, засилва се ефекта на трагизма и неизбежността на бурята. Със заключителния реторичен въпрос „Какво ли са орали, сели?” Яворов ярко подчертава колко безсмислен е понякога вечният човешки стремеж за контролиране на събитията, за опитомяване на природата. Сякаш тя периодично има нужда да се себедоказва, карайки човешките същества да се чувстват нищожни и миниатюрни съставни части на могъщата вселена. Събдата е неизбежна, тя „пълзи и вече го настига” – човекът само чака смутен да бъде зрител на поредното величествено представление с често твърде тежки последици.

Според мен тези две строфи трябва да бъдат разгледани едновременно с останалите части на творбата, за да се добие цялостна представа и да се обърне достатъчно внимание на преходите между художествените картини и силно въздействащите внушения, които нареждат „Градушка” сред една от непреходните творби на Яворов.

Има предели на радостта и неволята, на величието и падението, отвъд които човешкото действие става като че ли безпредметно. Страданието е всяко едно малко или голямо отклонение от дългата житейска пътека, което ни отдалечава в конкретната ситуация от истински рядкото щастие, но за сметка на това ни извайва като характери. За трудещия се човек на нивата градушката е не само божия воля, поличба или метеорологично явление, а изпитание на духа, бариера, която трява да бъде премината, за да бъде започнато с ентусиазъм и надежда следващото напрегнато ранобудно утро и така до дългоочакваната жътва. Тогава идва ред и на заслужената почивка.