Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Пенчо Славейков и светът на модерната индивидуалност

Пенчо Славейков и светът на модерната индивидуалност
Оценка: / 2
СлабОтличен 
Автор Румен Илков Скрински   

„Делникът е място на безсмислието!... Той е дребнав!” Една мисъл на Пенчо Славейков, представяща тенденциите в налагането на Новото, Различното, Неподозираното в българската литература от края на 19. и началото на 20. век. Натоварила се с отговорността да бъде начало на формирането на следосвобожденската личност, примирила се с традицията в отразяването на колективното съзнание, задоволяваща читателските вкусове и предпочитания, литературата ни сякаш попада в безизходица с появата на Модернизма. Нови процеси налагат силата си в нейната необятност, неподозирани форми градят още по-неподозирани образи, преплитат се емоции и преживявания, характерни не за „тълпата”, а за отделения от нея индивидуалист. Литературата ни постепенно започва да свиква с различното. Готова е и да отсява от старото само онова от традиционното, което може да бъде обяснено със съвременни понятия и представи. Целта е то да бъде разбрано. Особена заслуга за появата на модерната индивидуалност в литературата изиграва личността на Славейков.

Прекарал много години в тежки страдания и изпитания, изживял възходи и падения на духа, отворил съзнанието си за Необхватния Всемир, Славейков се превръща в двигателя на новата литература. Нейното объркване и лутане се трансформира в една красива праволинейност, благодарение на добрия и мъдър водач. Тя има нужда от отправна точка и светъл път, по който да върви. С много труд и безпределно усилие той й бива осигурен. Славейков поставя концепциите на индивидуализма в лъхащата на модерност епоха.

Индивидуализмът изгражда свят, автономен и фундаментален за отделната личност. Свят, в който мислите и формите реагират на абстрактното и хаотичното. Свят, в който категориите и понятията не се вписват в универсализирани шаблони, а счупват пределите на ограничения и търсят трансцеденталността. Така изграден, светът не носи характеристики само на модерен, защото в противен случай би бил непълен. Светът вече е автономен, независим, освободен от представите за затвореност и непознаваемост. Това е светът индивидуалност, чийто несекващ стремеж е еманципацията от меркантилния свят на „пазарската врява”.


В света индивидуалност се намира и личността, носеща в себе си дублажи на споменатото пространство. Тя изпитва чувството за изначална откъснатост и непринадлежност към противоположното съществуване, утвърдено и хилядократно повтаряно в другия (неизвестен) свят. Личността вярва в самодостатъчността си и в отсъствието на желание за преоткриване на непознатото пространство. Светът на модерната индивидуалност й дава безпредела на необходимото, осигурява й контакт към Изначалния Всемир и Покой. Така личността е като в център на вселена, познаваема единствено от възможностите за тотално и абсолютно освобождение на съзнанието. В личността се вкоренява усещането за нейната предопределена избраност. Тя чувства себе си, тя мисли себе си като Твореца, Демиурга, Създателя… Нейното откъсване от „тълпата” и „врявата” не е егоистичен жест, пропит със самодоволство и користно самолюбие, а една Всевишна и паметна цел към Промяната. Осъзнала себе си като Посочената от Мирозданието, личността се нагърбва с предела на отговорността. Отговорност, свързана с претворяването и пренареждането на съзнанието на общността. Отговорност, която не е единственото следствие, а една капка в океана от необходимости.

Сам по себе си човекът, възприел се за Твореца, стартира процес на неуморно осмисляне и търсене на отговори. Той осъзнава своето необходимо и вечно отсъствие от „вънкашния свят”. В тази „реалност” за художника няма място. За да оцелее, трябва да се принизи, да се свлече до елементаризма на глупостта, до прагматичността на всекидневието, да се примири с така преходния успех на „делника”. Истинското обитание на Създателя е светът индивидуалност. Оттам той е в състояние да направлява и насочва „тълпата” към ценните, истинните, същностните състояния и предели на духа и самостоятелното градене на съществуването.

За модерния индивидуалист няма по-силно аргументиране от отричането на традиционалното в сътворението на живота. Напротив, неговото отсъствие освобождава място за важното, което е новото, което е състояние на съзнанието и мисълта. Не бива да се страда по „доброто старо време”, защото подобен тип огорчение не носи нищо продуктивно, нищо, което да доказва способността да организираш сам своя собствен свят. Неспособността за забрава на отминалото време е гарант за устойчива уседналост и отсъствие на възможност за търсене на промяната. Човекът би бил истински представител на модерното, ако извлече опита и ползите на установената традиция. Ала не само тя трябва да внася принципно идеи за евентуалната промяна.

Като резултат от комплексно действащите фактори на света индивидуалност у личността Творец, той дори несъзнателно започва да осмисля съществуването като един вечен, безпределен и мъгляв битиен път. Необходими са обаче и двигатели като смелостта, силата, неограничеността в способностите, за да бъде по-лесно изясняването на лутането и непрестанното откриване на пространства по пътя. Всъщност за модерната личност това е път към себепознанието и усъвършенстването на собственото „АЗ”. Те имат своята жестока цена в лицето на самотата и бездънното душевно угнетение. Откъсването на твореца от меркантилния свят, от „тълпата” е резултат от желаната воля на постигането й на равнища собствени. Това лишава обаче личността от изживяването на съществуването сред общество, сред други, макар и не съмишленици. Това поражда може би и дълбоката болка на парадоксалното: да отдадеш себе си за общността, като се откъснеш от нея.

В такъв случай самотата се осмисля като изначалност, като предопределеност за живота. Колкото по-силно е душевното терзание (следствие на самотата), толкова повече се засилват копнежът, блянът, мечтата към завръщане за живот. Достигането на смъртта е страшно осъзнаване за края на извървения живот. Само силната личност е готова за приемането на свършека, а в това се крие величието на човешкия трагизъм. Смъртта обаче е индивидуалност. Смъртта и гробът са далеч от другите смъртни, както земното битие е преминало в освобождението на откъсването от онзи, другия (неизвестен) свят. Ето защо гробът е „самотен” в „самотен кът”. Дори в смъртта на тленното се погребва не душевността, а материята. Дори в края на земния път битийният продължава да съществува, защото той е в непрестанна кръговратност. С него съществува вечно и духът. Защото той притежава несекващия стремеж към изясняването на представите за вечното и преходното, а самотата съпътства неговите диферентни състояния. В такъв смисъл самотата е страдание и горчилка.

Личността на модерната индивидуалност осмисля творчеството като преодоляване на страданието и път към познанието. Страданието и дарбата сякаш са изначално свързани. Те са и знаците за определяне на Избраничеството на Създателя. Страданието е само пречка, предизвикателство, трамплин от емоционално-интелектуалния прелом. После следва апотеозът на твореца и съзиданието, с което идва и просветлението в думите „Аз дишам”, като доказателство за категоричното осъзнаване на себе си… За личността, призвана да твори чрез самотата на страданието муза… За силата, която изригва, водеща към вечното завръщане в живота, към самоопределянето и самонадмогването на своето „АЗ”.

Освен творческата героичност, светът на модерната индивидуалност засяга и проблема за Избора. Изборът е осмислян като две основни представи: Избор принуда и Избор свобода. Този казус е роден от намерението да се търси диалог с авторите от предходното поколение, които следват установените концепции на традиционния морал. Изборът ( и по-специално Изборът свобода) се превръща в естетически принцип, в самоотстояване на себе си. Възможността да се бориш за него, като не допускаш слабости да те „ломят”, превръща личността ти в изключителност от комплексни качества, характеризиращи я като истинската индивидуалност. Изборът се превръща във висока нравствена категория, която е част от стабилната устойчивост на ценностите у модерниста. Изборът принуда не е призван да действа, защото никой не е в състояние да наложи принципи на личността с освободеното съзнание. Тя сама диктува, задава стойности и определя своето земно битие. Битие, основано на истинност, в лицето на Избора свобода.

Когато обаче Изборът свобода е свързан с посочването на бленуваното опиянение в потъването на вечния покой, той действително доказва себе си като значима функция в света на модерния индивидуалист.

„Като гладко езеро е душата ми”, казва в един свой стих Фридрих Ницше, а Славейковата интерпретация е повече от лирически шедьовър. Покоят на заспалото езеро е една алегория на душевния мир и униние, обхванало АЗ-а, постигнал ги, благодарение на Избора. Устремените към него „белостволи буки” представят метафорично значенията на „външния свят”, който със своите форми и взаимодействия е в състояние да посегне на неразрушимия покой на вътрешния свят на дълбоката осъзнатост и съзерцание. Мигът на съприкосновението на двата свята ражда вибрациите, разтреперващи повърхността. След което всичко отново заспива съня на сладкия покой, търсещ щастието. Красотата на една на пръв поглед обективна природна картина всъщност е красотата на човешката душевност и съзнание. Успял да ги извоюва и брани от „непознатия свят” благодарение на индивидуалния избор, човекът е дарен с Покоя на Всемира. Целият външен свят се отразява през душата на съзнанието, както „белостволи буки” се отразяват от повърхността на езерото, за да родят „сянки” – тоест – идеи, картини, образи, представи. Толкова е дълбинно езерото, че отроненият листец размътва за кратко само повърхността му. Така е и с човешката душевност. Постигнат ли е истинският Покой, нищо „чуждо” не носи силата на унищожението му… Само на временното напомняне за него.

Търсенето на широки обобщения дава основание светът на модерната индивидуалност да бъде определян като едно пространство, в което се усеща необходимостта не само на литературата, но и на философията, етиката, метафизиката в изясняването на концепциите, от които лъха безпределност. Пенчо Славейков е вероятно най-интригуващото предизвикателство за българската литература в периода, в който тя може да се похвали, че носи ореола на модерността. Европейските тенденции, влиянието на световноизвестни философи и творци, новата естетност и оригиналност в изразяването изискват и нов тип мислене на литературата. Тя търпи промени към усъвършенстването си, защото е гъвкава и пластична, успяла да постигне значимото за епохата. В този смисъл можем да твърдим, че модернизма в съчетание с литературата е една невероятна школа, защото показва какво значи творецът да разсъждава за себе си като за индивидуалист, чиято отреденост е да живее в един изключителен свят.