Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Обикновеният човек, поел по пътя на героизма, и неговото място в историята

Обикновеният човек, поел по пътя на героизма, и неговото място в историята
Оценка: / 6
СлабОтличен 
Автор Елена Немска   

Значимите исторически събития винаги са били основен източник на вдъхновение за поколения творци в контекста на художествената литература. Лицата на подобни събития, били те основни техни инициатори или впоследствие доказали се, също оставят ярки следи в художественото пространство и културната памет на нацията. Вазовият одичен цикъл „Епопея на забравените” и формираната от него представа за българското често биват посочвани като утвърден символ на цяла една епоха, а т.нар. национален пантеон на героите – изграден от тях. Факт е обече, че безсмъртните дванадесет лиро-епически произведения не се ограничават само и единствено с описателна или изброителна функция. Един от главните проблеми, застъпени и търсещи своето решение из страниците на „Епопея на забравените”, е отношението на вече свободните българи и на абстрактната фигура на историята към героичните подвизи от Априлската епопея, чиито герои трябва да се превърнат в модел за подражание и критерий за национално самосъзнание и саможертва. Наред с емблематични за българските националосвободителни борби фигури като тези на Левски, Бенковски, Караджата и Каблешков, редом с първия български възрожденец Паисий, Вазовата епопея застъпва и образа на обикновения, лишен от свръхкачества и слава, българин, който също дава своя принос за постигане националния идеал. Произведението „Кочо”, познато още под заглавието „Защитата на Перущица”, отдава дължимото на трагично загиналите перущенци и недвусмислено повдига въпроса за мястото на обикновените хора в историята.

Лиро-епическата поема „Кочо” от Иван Вазов е художествен израз на едно действително събитие, изведено директно в подзаглавието на творбата. Паратекстът „Защитата на Перущица” задава в по-общ план художественото пространство – възрожденското градче Перущица и загатва художественото време, тъй като Перущенското въстание е част от Априлската епопея. Посредством четиристишното лирическо встъпление лирическият говорител дава своята противоречива оценка за това събитие, определяйки го с помощта на антитези като „дни на борба горда, о дни на паденье!” или „епопея пълна с геройство и срам!” Характерната за целия цикъл идея за отчуждение и забрава на значими за българската история събития и възмущението от този факт проличават ясно в констатацията : „Епопея тъмна, непозната нам”, където „тъмна” и „непозната” са контекстови синоними.

Следващите няколко строфи, белязани от епическото начало в трорбата, разглъщат картината на неравностойната битка, в която общността и всеки човек сам за себе си демонстрират самообладание, целеустременост, непоклатимо единство и непоколебимост в решенията.

Първата част от този епически „разказ” запознава читателя (респективно слушателя) с обстановката и владеещото въстаниците настроение. Изградено на базата център-периферия, художественото пространство е разделено по следния начин – в центъра е ситуиран храмът, носещ характеристиките на усвоено пространство, обиталище на сакралното, а в контекста на одата „Кочо” – на българския дух, на националосвободителния подем. Фигурите на поробителите, все още неспособни да проникнат в това пространство на българщината и да го осквернят, са изтласкани в периферията : „Врагът от три деня наоколо храма / гърмеше отчаян.” Трябва да се отбележи, че дейтвието не е видяно в своето начало, а в по-напреднала фаза, което показва, че до този момент въстаниците успешно удържат укреплението си. Удивителната за ситуацията, в която се намират, твърдост е доказателство за тяхната наистина базкористна служба на народното дело : „Ни страх, ни измама, / ни бой, ни закани нямаха успех. / Борците държаха и никой от тех / за сдаване срамно уста не отвори.”

Следващата строфа дава по-детайлен образ на въстаническите действия, но отново не се концентрира върху определена фигура. Поразителен е ефектът на борбата върху общността, чиито представители загърбват всички различия помежду си. В решителните минути, когато героите застават на границата между живота и смъртта, изглежда всички са равни и еднакво значими :


Болнави и здрави, богати, сюрмаси,

русите главичкии белите власи

взимаха участье в последния бой.


Аналогично звучат първите стихове на предходната част : „ ... деца и невести ... въстаници бодри ... бащи злочести, / които борбата в тез зидове сбра.” Надвисналата гибел, от своя страна, води до промяна в социалните роли, граничеща с парадокса – майката, която би трябвало да държи рожбата си възможно най-далеч от разгорещената битка, дава на детето си „напълнена пушка”, а старците, синоним на немощта и пасивния живот, търчат „с ярост на лице” и търсят оръжие. Неслучайно като възлов лайтмотив в текста може да се посочи огъня, чиято несломима и бушуваща енергия единствена може да се сравни с непоколебимостта и стоицизма на въстаниците : „Борбата кипеше отвътре, отвън. / Във всичките очи пламтеше огън.” Мотивът за лудостта пък може да бъде разгледан, както в други именити Вазови произведения, в своя положителен и градивен аспект – спрямо ценностите на новия революционен морал „лудостта” е необходимото скъсване с робския инстинкт за самосъхранение и загърбване повелите на „здравия разум” т.е. примирението, което обезличава човека. Въпреки че подобна „лудост” би могла да бъде пагубна, унищожителна като огнената стихия („Лудост бе пламнала във всяко око” ), тя единствено е способна да изведе доскоро обезличения народ на пътя на историята.

В третата строфа от епическата част на практика се потвърждава преходът, който борците за свобода са извършили в душите си. Страховитите, хтонично изобразени поробители, падат „мъртиви във немощен гнев”, а с векове съществувалата представа за българския народ като за „раи слаби” започва да се разколебава:


Главатарят техен, в крав топла оквасен,

на таз жътва дива гледаше безгласен,

и страхът неволно обзе му духът

пред тез раи слаби, що сееха смърт.


Очевидно е противопоставянето между възходящата градация „фучеха, гърмяха, надаваха рев” малко по-горе в текста и епитетът „безгласен”, внушаващ обхваналия поробителя смут пред неочаквания и силен отпор, който въстаниците дават. Внезапната проява на царската т.е. турската войска, поставя пред изпитание съвестта на героите и на колектива като цяло. В този момент трябва да се реши дали историята ще запомни перущенци като позорни предатели, или като „души горди” и герои. Спорът е представен точно, кратко и ясно, а изходът от него е : „Да се не вдадеме на турските орди!” Отново лирическият говорител включва митологемата на огъня, образите на борбата и смърта са одухотворени и създават чувство на драматизъм. Настъпва кулминация в развитието на действието, графично обособена от останалите строфи : „Изведнъж видяха там зидът съборен”.

Най-съществената част от поемата несъмнено е лирическото отклонение – апология на делото на перущенци, където чрез сравнения със светвноизвестни исторически събития на принципа на универсализацията Перущенското въстание и неговите герои получават признание : „ти с твойта смърт страшна и храбри моми / Картаген надмина, Спарта засрами.” Анафоричното повторение на „и”, застъпено във встъплението, извиква асоциации с библейските текстове с подобна структура, придава патетичност и приповдигнатост на текста и води до наслагване на отделните детайли и засилване на напрежението.

Развръзката на творбата, въведена с противопоставителния съюз „но”, който осъществява прехода между лирическото встъпление е епическата част, поразява читателя с натуралистично и правдиво изображение на завършека на борбата. Въпреки трагичния изход обаче, тази част на одата изпълнява функцията на сюжетен център. След храбрата морална, но не и физическа победа на перущенци, идва моментът, в който те трябва да излезят от анонимността на тълпата, а техният образ да бъде съхранен в паметта на историята. Въведен е колкото обобщеният, толкова и достоверен образ на „Кочо – простият чизмар”, който избира смъртта за семейството си пред съществуването без свобода и увенчано с още по-жестока смърт. Трябва да се отбележи, че такъв е изборът не само на Кочо, а също и на много други българи, а спокойствието, с което те посрещат смъртта, за пореден път доказва, че те окончателно са скъсали с битието на страхуващия се от смъртта, но оцеляващ роб.

Одата „Кочо” е едно от малкото произведения от цикъла „Епопея на забравените”, което разгръща мотива за сражаващия се народ. Макар и със силно приповдигнат тон, това произведение далеч не е просто възхвала на героите от Перущенското въстание. На фона на смазаната, но героична съпротива на българите, творбата изпраща своето послание – всеки, поел по пътя на героизма, има своето заслужено място в историята и народната памет.