Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Святостта на Апостола в одата “Левски” от цикъла “Епопея на забравените” на Иван Вазов

Святостта на Апостола в одата “Левски” от цикъла “Епопея на забравените” на Иван Вазов
Оценка: / 44
СлабОтличен 
Автор Албена Атанасова   

“Епопея на забравените” започва с одата “Левски”. Като цикъл творбата задава кода за своето разчитане още със заглавието си: това е повествуване за времето на най-добрите, най-достойните, създателите на ценностите на общността, чиято висота е непостижима за обикновените техни наследници, а те служат за образец и мяра. Дванадесетте оди в “Епопеята” не следват хронологичен ред, защото целта на автора не е била да я превърне в история, а разказ за значимитещ идеали. В нея се внушава извънмерността на нейните герои. В този смисъл изглежда съвсем неоспоримо, че цикълът поставя на първо място “Левски”. Той е единствената историческа личност във вековната българска история, на когото народът е отредил името Апостол – колкото заради беззаветната си преданост към делото на националното освобождение, толкова и заради изключителната си нравствена чистота и духовна извисеност.

Одата “Левски” разказва за историческите прозрения и делото на Левски, който в своя избор на проповедник и жертва повтаря универсалния път на Спасителя. Макар и хронолически да не отваря страниците на Възраждането, идеологията на Апостола в най-пълна мяра олицетворява неговата същност. Съчетавайки силата на словото и делото, на водача и на учителя, Дякона се очертава като фигура, която преобръща реда и мисленето на българите. Неговата поява съвпада с историческата необходимост от духовно израстване и съзряване на целия народ. И ако българинът е имал нужда от мярка за родолюбие, чест, достойнство и прозорливост, то Левски изпълва тази мярка. Неслучайно се превръща още приживе в архетипна фигура, олицетворяваща представата за святост, всеотдайност и героизъм. След неговата поява понятието “живот” вече има ново съдържание и ориентири; очертава цел, която обединява и вдъхновява нацията; допринася тя да придобие свое лице, различно от това на роба.

В пролога лирическият аз коментира християнската идея да се спаси душата от съблазните на земния свят, да се очисти чрез пост и молитви и да се отдаде на Бога, за да остане безсмъртна. Вазов е бил запознат с Евангелията, в които се разкриват моменти от живота на Христос. Художествената ситуация в първите четири стиха – Левски в манастира - е сходна с библейската ситуация Иисус на 40-дневен пост в пустинята. Но докато в евангелския текст този времеви отрязък от живота на Спасителя е подготовка за земното му служене, при дякон Игнатий (монашеското име на Васил Иванов Кунчев) той става повод за размисъл:

Мойта съвест инак днеска ми говори.

Това расо черно, що нося отгоре,

не ме примирява с тези небеса

и когато в храма дигна си гласа

химн да пея богу, да получа раят,

мисля, че той слуша тия, що ридаят...

Текстът поставя актуалните за конкретна епоха проблеми за жизнения избор, за словото и делото, за личността и народа. Като човек на Българското възраждане, което се свързва и с Просвещението, Левски приема съвестта като определяща при вземане на съдбовно решение. Пред перспективата за усъвършенстване и спасение на собствената душа е предпочетена дейност за спасение на цял народ от робския гнет чрез издигането му до идеите за борба и свобода. Левски е стигнал до борческата и демократична мисъл, че най-достойно за личността е служеното на народа чрез съзнателно сблъскване с острите проблеми на историческото време. В анафорично въведените посредством съюза “че” стихове се открояват художествени маркери, обект на божието милосърдие: “Сълзите чисти”, “вдовишкиий плач”, и нравствените добродетели: “благата дума, правото дело”, “светата правда, изказана смело”, които извеждат активното служене на народа като покровителствано от Бога.

Отказът на лирическия герой от монашеството е отказ от пасивното служене на доброто, а не от Бога. Напротив, в размислите си героят го издига до нравствен пример за съчувствие към бедните, поруганите и слабите и за отрицание на лицемерното набожничество и егоистичната грижа единствено за себе си. Правилността на своя нов избор героят обосновава с божието утвърждаване на активния хуманизъм:

Че ближний ми има нужда не в молитва,

а в съвест и помощ, когато залитва...

Размисълът набира увереност и сила, с което и ритъмът на стиховете се динамизира, като в резултат дванадесет стиха от пролога се обединяват в синтактичен период, последните два стиха от който поставят въпросите за задачата на личността да служи на народа си и за словото като проводник на идеи:

и да кажа тайно две-три думи нови

на онез, що влачат тежките окови.

Християнската максима за състрадание и помощ е изведена на патриотично равнище като борба срещу смазващото робство. Подтекстово е заложена мисълта, че тиранията ражда не само покорство, но и активизира борческия дух и желанието за свобода у хората с будна съвест. Левски е от тях и е техен идеолог.

Речевият жест, с който завършва прологът, динимизиран чрез сложно съчинено изречение, съставено от две глаголни форми – “Рече и излезе”, акцентира върху решимостта на героя и невъзвратимостта на поетия жертвен път. Идеята, че словото трябва да се претвори в дело, е подчертана графично посредством разсичането на стиха на две.

С приключването на увода творбата сменя пълната безсъбитийност и умозрителност със забързания ритъм на един наситен с действия живот. Преходът между двете части е рязък и така се подчертава още по-силно контрастът като основен принцип на изображение в творбата. Двусъставната структура противопоставя философско-етичната разсъдителност на революционната и апостолската действеност. Биографичното повествование е подробно и динамично. Но в него акцентът пада върху духовната същност на героя, то не изоставя зададения модел: да се подчертае апостолската всеотдайност на литературния персонаж.

Основен център в дейността му е проповедта, говоренето: “говореше често...”, “говореше тайно...” Неговите думи са думи за нови етични правила и изисквания, “за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът”. Те разрушават всички познати досега ценности, робското примирение, страхът, егоизмът за престъпления в моралния кодекс на революцията. Словото му е поразително за народа, защото свободата се осъзнава не в политически смисъл, а като фолософско-етична категория. То всява надежди и повелява отговорности: “в бъдещето тъмно той виждаше ясно”. Словото му е равно на свещена апостолска проповед, тя възражда народа за нов живот по законите на достойнството и красотата. Тя събужда съвестите, отваря очите за нови стойности, разкрива нов свят и ново бъдеще. Подобно на Христовото учение, неговите думи фокусират народните въжделения, защото носят знанието за самия народ:

Селяните прости светец го зовяха

и сбрани, сдушени във тайни места

слушаха със трепет, с зяпнали уста

неговото слово сладко и опасно

и тям на душата ставаше по-ясно.

Героят е наречен “светец” в съзнанието на народа, такъв е той и за лирическия говорител. Неговата основна художествена задача е да изгради похвалното слово за персонажа, да го възвеличае и да осигури сакрализацията му в национален пантеон. Затова той не пести думите си и съзнателно залага на словесното изобилие. Никое художествено средство не е достатъчно, самото многословие е вече белег за осветяването на изобразявания персонаж.

Творбата търси сравненията с Месията скрито и явно като поетическо средство за внушаване на светостта и апостолската чистота на героя. Той е наречен “дух” и “огън”, неговото сърце е “за кръст готово”, чедото на делото му е чудото на словото като в Христовата притча за семето, а бесилото е изравнено по блясък с господния кръст. Героят е готов за смъртта като необходимата невинна жертва в името на делото, по подобие на изкуплението на Христос. Левски е Апостол на нова религия, на вярата в свободата и в духа на народа.

Наслояванията на романтични черти в образа на героя също обслужват изграждането на ореол на святост, защото поддържат персонажа единствено в сферата на духа. В него няма нищо обикновено, нищо земно и битово, той е пратеник на свободата и трябва да спечели душите за нея. Мъченическата смърт на Апостола също участва в канонизацията на образа му, повтаряйки кръстните мъки на Спасителя. Но нищо няма “власт над таз душа яка”. Внушенията на трагиката и неизбежността на страшното подсилват въздействащата сила на творбата. Изпитанията засилват ореолното сияние на неговото величие.

Акцент в разказа за делото на Апостола е желанието му да обедини в “обща веселба” целия народ. Вазов не създава икона само за сиромасите, той осъзнава националното значение на духовния гигант. Никой няма право да си присвоява връзката с българския Мисия, нито да употребява името му с предателска или лична цел. Левски е над социалните различия, които самият е считал за неважни “в големия час”:

И всякоя възраст, класа, пол, заньятие

вземаше участие в това предприятие...

Апостола, проповедник на свободата, и народът, негов слушател – в това отношение, свързано с думите, се ражда надеждата за богата жътва от посетите борчески слова. Съзнавайки изключителната стойност, която тази мисъл има за разкриване на резултата от свързването на личността и народа посредством борческото слово, Вазов я изрича като основен извод и генерално обобщение, придавайки й тежест и чрез графичното й обособяване:

............................................................

И семето чудно падаше в сърцата

и бързо растеше за жътва богата.

В стиховете се открояват думите митологеми “семето” (в смисъл на словото) и “жътва”, които се свързват с мисълта за Христос, че ако семето не бъде посято, то няма да даде плод. От своя страна, епитетът “чудно” подкрепя основанието за митологизиране на словото в борбата му срещу робския свят. Така отново се активизира връзката Левски – Христос, с което поетът обосновава духовната извисеност на Апостола. Търсейки мястото му в световната история, авторът го поставя редом до имената на герои от митовете и Библията, до мъчениците на науката и прогреса (Хус Симон, Прометей, Сократ, Колумб, Иисус).

Съпоставителното изграждане на образа на героя с евангелския първообраз е проведено и чрез предателството. Паралелите са продължени – предателят е сравнен с Юда. Абстрахирайки се от историческата достоверност на тази част, тя е художествено истинна, защото завършва мита. На оптимизма и светлото чувство в делото на героя е противопоставен песимизмът и отрицанието, породено от позорната постъпка. Колкото е възвишена и приповдигната творбата в разказа за Апостола, толкова е безкомпромистна и унищожителна в представянето на предателството. Колкото е чист и нечовешки светъл Левски, толкова е низостен предателят. Този реторичен похват придава пълнота и завършеност на одата в специфичната й задача да възхвали героя и да го извиси до небесна святост.

Разкрил обвързаността на Левски с народа чрез живото заразяващо слово, поетът успява да я затвърди и чрез неговия антоним – мълчанието. Градацията “Ни вопъл, ни глас,/ ни молба, ни клетва, ни болно стенание/ не издаде в мрака туй гордо страданье!”, обобщението “И той не пошушна предателска реч” и твърдението “никое име той не спомена” са израз на Вазовото възхищение от отстояването на дадения обет за пазене в тайна на организацията и на всеки човек от нея.

Коментарът на автора, назоваващ причината за смъртната присъда, се основава на общочовешките му хуманистични позиции:

Но тиранът люти да убий духът

една заран Левски осъди на смърт!

Дори в римната двойка “духът – смърт” имплицитно задейства въпроса “А може ли да се убие безсмъртието?”. Като подхваща отново нишката за безсмъртието, поетът гръмко заявява, че не могат да бъдат умъртвени “гласът, който вика, мисълта, що грей,/ истината свята, що вечно живей”. В патосното изреждане е открита нова идея, изведена по-късно като заглавие формула в класическата му творба с общочовешки смисъл “Не се гаси туй, що не гасне”.

Поетическият текст приема една особена стратегия на възхвала на героя. Неговата смърт е отбелязана с една – единствена ремарка, но хвалебствието е отправено към бесилото:

Той биде обесен.

О, бесило славно!

По срам и по блясък ти си с кръста равно!

Не героят, а средството за умъртвяване е наречено “славно”. Тази семантизация на вещното, подчертаваща духовната му принадлежност, е позната от християнството, сакрализирало кръста, въздигайки го до знак, равен по святост със самата жертва. Изключителността на Апостола е в понасянето на достойната гибел, самата негова смърт е свещена. Тя е провокация към съвестите на хората, към “мирния” живот и към честта. Достойният живот има достоен край, святата жертва е знак за безсмъртие.

Легендаризацията на образа е последователно завършена чрез смъртта на героя. Бесилката е наречена по-прекият път към безсмъртието. Светостта на Апостола е подчертана с окончателното му преминаване към измеренията на духовното. Неговото дело, поразително по чудодейните си резултати, заедно с героическата му смърт, гарантират иконичната чистота и възвисеност на героя.

Одата “Левски” е Вазовото поетическо завещание за високата цена на опазените идеали. И за да не бъде унищожена вярата ни в българското, поетът патриот подсилва мита за изключителността на своя народ чрез съизмерването на нашия Апостол с фигурите на световната напредничава мисъл. За да вярваме и днес в своята стойност.