Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Греховната красота, покаянието и прошката в разказа “Албена” на Йордан Йовков

Греховната красота, покаянието и прошката в разказа “Албена” на Йордан Йовков
Оценка: / 33
СлабОтличен 
Автор Албена Атанасова   

Постигането на красотата, на възвишеното, е една от вечните теми в словесното изкуство. Обръщайки поглед към българската литература, го откриваме в творчеството на Йордан Йовков. Художественият му свят е “магия”, в чието мъдро обаяние се озовава всеки читател. В този свят по чудодеен начин земното се превръща в духовно. Съчетал вкуса на естета с дарбата на разказвача, писателят пластично извайва неотразимото съвършенство на материята, философски го надмогва, за да го превърне в красота на духа – крепителката на хармонията в живота.

С особена власт в Йовковите разкази шества женската хубост. Тя е изкушение, дяволско изпитание и ражда греховни помисли и сладостни мечти. Но тя е и дар божи, и божия милост, която отвежда към доброто, към спасението на душата. Жената и любовта, очарованието на женската красота, която вкарва в грях, но и която по мрачните пътеки на разкаянието води към нравствено просветление и прераждане, са едни от големите теми в Йовковото творчество.

Разкъзът “Албена” събира нравствените характеристики на авторовия светоглед – любов и грях, покаяние и прошка, състрадание и обич. Гледната точка на повествованието дава възможност на разказвача да се дистанцира максимално от ставащото – нещо, към което писателят се стреми във всяка своя творба. Ако схематизираме композицията на разказа, то тя също е необичайна. Основното събитие се оказва отминало спрямо началото на разказа. Греховната любов между Албена и Нягул, убийството на Куцар са встрани от интереса на повествователя, защото по-важно е какво се случва в душата след греха, след престъплението. И въпреки че по-нататък фабулата е усложнена с връщане в миналото на героя, с “разказ в разаказа”, с припомняне на събития, с преразказване на нещо чуто или лично преживяно, основната тема: човекът и грехът, остава значима и непроменена.

Откъсът носи кулминационния момент в цялата творба – мигът на разкаянието, на поисканата и дадената прошка, мигът на властта на красотата на Албена – външна и духовна, мигът, когато разгневените селяни се издигат в едно по-висше етично пространство – това на безграничната доброта, на чистотата и искрената обич към ближния. Само за миг. Но този миг е достатъчен, за да бъдат белязани душите им от божието просветление. Епизодът сам по себе си е един малък разказ с характерните композиционни части: експозиция, завръзка, кулминация, развръзка и край. Той носи най-важното събитие, което дава възможност на всички герои да представят своята индивидуална същност, това, което стои най-дълбоко в душите им.

Експозицията въвежда в крайно необикновена обстановка и атмосфера. Около каруцата, с която трябва да отведат Албена в града, се е скупчила огромна навалица от селяни, дошли да гледат. Още в самото начало на разказа е изградена динамична картина – “из улици и през дворища” тичат жени; към каруцата “рукват” онези, които са били в мелницата, и ,както обобщава повествователят, “толкова много свят” никога не се е събирал. Тази суматоха е в контраст с вълненията по празничните приготовления за настъпващия Великден. Знаейки, че в Йовковото творчество няма случайности, то и в ставащото точно срещу Великден се открива многозначност. Християнският празник припомня за Божия син, за разпятието му и за завета му да мислим за ближния си тъй, както за себе си. Поведението на селяните преди празника е според предписаните от традицията правила – “жените се трепят да мажат и чистят”. Всичко това трябва да убеждава в наличието на религиозна вяра и християнска добродетелност. Празничността обаче е накърнена от нещо чудовищно – извършено е престъпление, убит е човек – и най-вече – съучастница в престъплението е най-красивата жена в селото – Албена. Светът на селяните е смутен. Припомнянето и разказването на едни и същи дребни случки, станали преди убийството, очертават стремежа на човека да удържи сигурността на своя свят, твърдейки, че е “предугадил и усетил нещо”. Това обаче още повече подчертава безсилието му на “виждащ” в живота си, на знаещ. Оказва се, че строго опазвайки своите житейски правила, човекът е останал нехаен за явни около него знаци. Хубавата Албена, която “пари” погледите на мъжете, някак с безразлична житейска мъдрост е сравнена с хубавата ябълка, която свинята изяжда. Не може да се нарече напълно християнско и отношението на селяните към Куцар. За тях той е “неугледен, тромав и прост човек”, “Вещ”, която са подминали. Зоркото им око е регистрирало, но не е”видяло” едно явно несъответствие – бракът между “такава хубава жена като Албена и едно плашило”.

Нехайни към тези факти, чули за убийството на Куцар, селяните излизат навън, събират се и водени от своите ненарушими във времето нравствени табута, те, без да се замислят, заемат позицията на обвинители, на съдници. Последното желание на Албена да се облече, както иска, появата й – пременена и красива, е в противоречие с представата за човек, извършил престъпление и имащ съзнание за това. Надигналите се от тълпата гласове на жени носят смесица от упрек и превъзходство. Те, без ясно да разбират това, изричат и истини, които по-късно повествованието ще потвърди. Още тук обаче между “сватба” и “бесило” е поставен знак за равенство, което по-скоро озадачава селянките и те прибързано си го обясняват със суетата на Албена, непрозрели и недокоснати от драматичната тържественост на момента. Един от тези гласове е изпълнен с жал и житейска проницателност: ”Пустата й хубост! Тя я изяде...” Женската красота понякога може да породи греха и престъплението, но въпреки това те все пак са резултата от избора на човека, провокирани са от него самия. Кулминацията на възмущението, заради нарушените правила на общността и накърнената й християнска добросъвестност, намира израз в поведението и речта на дядо Власю. Странно е, че именно той, описан като веселяк и бъбрица, което го причислява повече към по-повърностните , отколкото към по-проницателните; обикалящ всеки ден около кръчмата, “както псетата обикалят касапите”, си присвоява правото да бъде строг съдник. Дали основание за това му дава възрастта, която невинаги предполага мъдрост, но дядо Власю е решен на жестоко правораздаване. Използваните глаголи “цапаросам”, “храсна”, “да види” са повече от осезателни. Те отвеждат представите към онези жестоки наказания за назидание, които общността налага на грешници, лишавайки ги от покаяние и милост. “Тук й е съда на нея, тази гивиндия...” е изречено с категоричен тон на праведника, съзиращ в стореното зло дяволска намеса.Така старият човек обощава настроението на тълпата. В изградената опозиция “ние – тя” се вплита още една, загатната и в началото на разказа, и в началото на този епизод: “горе-долу” Тези две пространства безпогрешно насочват към библейските “горе” и “долу”. Тук обаче те не са съвсем аналогични. Те се вплитат, уеднаквяват, разграничават – многозначността им е подобна на самия живот. Идвайки отгоре, окъм баира, красива, нагиздена, Албена като че ли носи нещо, което трябва да бъде получено от тези “долу”. От друга страна, “долу” е място, където според Божията повеля човек трябва да намери себе си. Там са всичките селяни, дошли да гледат как отвеждат Албена, да я видят. Те са застанали на пътя, към който се е запътила и героинята. Всеизвестно е, че в художествената литература пътят е символ на живота , на индивидуалния избор. В един миг всички се озовават “долу”, на пътя, а после всеки трътва по своя. Така тази пространствена опозиция внушава идеята за предопределеността на човека да се търси в гора от грешки, заблуди и просветления.

Една от най-отличителните черти на Албена е нейната физическа красота. Пестеливо засегната още в началото на творбата, тя пробужда въображението, ражда копнежи. Вървежът, правата снага привличат погледа отдалече и носят белезите на женска хубост. Епизодът още по-ярко убеждава в това. И тук описанието е направено с добре премерена пестеливост. Синият сукман и късата скуртейка с лисици разкриват неустоима женственост. Акцентът в това описание пада на погледа – “натегнал от мъка”, сега той е още по-хубав от преди. Знайно е, че за жената няма по-сигурно огледало от мъжките очи. Те са тези, които преценяват отдалече по вървежа и по снагата Албена като хубава, те познават игривия й поглед отпреди и могат да го сравнят със сегашния – тъжен и печален. Обаянието на тънките вежди, на бялото лице, на смирено поставените отпред ръце, като че ли героинята отива на черква, е така властно, каквото имат цариците. “Полъхна магия, която укротяваше и обвързваше” – ще доуточни разказвачът, за да констатира с философско проникновение вече от името на всички: “Грешна беше тая жена, но беше хубава”. В Йовковия свят очите са тези, които представят човешкото. Албенините очи “говорят” и думите, които изричат, са отправени към невидимата човешка душа на другите. Тези очи разкриват и страданието на една съгрешила душа. Те търсят човешкото у човека, което да въздаде опрощение. Така красотата на душата спасява човека от тъмната стихия на злото и го отправя по пътя към себе си. Физическата и душевната красота на Албена са силата, с която тя сразява “двете стени” от хора и в чиято власт става чудото – онова тайнствено преобръщане на човешките сърца, преображението на душата, която в миг на изпитание намира своя най-верен образ в милосърдието и обичта. “И в тая тишина, в тия няколко мига стана чудо, обърнаха се и най-коравите сърца, жалост и доброта светна в очите на мъже и жени.” Този изключителен момент представя разбирането за изначалната красота на човека, за нейната същностна роля в съществевуването му. Проплакът на нечий женски глас, стенанието на друг, зовящ от мъка: “Ах, Албено!”, са образец на обичта, на състраданието към ближния. Жените, доскоро злословещи за героинята, са преобразени от великото чувство на човечността. Мисълта да я почувстват своя дъщеря, а те съответно де се почувстват нейни майки, ги извежда от строго подредения им, но ограничен от догми свят, в друг – осветен от истинска религиозна вяра в доброто. Съчувствието на хората обгръща Албена. То я спира. То я кара да се обърне многократно към тях, да назове по-близките по име, за да си вземе сбогом и най-вече – да поиска прошка.Със силата на своята хубост Албена има благородна власт над всички. Но нейната сила е хубост и за самата нея. В този изключителен момент, когато селяните са готови да надскочат скромните си битийни норми и проявяват милосърдие, героинята изрича своето разкаяние. То е отправено към техните души и сърца, защото там трябва да се намери една безгранична вяра, благословена от самия Бог- в доброто, в човека. Разкаянието й е искрено и болезнено. Исканата на някалка пъти прошка, обръщането на Албена на всички страни, отново повторената молба, когато застава права в каруцата, не крият мелодраматичен жест. Това е откровеност, зад която стои осъзнат грях. Призовавайки своята младост, тя търси оправдание за своята неразумност, търси съчувствие за стореното коварство; готова е да понесе наказание, да даде жертва. Магически преобразен, светът на селяните предусеща загубата на Албенината красота. Тази красота му е необходима, за да поддържа човешкото у себе си, за да се чувства пречистен и благословен. Тази красота е божи дар и не бива да се погуби, животът е немислим без красота. Втурвайки се да спасяват героинята, селяните спасяват и себе си. И тук израз на мислите и чувствата дава речта на дядо Власю. Гневните закани към Албена са заместени от гневен протест да им бъде отнета. “Какво е селото без Албена!” е викът на онези , които, докоснати от красотата, не могат вече без нея.

Разкаянието на Албена, молбата за прошка и дадената прошка в този епизод са факт и това би могло да бъде и краят на творбата, но...ако не беше Йовков. Дотук читателят, а и самите селяни остават с впечатлението, че Албена е жертва на своите страсти. Според селяните извършителят на престъплението е онзи млад човек, “чуждият”, носител на злото. Едва когато Нягул, също в миг на просветление и също в плен на красотата и жертвоготовността на Албена, сяда до нея в каруцата, всички виждат, че външният му вид съотвтства на описанието, дадено от детето. И всички проглеждат. “Всичко стана ясно като ден.” Селяните са хвърлени в нова равносметка. Проявеното състрадание към героинята, милостта, дадената прошка изведнъж изгубват своята искреност и чистота, защото носят привкуса на снизхождението, на праволинейната правота на праведниците, които са простили само защото Албена е млада, а не защото са я разбрали. И ако до този момент селяните мислят, че злото е дошло отвън, то изненадата от откритието, че то се е зародило в общността, ги разгневява. Едва сега те разбират защо Албена, отивайки на въжето, се е облякла като за сватба. Не суетата, а гордостта, че ще се жертва за своята любов я подтиква към това последно желание. В разбиранията на Албена тази непозволена любов не може да бъде греховна. Да, убийството на Куцар е престъпление, грях, но любовта й към Нягул е друго. Тя е нейна воля, нейният избор за щастие. Със смелостта си да обича, със стремежа си да бъде щастлива героинята истински се различава от всички останали, които покорно следват правилата, без дори да се докоснат до любовта. “Албена” не е разказ за любовта между мъжа и жената, а за опита на човека да бъде себе си; да открие себе си в своето страдание. Албена, както и другите Йовкови герои, носи различността и именно чрез нея се представя пред света. За разлика от съселяните си, които изповядват християнската религия и тя е част от мисълта и самосъзнанието им, Албена е изпълнена с религиозна вяра, че човек трябва да търси и щастието , и себе си така, както Бог е предопределил. Ръцете, които смирено държи отпред, като че отива на черква, навеждат на мисълта, че истинският съдник на греховната й любов, на престъплението й може да бъде само Бог.

Въпреки високата си моралност селяните не реагират според установените норми, а се хвърлят в пламъците на завистта – чувство, което измества състраданието им, но произтича от него. Завистта се поражда, тъй като в онзи миг на просветление селяните са приели съдбата на героинята като своя. Завистта е обяснима и е част от равносметката, защото селяните откриват липса – усещането, че живеят, което може да даде единствено магията на любовта. (“Жените пак я застреляха с очи, пълни с омраза... Връз лицата на мъжете падна облак и макар че за Албена не казваха още нищо, като че ли не можеха да търпят и Нягула да седи до нея.”)

Страстната седмица срещу Великден се явява важна за всеки един от героите на разказа. Всеки един от тях надниква в своята душа, за да открие, че там има и грях, и падение, но и жертвена обич.