Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Всемирният покой в „Сън за щестие” от Пенчо Славейков

Всемирният покой в „Сън за щестие” от Пенчо Славейков
Оценка: / 11
СлабОтличен 
Автор Димитринка Величкова Димова   

Пенчо Славейков е един от основоположноците на българския модернизъм. Неговите творби разглеждат човека като личност. Славейков се интересува от смисъла на живота, предназначението на индивида в света, страданието и постигането на хармония със себе си и природата.

Едно от най-значимите произведения на Пенчо Славейков е поетическият цикъл „Сън за щастие”. Поетът представя своите чувства и настроения чрез природната картина. Лирическият Аз копнее за покой и хармония. Този копнеж е изразен чрез природата, която е застинала в красотата на своя покой. Славейков слива човека и природата в едно хармонично цяло. Мечтите и копнежите са като сън, в който щастието оживява. Сънят е като път към съвършенството, към което се стреми поетът. Смъртта не е разглеждана като край на живота, а като един нов, съвършен свят, като базсмъртие. Само там покоят е пълен. Стремейки се към своите идеали, лирическият аз открива покой в красотата и тихия шепот на природата.

В първата миниатюра от стихосбирката, „Ни лъх не дъхва над полени...”, се усеща хармонията на пейзажната картина. Създава се чувство за неподвижност и неразрушима тишина:

Ни лъх не дъхва над полени,

ни трепва лист по дървесата...


Лирическият Аз се потапя в този покой. Той се слива заедно с природата. Отправя се по пътя на мечтите и бленуваното щастие. Съвършенството се разкрива чрез усещането за красота и хармония. Душата на лирическия герой е ободрена от мечтите за щастие и спокойствие:

В зори ранил на път, аз дишам

на лятно утро свежесттта –

и милва ми душата бодра

за лек път охолна мечта.


Бурята е отминала и е заменена от покоя и нежността. След поройният дъжд идва тишината. Лирическият говорител намира желаното съвършенство в описаната природна картина – в капчиците, които падат като благодатни сълзи:

 

И само капчици се ронят

от листовците разведрени,

и падат – благодатни сълзи,

от блясък слънчев позлатени.


Никой не смее да наруши покоя на тази съвършена хармония, която цари в природата. От нощта лъха самота. Авторът рисува картина, в която „ глъгнат звуци”, а тишината е „ плаха”. Единственото, което може да бъде чуто сред тази застинала нощ е шепотът на липите, който звучи като „ песен ли, стон ли сепнат”. Лирическият Аз е свидетел на тази природна картина. Той чува шепота на самотните липи, защото неговата душа, всъщност, е самотна , потънала в покой и мълчание:

Песен отнейде се чува –

песен ли, стон ли сепнат?...

Приказка тъмна липите

тъмно в тъмата шепнат.

В „Морна лятна нощ ...” лирическият герой отново общува и се слива с природата. Той мечтае за родния дом и родната реч, с която са му говорили близките за него хора. Потъвайки в „сън желан” , лирическият Аз се докосва в мечтите си до това, което обича. Блянът по родния кът е събуден от чувствата на сърцето, породени в морната лятна нощ. Унесен в своя съвършен свят на мечтите, героят се чувства щастлив:


Аз прегръщам ги засмян,

и сълзи в очи ми трепват...

тъмни листи сън желан

на душата ми нашепват.


Стихотворението „ Спи езерото” отвежда към унесеното спокойствие, хармонията с човешките чувства и уединението, което търси личността. Езерото спи своя спокоен и тайствен сън. То е „ замряло” и не трепва дори при шепота на белостволите буки. Подобно на душата на твореца, езерото е изградило свой възвисен свят на покой и хармония. Само дъга успява да го пробуди от замечтания сън:

 

Трептят, шептят белостволи буки,

а то, замряло, нито трепва...

понякога му сал повърхнини

дъга от лист отронен сепва.


Лирическият аз на Славейков не спира да търси мястото, където ще може да намери отдих и покой. В стихотворението „ О, имах тих вълшебен край” лирическият говорите търси „ вълшебен край”. Той разбира, че единствено този, който е способен да живее, обича и страда, да копнее с цялото си сърце и да мечтае, може да намери път към всемирния покой:


Тоз, който люби, страда и живей,

тоз, който като мен за тоя край копней.


Краят не е край на живота, а начало на безсмъртието. Лирическият аз го вижда като вълшебство. Той цял живот копнее за този край, в който ще извиси душата си и чрез покоя ще достигне до пълно съвършенство.

С цялото си творчество Пенчо Словейков търси отговори на въпросите, които го вълнуват. Той се опитва да открие предназначението на човека – личност, да намери мястото ому във всемира. В стихосбирката „ Сън за щастие” Славейков открива красотата и хармонията в природата. Той слива човешката душа с природната за да изрази своите чувства и копнежи. Жизненият път на личността е като сън, който мечтае за покой и щастие.