Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Волята за промяна в стихотворението „Борба” на Христо Ботев

Волята за промяна в стихотворението „Борба” на Христо Ботев
Оценка: / 34
СлабОтличен 
Автор Гергана Костадинова   

Проблемите на лирическия герой в стихотворението „Борба” се доближават до тези на една моя много добра позната. И двата персонажа, които ще се опитаме да опознаем по-добре, са от различни епохи, но това не им пречи да преживяват по един и същи начин спънките и неволите в живота си. Трудностите, които срещат по пътя си са свързани с уморителна битка срещу устойчивото зло, което победило в миналото, подхранва невежеството и жаждата за власт днес и психологическата неустойчивост. Но нека сега видим в подробности какво се случва с тези лица. И двамата са изнемощели и много уморени, заради обществената реалност. Двете личности, с които ще те запозная, живеят в свят на обърнатите ценности, където една-единствена сила подклажда жаждата им за лична свобода – болката.

Ботевият лирически герой от стихотворението „Борба” е бил свидетел на ужасни неща – видял е с очите си как брат брата убива, как „глупецът вредом всеки почита”, как на „обществения мъчител” всеки слугува... и това сякаш е изпило живеца му. Дори и да се противопостави на тази дисхармония, царяща в неговия свят, той е сам. Сам е, защото „свестните” у тях „считат за луди”, както и в случая на момичето, което споменах преди малко. То е почти пълнолетно, то е истинска личност, която държи да отстоява идеите и възгледите си с гордо вдигната глава. Това всъщност е и дълбокостаеният блян на поетичния Аз в произведението на Ботев. Но макар момичето да живее в разкрепостен свят, който позволява многопартийната власт, както и всякакво вероизповедание, то не е свободно. Защо ли? Защото в училище го мачкат и тъпчат само защото си учи и знае и иска да знае; не е прието от съучениците си или по-скоро е притиснато от тях между четири стени, където няма врати, няма изход. Е, по същия начин се чувства и Аз-ът в стихотворението: самотен, прикован в оковите на времето си – епоха, в която „и поп, и черква с вяра слугуват на обществен тоя мъчител”, а именно – турците, както и онези „тихи българи”, които са предпочитали да предадат някой свой, отколкото да изядат петдесет удара с камшик. И двата персонажа са принудени да се слеят с мнозинството, въпреки нежеланието си, но... не го правят. Отстоявайки мнението си, младостта им „минува в тъги и неволи”. Макар че „кръвта се ясно в жили вълнува”, те са като глас в пустиня; не биват чувани, заради застоя на обществото като цяло, но и главно заради робското вегетиране в случая с Ботевия герой. Както поетичният Аз, така и моята приятелка са уморени борци с прекършени души, които се борят за правда и лична свобода в два свята, където богатството е издигнато в кумир и властва над човека. Точно това е причината да наричаме епохите, в които живеят, реалности с обърнати стойности. В тях се е скрило царството на болката. И точно тя води и момичето, и лирическия герой към себеопознаването и към осъзнаването на необходимостта от промяна, в която са решени да участват. Промяна към по-добро, за да може не само да си живуркат тихо с гневно биещи сърза и безмълвни устни, а да живеят свободно, да живеят истински. Лирическият Аз в произведението на Христо Ботев не одобрява и се противопоставя на злото, което вече е превзело ключови позиции в църквата, училището и дори пресата. Сатиричният гняв на Аз-а е насочен към причините и причинителите на злото. Затова той изобличава духовенството, което изопачава Христовите истини и страха, превърнал човека в роб. Дълбоко стаената болка го кара да се изправи, с всички усилия да пребори и унищожи това царящо навсякъде зло. Същата е и целта на моята приятелка – тя иска да изтръгне от съучениците си и въобще заобикалящите я хора тази покварна злоба, която е пуснала корени в света й. Болката от фалшивите усмивки и поздрави, болката от всички скроени номера и предателства я бута напред и й помага да се бори срещу неправдата. Но всъщност това е доста трудно, нали? Да те боли и да кървиш отвътре, но да искаш да вършиш добрини на другите, които пък от своя страна те притискат... Да, въобще не е лесно, но пък нима не боли повече, когато мълчиш и спотайваш всичко в себе си? Нима е по-лесно и правилно да избереш да си част от мнозинството, въпреки че според теб то греши? Не мисля. По-добре сама, отколкото сред хиляди глупци без собствено мнение и идеи. По-добре истински живееща, отколкото с „приятели” и вегетираща. Та, затова избрах да не мълча и да се боря...и, да, аз съм приятелката, за която разказвах досега. Напълно прав е Ботев като пише, че така си върви светът: „лъжа и робство на тая пуста земя царува!”

Е, така е и до ден днешен. Не виждам нещата да са се променили много..и то дори въобще. Парите властват над нас, цари подлостта, развратът и „злото безконечно”, но всеки сам решава дали ще склони глава, или ще викне „хляб или свинец!”. Аз направих своя избор, а

твоето решение какво е?