Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Любов и омраза в елегията „Към брата си” от Христо Ботев

Любов и омраза в елегията „Към брата си” от Христо Ботев
Оценка: / 50
СлабОтличен 
Автор Гергана Костадинова   
„Инстинктивен и импулсивен индивидуализъм, набиран и блуждаещ в продължение на години и векове, посред подемите и паденията на милиони изчезнали вече прадеди [...] като една цялостна психическа енергия, за да намери в един определен час своето въплъщение в една избрана душа. [...] Първата блестяща манифестация на гения на българския народ.” С тези думи Гео Милев, драстично радикален български модернист, описва Христо Ботев. Млад и пламенен, с черна коса и брада, с тънки и остри черти, с очи, блестящи от гордост и мощ, неочаквано и внезапно се появява голямата фигура на Христо Ботьов. 
Българския революционер умело сблъсква двете полюсни чувства – любов и омраза. Неразбраният му от света лирически герой силно люби своята страна, въпреки многобройните препятствия, и
люто мрази хората, които не смеят да се оълчат на поробителите й. Точно към такива разнополюсни, но патриотични чувства авторът ни прави съпричастни в елегията „Към брата си”. В това произведение лирическият Аз е обрисуван като истински родолюбец, тоест човек, който тачи България и би се жертвал в нейно име. Силната и благородна любов на този патриот с възрожденско самосъзнание, борещ се за справедливост в „тоя мъртъв свят коварен”, е изразена чрез кръстосаната рима с включена инверсия: отечество мило любя, неговият завет пазя.
Макар и да носи бремето на самотничеството в предаността си към идеалите, лирическият герой е готов дори на саможертва за родната страна. Но въпреки тази чистата и святата любов, която изпитва, той
не е в душевно равновесие. Неслучайно в стихотворението „Към брата си” Аз-ът споделя самотните изповеди на духа си с онзи безименен, неназован страдалец – брат по лична участ и национална принадлежност:
тежко, брате, се живее.
За жалост нашият поетичен Аз се откроява от другите – той е сам, лишен от право на свобода и радост, той е неразбран. Вътрешният му свят е коренно различен в сравнение с действителния, където
съществува само робът, свят, пропит от покорство и несправедливости. Трагичната му болка и самотност са преплетени и изразени чрез възходящата градация и инверсиите:
мечти мрачни, мисли бурни
са разпнали душа млада.
Налага се и образът на разпнатия Христос чрез разпънатата млада душа на героя. Тя е изпълнена с болка и страдания, а междуметието „ах” в третата строфа е израз на тези чувства. Болката идва от факта,
че братът е един от покорните и несмели българи, който е избрал да бъде ням.
Ето и откъде идва тази страшна омраза у патриота. Още в първата строфа инверсията акцентира върху трагизма на невъзможността да излее душата си на някого. Лирическият герой живее „между глупци неразбрани”, живее сам, самотен със своите идеи и дух сред сънародниците си. Той не търси усамотение, а път към душите на тези българи патриоти, за да бъде подкрепен и разбран, но всъщност се чувства като „глас сред пустиня”. За поетичния Аз бездуховен е светът на българина, неприел родовия завет на отечеството като своя лична съдба. „Глупците неразбрани” и бунтуващият се герой потъват във въртопите на омразата. Отечество и завет са забравени от дребнавите страсти на безликото отмъщение, примесени с болка. Изтръгналият се вопъл „ах, ръка кой ще турне/ на туй сърце, дето страда?” изплаква непосилната мъка на лирическия Аз, но и на майката родина. Участта им е една. В стихотворението се прокрадва и образът на сърцето. То страда, то е самотно, а в следващата строфа „ще играе” в отзвук на народната съдба. Зададеният лирически въпрос „кой?” намира отговор в началото на четвъртата строфа чрез двойно отрицателно местоимение „никой, никой”. Чува се само „плач”-ът на народа, с който Ботев назовава безсилието, робското примирение, мълчанието. Образът на народа е сакрализиран, неговите мъки са свещени. Всичко това доказва, че мисълта за националната съдба и народната участ е духовно „погребана”, „умъртвена” от „гробовния” хлад и безразличие на Ботевите съвременици. Свята е болката на плача народен. Божествено предопределена за скръб, омраза и трагика е „разпнатата душа млада” на поетическия Аз от стихотворението „Към брата си”. Поетът Христо Ботев ни предразполага да усещаме болката и любовта в Аз-а, който ни представя. Плачем и се гордеем заедно, съчувстваме му . Всъщност четейки Ботьовите произведения, лентата на времето се завърта в обратна посока и ретроспективно виждаме и чувстваме епохата, в която е живял. Разбираме, че за него този, който обича, не може да стои безучастно, той трябва да е всеотдаен щом става въпрос за обичта към отечеството. Любовта към народа трябва да се доказва, тя е състояние, което подтиква човека към дела и саможертва. В името на тази любов само героят намира своята смърт.