Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow „Възвисяващите мигове” в разказа „Последна радост” от Йордан Йовков

„Възвисяващите мигове” в разказа „Последна радост” от Йордан Йовков
Оценка: / 16
СлабОтличен 
Автор Виктория Бориславова Митова   

Истинският разказвач се познава по това, че думите му докосват струните на душата много преди да бъдат разкъсани от ума. Затова понякога трудът на литературните критици изглежда безсмислен, дори, смея да кажа, смешен. Те се опитват с най-пъстра реч и изтънчена логика да преразкажат на обикновения читател какво е искал да каже някой автор. И докато помощта на тези учени хора е наистина ценна, когато става въпрос за творба на поет символист, то творчеството на някои писатели е до такава степен превъзходно, че няма нужда да бъде тълкувано. Такъв е случаят с Йордан Йовков. В началото на своя творчески път той пише символистични стихотворения. Но скоро разбира, че неговото призвание не са стиховете и че един разказ може да „пее” с ясен и звънлив глас също като един стих. И така се отдава на своите разкази, в които старателно изписва всяка нота от песента на човешката душа. Нейната мелодия се лее в съзвучие с трелите на птичките, вятъра и всяка малка тревичка и се оставя в ръката на писателя да изрисува с багрите на своя талант тези чудни звуци. Разказите на Йовков са така трогателни, че човек мигновено чувства героите някак близки и съпреживява техните вълнения. И това никак не е чудно, особено след като самият творец признава: „А творчеството е мъка. Ето за мене поне, аз признавам, то е мъка… Не само за това, че трябва да се намери сюжет – аз имам винаги сюжети, - не само че трябва да се обработи, да му се даде художествена, хубава форма, но ме измъчва самият сюжет, историята, която ще разказвам. Нося я, ходя с нея, мисля за нея и я изживявам. Не мога да се освободя от нея и така ме измъчва, че след свършването на една работа се чувствам съвсем изтощен – толкова, че ми се ще да не се захващам с друга.” Точно както се чувства една майка, току-що дала живот на детето си – безкрайно изтощена от болки и тревоги, но неизразимо щастлива и влюбена в своята рожба. Никой не може да оспори таланта на Йордан Йовков, нито неговата любов към хората. Творчеството му е неговият живот, а то е посветено на хората – на техните тревоги, страсти, грехове и най-вече на нравствената им сила да изпитат разкаяние за стореното зло и да прозрат ценното в живота. Хуманистът Йовков пише за света – такъв, какъвто го вижда през своите очи – прекрасен. Защото той знае, че душата е като река – тя е буйна, немирна, непреклонна в своите желания, и често водите и стават твърде бурни, тя дава, но и отнема живот, в нейните дълбини се крият безброй тайни и това, което се вижда на повърхността, не е нищо повече от отражение на околния свят. Своите истини тя ревниво пази.

Йовков пише за красотата – за физическата красота, която пробужда у човека много чувства – от възхищение и любов до завист и похот, но най-вече за онази красота, която никога не си отива и не повяхва с годините, а напротив – става все по-осезаема и пленителна. Красотата на душата, която се проявява независимо от физическите недъзи и опитите на злата съдба да я подчини. Прелестта на божествената грешна душа, която сама изплита нишката на своите земни дни и си плаща скъпо за всяко сторено зло. Обаянието на влюбената човешка душа, която е способна да преобрази целия свят чрез един свой порив. Такива души са героите на Йовковите разкази – простодушни селяни, чудаци, влюбени, грешници – но всички притежаващи необикновената нравствена сила на съвестта. „Възвисяващите мигове” в тези творби са онези моменти, в които героите преживяват духовно пречистване, осъзнават някоя велика истина или пробуждат съвестта на останалите. Общото между тях е, че независимо от това, дали въздействието им върху общността е достатъчно силно, за да промени веднъж-завинаги хората, промяната, която настъпва в техните собствени души, е изключителна и сама по себе си е най-голямото чудо на този свят. Всеки свой разказ Йордан Йовков пише с основната цел да докаже, че хората могат да се променят, и то към по-добро, че човешката воля може да надмогне всяко злочестие и всеки грях и да достигне своя велик миг на просветление. Част от героите на Йовковите разкази са странни, различни от останалите в своята общност хора, които са родени сякаш не където и когато трябва и не могат да станат част от обществото. Това са тъй наречените герои чудаци, които въпреки своята непреодолима откъснатост от действителността – от това, което за другите хора е всичко на този свят, често са първите, които достигат до прозрения за смисъла на своето съществуване.

Разказът „Последна радост” е поразителен с всеобхватността на своите послания – чрез историята на бедния цветар Люцкан Йовков разказва за любовта, приятелството и страданието, които са неизменни спътници в живота на всеки добродушен „чудак”. Люцкан е сирак, той няма семейство, не е познал майчина прегръдка. На този свят неговите единствени близки хора са дядо Руси, при когото живее, опитният ловец Митю Караколев и младият и изискан инженер. Бедният момък е твърде различен от останалите хора в родния си град – ето как Йовков ни запознава с него: „Тоя кротък и простодушен човек можеше да има само едно настроение: някаква възторжена мечтателност, някакво тихо и самодоволно блаженство, за което сякаш нямаше никакви видими причини.” Но именно заради своята „безгрижна и безобидна душа на птичка божия” Люцкан е любима мишена за шегите и откровените подигравки на своите съграждани. За добро или зло, героят е лишен от способността да различава искреността от измамата и често приема ироничните думи на околните за приветствия. За добро или зло, той обърква двуличието и пресметливостта на младия инженер с приятелство и се превръща в негова лична кукла на конци, играеща в един абсолютно безсмислен театър. Люцкан е влюбен в най-харизматичното момиче в града – Цветана, девойката с осанка на царкиня, както я описва авторът. Ала за нещастие нея желае и инженерът. Затова той учи простодушния Люцкан на „науката за цветята”, която сам е усвоил вероятно от някой стар рицарски роман, и по този начин неволно запознава момчето с истинската любов на неговия живот, а тя съвсем не е девойката с „цветно” име. Люцкан не само се превръща в цветаря, който със своето бъбрене за „тайните на цветята” разведрява и най-навъсените лица, но и заживява измежду своите китки като сред приятели – малки другарчета, които неизменно казват истината със своите тънички, недоловими за другите хора гласчета. Героят се научава да разчита съдбата на човек – неговите желания и страдания, само по това, с какво цвете е закичена дрехата му, а това знание е дар от Бога. Затова въпреки че го използва, инженерът прави безценен подарък на Люцкан – чрез своето измамно приятелство той всъщност му дава цял един свят от безброй мънички и верни приятели. Това създава усещането у читателя, че обаянието на Цветана и двуличието на „безименния” инженер са само предпоставка за раждането на любовта между Люцкан и цветята.

В третата част на разказа Йовков описва как протичат празничните дни в градчето – разходките на хората, усмивките по лицата им и, разбира се, жизнерадостното присъствие на любимия на всички цветар. Но какво се случва в края на деня, когато всички се съберат да празнуват заедно – благоволението им към Люцкан изчезва заедно с последното му продадено цвете. И идва ред на подигравките и жестокото отношение от страна на изтънчените и образовани младежи – тези, които често биват определяни като бъдещето на обществото, към този беден и беззащитен човек, който никому не е сторил зло. Ала съдбата сякаш не изпитва и капка жал към момъка – изпраща го на бойното поле, където още от начало той получава жестоки удари. Всъщност първият от тях е още на гарата, по време на изпращането на войниците, когато той разчита знаците на любовта между своя „приятел” – инженера, и Цветана. Тогава Люцкан изпитва за пръв път болката от предателството. Но дори не се замисля за отмъщение – неговото сърце не познава подобни низки желания, гневът му е напълно чужд. Той дълбоко в душата си прощава на своя неверен другар, без дори да съзнава нравственото си превъзходство над него. Присъствието на героя на бойното поле обаче му носи единствено страдание. Вместо да се откъсне от мястото, където цял живот е бил обект на нечестиви подигравки, и да се прояви като истински герой, какъвто несъмнено е, той попада в царството на смъртта и жестокостта. „Каква неведома сила подлудяваше тия мирни и работни хора?”, е реторичният въпрос, който авторът задава в петата част на своя разказ. Същата загадка мъчи и неговия герой – той не разбира смисъла от войната и не може да стане истински войник. Неговата душа не знае що е омраза, а нали именно гневът и омразата са онези грозни чувства, които подтикват хората да се изправят един срещу друг с оръжие в ръка. Затова Люцкан залинява. Не само гладът, студът и ужасът на върлуващата смърт хващат в капан изтерзаното му, слабо тяло. Не, отсъствието на красотата е това, което изпива бавно живота от него. На бойното поле Люцкан е като ранена птичка, чиито крилца са прекършени и тя няма вече сили, за да полети отново в простора.

Ала точно когато отчаянието е на път да превземе сърцето на момъка, той изживява едно чудо – срещата с девойката от град Странджа. Това е първият „възвисяващ миг” в творбата, защото тогава героят неволно променя светогледа на един съвсем непознат човек: „И разсъдила може би, че всички тия хора са еднакво достойни, че може би първи измежду тях трябва да бъдат ония, които най-много страдат, тя се затича право срещу Люцкана, протяга ръка и му подава цветето.” Вместо да го даде на капитана, девойката дава своето цвете на нашия познайник, съзряла в него един от хилядите безименни герои, достойни за възхищение и почит заради своето себеотрицание. Оттук нататък това цвете се превръща в икона за Люцкан и му връща надеждата и волята за живот. Той заживява в свой фантастичен, изпълнен с пъстри цветя свят, в който куршумите се превръщат в червени лалета – символи на любовта. Мечтателността на тази незлоблива душа става причина за нова жестокост – стъпкването на бялата хризантема от неговия събрат по съдба, който не е способен да разбере усмивката върху изпитото лице на Люцкан и затова я приема за глупава насмешка. Героят отново прощава, без дори да се замисли, защото „той не можеше да мрази никого”. Ала болката от обидата и съзнаването какво е значението на подарената му бяла хризантема, а именно – „Прощаване. Няма вече нова любов!”, карат Люцкан още повече да се затвори в своя измислен свят. Но най-важното е, че това спасява душевната му чистота от озверяването, което е обхванало всички около него. Може би това е и което го запазва от холерата въпреки болезнената слабост на тялото му и го дарява с нещо, за което повечето войници могат само да мечтаят – достойна смърт по време на битка. Много от мъжете на фронта стават жертви на болестта, която като лешояд се спуска над разкъсаните от хищницата Война души, за да оглозга докрай измършавелите им и изтерзани тела. Но може би това се случва с онези, които вече са изгубили вярата си в доброто и са се предали на смъртта, оставяйки се на омразата и гнева да превземат сърцата им. Техните гробове „никнат” също като черни, скръбни цветя.

Кулминацията на разказа е смъртта на героя, когато той преживява „възвисяващия миг” в своя живот. Неслучайно Йовков избира именно лайката за онова мъничко растение, към което умиращият момък ще устреми последните си усилия и на което ще подари и сетните си искрици живот. Това растение е билка и то се явява мъничкото чудо, което, крепейки на крехкото си стъбълце великия „товар” на надеждата, изцерява душата на Люцкан от болката и не позволява на отчаянието да я завладее. „Засменият цвят” е символ на естествената любов на героя към всяко Божие създание – на неговата душевна хармония с мелодията на природата, и тази любов просто бива скрепена завинаги чрез силата на смъртта. В този миг съдбата проявява милост към тази изстрадала душа и й подарява покой, който приживе тя никога не би могла да получи. А финалът на разказа подсказва един последен „възвисяващ миг”, в който поне още един човек – младият офицерски кандидат, се оказва способен да разбере смисъла на живота и смъртта на безжизнената фигурка на цветаря. Именно затова краят на творбата е оптимистичен – въпреки духовната слепота на повечето хора, някои все пак успяват да прогледнат и да осъзнаят какво несравнимо могъщество притежава любовта – била тя към хората, към труда или дори към едно простичко цвете. Чрез него писателят хуманист изразява своята безкрайна вяра в хората и желанието си да открие доброто във всяка човешка душа.

Люцкан е герой, който не може да бъде приет от обществото – каквото и да стори, той никога няма да стане като другите хора и да заживее с техните радости и грижи. Той е различен и също като Пинокио има нужда от чудо, за да се превърне в истинско момче – истинско според представите на останалите хора. Давайки живот на своя Пинокио, майсторът Йовков ни показва, че сърчицето на един „безумен чудак” може да бъде много по-чисто от това на „истинските” хора. А неговата чудна мъдрост е подарък за всички нас.