Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Диалогът—минало, настояще, бъдеще в “История славянобългарска”

Диалогът—минало, настояще, бъдеще в “История славянобългарска”
Оценка: / 30
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

“История славянобългарская” е цялостно литературно произведение. Първооснова на тая цялост е авторският замисъл, идейно-тематичният фундамент на произведението, след това обобщеното изображение на хората, на човешките образи, структуруопределящият конфликт и накрая—основният емоционален тон на произведението.

Историческото знание за бълтарското минало се обогатява бавно. Паисий пръв оценя кое е значимо в оцелялото старобългарско книжовно наследство.

История славянобългарская” заема важно място в развитието на нашата литература. Появила се през втората половина на 18 век, тя е ново явление в историята на българската литература, поради което не случайно я поставяме като начало на нашето литературно възраждане. Със своя стил на прост и открит разговор с народа тя достига по-лесно до съзнанието на читателя.

В творбата на Паисий като предчувствие и в опростен вид са дадени някои от формите на патриотическата и полемическата литература отпосле. Във веригата от исторически съчинения Паисиевата история не е нито началото, нито краят. Но тя се опитва да съедини достойнствата на останалите не толкова като научност, като обхват и фактологическа интерпретация, а като концепция и като диалог с миналото, настоящето и бъдещето. Тя не е ехо от миналото, макар че се обръща към него, а глас на съвремието. Паисий надминава съвремениците си, защото успява да обедини в труда си всички ония светли импулси, които подготвят ренесансовото пробуждане на българина.

За да премине “Историята” по цялата българска земя, през всяка къща и родолюбива душа, Паисий се обръща към сънародниците си с молба, надежда и повеля: “Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!”

За няс Паисий е и иторик, и философ, и публицист, но най-важното—трезв реалисти романтик—борец за бъдещето на народа. Чрез диалога между минало, настояще и бъдеще той извиква на живот едно духовно движение, отвори очите на хората около себе си, на българите. И като пръв апостол търси слушатели—не хора, които да разберат една школска наука, а хора, които ще се развълнуват от страданията си и ще проумеят величието на миналото.

Паисий като апостол на новото говори на ума и на чувствата чрез извлечената от реалността на миналото обща историческа истина. Емоциите му, изострени и възбудени, го тласкат към публицистика. Той не рисува преки картини от тогавашната действителност, казва малко за себе си и за света, намеквайки за болестта си и за своето скиталчество. Силата му е в пророческите възгласи: “Опознай се, българино!” Силата му е в диалога между минало, настояще и бъдеще.

Паисий нарича своята “История” “историцу краткую” не само от скромност, а защото осъзнава вероятно, че може още и още да се каже. Но ето: “По малко снегаше ме ревност и жалост по рода своего българского, защото не имеят история, заедно съвокуплена за преславная деяние испервая времена рода нашего и светих и царя. Тако и укарху нас многажди нас сербие и греци защо не имеем своя история”. В тази кратка фраза е заложено много. В едно време, когато другите народи, вече са се самоосъзнали, Паисий излиза на друма на съревнованието, като сочи величието на народа си, вещае неговата бъднина. Изтъква се значението тъкмо на историята, сочи се необходимостта от присвета, от историческо мислене, онова тъкмо историческо мислене, което заляга по-късно в основата на новобългарската литература. За поддържането на новото съзнание е била необходима полемика с чуждите гледища, със самите нас, а нашето невежество и “неразумие”, с нашата законсервирана духовна бедност. В “История славянобълтарска” Паисий защитава и утвърждава българското в диалога минало, настояще, бъдеще с читателите. Той пише своето обръщение, за да постигне личен контакт със своита читатели и слушатели. “Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”. Тук всяка мисъл е оригинална, неповторима—изразява силния дух на българския възрожденец, изгарящата тревога на родолюбеца, прозорливостта и далновидността на голям мислител. Обръщението му е към грамотни и неграмотни, към знатни и прости, обединени от една любов: “които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество”. Те са родствено свързани от един нов интерес—“желаете да разберете и да знаете известното за своя български род”. Тези знания са “потребни” и “полезни” , но вече се изтъква и друг вид полза—политическа. В Паисиевото време народи, коитонямат национално самочузствие, биват подигравани и укорявани. На българите им е необходема национална гордост—такава, каквато имат другите племена и народи. Не за кичене и горделивост, а за равноправие. Главният аргумент в диалога минало, настояще, бъдеще е в изтъкване величието на българското минало. Паисий си поставя за задача да разкрие българското минало в най-хубавите му прояви, за ад събуди и закрепи националното съзнание на своите сънародници. Горещият патриот разполага всички събрани вести така, че да покаже достойния път на своя народ през вековете.

С мнотостранните си знания и със страстната си обчич към всичко родно “История славянабългарская” ускорява избистрянето на българското национално съзнание. В обществения и икономически живот през 18 век се създава една нова общност—българската нация. Паисиевата книга допринася за формирането `и с идеята, че българският народ е единен и неделим, населяващ от векове своята родина, красива и богата земя. Той говори един език, който е за гордост, а не за срам, защото на него е създадена писмена култура с общославянска традиция. Без да е учил философия и политическа наука, гениалният български мислител Паисий открива сплотяващите сили, които от българската народна общнаст ще изградят нацията. Това е смисълът на диалога минало, настояще, бъдеще в “История славянобългарская”

Историята” на Паисий начертава ясна програма—да се възстанови независимата българска държава и да се създадат условия за цветуща национална култура.

Затова и книгата се пенася от ръка на ръка. Множи се . днес познаваме над 60 ръкописни преписа от нея. А непознат читател е написал върху един от екземплярите: “велико благодарих!” И стова е изразил отношението на целия български народ към малката “История славянобългарская”.