Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ” КАТО НАЧИН ЗА ОПАЗВАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО И НЕГОВОТО ПРИСЪСТВИЕ В СВЕТА

„ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ” КАТО НАЧИН ЗА ОПАЗВАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО И НЕГОВОТО ПРИСЪСТВИЕ В СВЕТА
Оценка: / 18
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

С „История сланянобългарская” се поставя началото на същинския възрожденски процес сред българите. Тя съчетава в себе си особеностите на публицистично, художествено и научно произведение, като издига в култ етноцентристката идея. Този труд е посветен на българския народ.

Творбата е първият възрожденски текст, който чрез съдържанието, композицията и идейната си насоченост се превръща в страстен зов за национално осъзнаване. Паисий Хилендарски не се страхува, че простите му думи ще останат неразбрани. Той създава „История славянобългарская” като начин за опазване на българското и сочи неговото присъствие в света.

„Историята” започва с уравновесения, спокоен тон на първото предисловие, което е почти изцяло заемка от труда на Цезар Бароний „Деяния църковная и гражданския”. Внушава се на читателя ползата от изучаването на науката история. Следва задъханото, вълнуващо второ предисловие „към тези, които желаят да прочетат и чуят написаното в тази историйца”. Неспокойствието на автора тук е резултат от крайните чувства, които бушуват в душата му. Защото творбата не е просто призив към верните синове на българската земя да прочетата славното минало на народа и на държавата си, а е зов към тези, които се срамуват „от своя род и език”. И ако обръщенията към първите, към родолюбивите, са топли, приятелски, към родоотстъпниците хилендарецът е остро саркастичен и често не подбира най-приятните за слушани думи, с които да ги назовеме. Те са „неразумни”, „отцеругатели” и за да намали броя им, а по този начин и да принизи образа им, да омаловажи ролята им, Паисий подменя използването за обикновените „овчари и орачи” множествено число и събирателното съществително „роде /български/”. Израз на еднство, сила, мощ е изразът с единствено число на глагола : „О, неразумний юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език!” Това е начинът на Паисий за опазване на българското и да покаже неговото присъствие в света.

Със своите особености и с целия спектър от чувства, както и с публицистичната си това второ предисловие не е просто една от композиционните цялости на творбата. То определя нейния полемичен характер и ролята `и страстна възхвала на миналото величие на българския народ и на неговото присъствие в света.

Ако „История славянобългарская” се възприема като съчинение на историческата наука, много от фактите в нея щяха да бъдат обявени за недостоверни. Такъв е случаят например с опита на Паисий да сакрализира образа на българския народ, раждайки идеята за неговия библейски произход. Но като се има предвид задачата, която Паисий поставя пред творбата си, стремежът му е обясним. Тази хиперболизация на ролята, значението и генезиса на българите е направена с единствената цел на базата на своя свят произход българите да повдигнат самочувствието си и у тях да се пробуди националното самосъзнание и националната гордост. Това е задача, трудноизълнима в условията на петстотингодишното чуждо робство. Тази е причината творецът да подбере за седемте си исторически части само онези факти и личности от миналото на народа, които градят образа му на смел, горд, безстрашен народ със свое минало и с достойно бъдеще, което той обаче трябва сам да си извоюва.

Хилендарският монах е и първият народопсихолог. Той вярно посочва характерни за народа ни особености по отношение на нравите, обичаите, взаимоотношенията и вярванията му. И Тъй като „История славянобългарска” е начин за опазване на българското, за Паисий няма по-добър, по-трудолюбив и по-човеколюбив народ от българския: „По-добра е българската простота и незлобливост.......И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф.”

С особена важност в „История славянобългарская” са онези от главите, в които Паисий разказва за българските светци и за първоучителите св. св. Кирил и Методий. Честите коментари на автора за произхода на светите братя, за българския характер на славянската писменост, за големия брой на българските светци и мъченици говорят за неговата пристрастност на патриот и радетел за българско национално осъзнаване. С голяма гордост творецът съобщава: „Така от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение.”

В подкрепа на това, че „История славянобългарская” е начин за опазване на българското до личностната характеристина на автора застава опозицията свое-чуждо, родолюбие-родоотстъпничество и ключовите думи и изрази: „българин”, „българско”, „свой род и език”, „отечество”. Паисий е готов да се опълчи срещу всеки, дръзнал да обвини народа му в липса на славно минало и особено – срещу родените българи, но забравили своя род и език. За да спаси тези блудни синове на своето отечество, хилендарският монах привежда аргументи от различни области на живота – битови, исторически, библейски, служейки си със съответната лексика и тон. Поради това определяме „История славянобългарская” не само като начин за опазване на българското, но и за неговото присъствие в света.

Като се има предвид топлотата, излъчваща се от умалителното „историйца”, грижата на Паисий не само събирането, подреждането, написването и опазването на произведението, а и фактът, че той сам се заема с разпространяването му, ред очите ни израства наистина една граждански ангажирана, синовно привързана и вярна, неуморна, благородна личност. Тя е способна да постави началото на може би най-важния етап от новата българска история и литература – възрожденския, и достойна да носи званията будител, учител, българин.