Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow ДИАЛОГЪТ -- МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА"

ДИАЛОГЪТ -- МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА"
Оценка: / 8
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

Историческото знание за българското минало се обогатява бавно. Паисий пръв оценя кое е значимо в оцелялото старобългарско книжовно наследство.

„История славянобългарская” заема важно място в развитието на нашата литература. Появила се през втората половина на 18 век, тя е ново явление в историята на българската литература, поради което не случайно я поставяме като начало на нашето литературно възраждане, като първа значителна творба на новата българска литература. Със своя стил на прост и открит разговор с народа тя достига по-лесно до съзнанието на читателя.

Няма никакво съмнение, че Паисий се явява в един исторически момент, който е свързан с решителни и дълбоки промени в развитието на турската империя и в живота на потиснатите и поробените от нея народи. Що се отнася до българския народ, Паисиевата история отразява най-същественото, най-типичното в неговото положение през тоя период. Паисий разкрива миналото, настоящето и бъдещето чрез диалога с читателите от предисловието на своята „История славянобългарская”.

За да премине историята на цялата българска през всяка къща и родолюбива душа, Паисий се обръща към сънародниците си с молба, надежда и повеля: „Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!”.

За нас Паисий е и историк, и философ, и публицист, но най-важното – трезв реалист и романтик – борец за бъдещето на народа. В защитата и утвърждаването на българското като минало, настояще и бъдеще той извика на живот едно духовно движение, отвори очите на хората около себе си., на българите. И като пръв апостол търси слушатели – не хора, които да разберат една школска наука, а хора, които ще се развълнуват от страданията си и ще проумеят величието на миналото.

Паисий като апостол на новото говори на ума и на чувствата чрез извлечената от реалността на миналото обща историческа истина. Емоциите му, изострени и възбудени, го тласкат към публицистика. Той не рисува преки картини от тогавашната действителност, казал е малко за себе си и за света, намеквайки за болестта си и за своето скиталчество. Силата му е в пророческите възгласи: „Опознай се българино!”

Паисий нарича своята „История” „историцу краткую” не само от скромност, а защото е осъзнал вероятно, че може още и още да се каже. Но ето: „По малко снедаше ме ревност и жалост по рода своего болгарского, защо не имеят история, заедно съвокуплена за преславная деяния испервая времена рода нашего и светих и царя. Тако и укараху нас многажди нас сербие и греци защо не имеем своя история”. В тази кратка фраза е заложено много. В едно време, когато другите народи, не само сърби и гърци, но и европейските народи, вече са се самоосъзнали, Паисий излиза на друма на съревновнованието, като сочи величието на народа си, вещае неговата бъднина. И още изтъква се значението тъкмо на историята, сочи се необходимостта то просвета, от историческо мислене, онова тъкмо историческо мислене, което заляга по-късно в основата на новобългарската литература. За поддържането на новото съзнание е била необходима полемика с чуждите гледища, със самите нас, с нашето невежество и „неразумие”, с нашата законсенвирана духовна бедност. В предисловието на своята история Паисий защитава и утвърждава българското в диалога с читателите. Той пише своето обръщение, за да постигне личен контакт със своите читатели и слушатели.

„Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тази история.” Тук всяка мисъл е оригинална, неповторима – изразява силния дух на български възрожденец, изгарящата тревога на родолюбеца, прозорливостта и далновидността на голям мислител.

Обръщението му е към грамотни и неграмотни, към знатни и прости, обединени от една любов: „които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество”. Те са родствено свързани от един нов интерес – „желаете да разберете и да знаете известното за своя български род.” Тези знамения са „потребни” и „полезни”, но вече се изтъква и друг вид полза – политическа. В Паисиевото време народи, които нямат национално самочувствие, биват подигравани и укорявани. На българите им е необходима национална гордост – такава, каквато имат другите племена и народи. Не за кичене и горделивост, а за равноправие.

Паисий силно вярва, че неговата тревога за род, отечество и език се споделя от повечето българи. И точно затова той не може да премълчи най-тежката язва на своето време – отродяването: „Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи”.

Колко точно народният будител е видял и оценил стъпалата, по които се слиза към родоотстъпничеството: най-напред е само оная апатия към народното минало и отчуждаване от националните проблеми, после неизбежно идва чуждопоклоничеството; и като последна степен, като резултата от увлечението по чуждото идва срамът от народното име. Към такива сънародници Паисий е безпощаден. Саркастично ги нарича „неразумни” и „юроди”, т.е. малоумни. За да опази сънародниците си от заразата на техния пример, Паисий сочи най-напред научни доказателства – безспорни свидетелства, извлечени от много истории, „защото всичко е истина за българите, както и споменах”.

Във формирането на народностните достойнства е постигната изумителна сгъстеност на фразата, точност и яснота на мисълта, внушителност на думите. Това прави от Предисловието блестящ образец на Възрожденската ни публицистика. В диалога с читателите Паисий защитава и утвърждава българското.

В заключението, в диалога на Паисий с отцеругателите, не остава никакво снисхождение към греха им, защото е въпрос не за лична работа, а за поведение, върху което се гради бъдещето на нацията. Затова словото е сатирично – то жигосва, разобичава.

Когато се обръща към своите съмишленици, родолюбецът демократ пак намира топли думи. Целият си труд той е извършил не за отцеругателите, „а за вас, които обичате своя род и език, написах да знаете”.

Паисий си поставя за задача да разкрие българското минало в най-хубавите му прояви, за да събуди и закрепи националното съзнание на своите сънародници. Защитава и утвърждава българското. В осъществяването на тази задача съвременните български писатели има какво да научат от пламенното родолюбие, страстната проповед и благородния гняв на патриота-монах Паисий Хилендарски.