Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ – СТРАСТЕН ЗОВ ЗА НАЦИОНАЛНО ОСЪЗНАВАНЕ”

„ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ – СТРАСТЕН ЗОВ ЗА НАЦИОНАЛНО ОСЪЗНАВАНЕ”
Оценка: / 3
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

С „История славянобългарская” се поставя началото на същинския възрожденски процес сред българите. За разлика от ренесансовия процес в Централна и Западна Европа у нас той протича при специфични условия. Определящо е чуждото политическо и духовно робство. „История славянобългарская” съчетава в себе си особеностите на публицистично, художествено и научно произведение, като издига в култ етноцентристката идея.

Творбата е първият възрожденски текст, който чрез съдържанието, композицията и идейната си насоченост се превръща в страстен зов за национално осъзнаване. За това способстват особено много активната авторова позиция на българин, патриот и духовен водач. Тя е изразена с помощта на добре подбрани факти и стилно-езикови средства.

„История славянобългарская” се състои от десет части. Особен интерес представлява второто предисловие и послесловът. Те разкриват пред читателя будната ренесансова личност на своя създател, предназначението на текста, неговия адресат, симфонията от чувства, които вълнуват Паисий.

След уравновесения, спокоен тон на първото предисловие следва задъханото, вълнуващо второ предисловие. Първото предисловие внушава на читателя ползата от изучаването на науката история, а второто е отправено „към тези, които желаят да прочетата и чуят написаното в тази историйца”. Неспокойствието на автора тук е резултат от крайните чувства, които бушуват в душата му. Защото творбата е не просто призив към верните синове на българската земя да проучат славното минало на народа и на държавата си, а е зов и към тези, които се срамуват „от своя род и език”. И ако обръщенията към първите, към родолюбивите са топли, към родоотстъпниците хилендарецът е остро саркастичен и често не подбира най-приятните за слушане думи, с които да ги назове. Те са „неразумни”, „отцеругатели” и за да намали броя им, а по този начин и да принизи образа им, да омаловажи ролята им, Паисий подменя използваното за обикновените „овчари и орачи” множествено число и събирателното съществително „роде /български/”, израз на единство, сила, мощ с единствено число на глагола: „О, неразумний юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език!”

С тези свои особеноскти и с целия спектър от чувства, както и с публицистичната си насоченост това второ предисловие не е просто една от композиционните цялости на творбата. То определя нейния полемичен характер и ролята `и на страстна възхвала на миналото величие на българския народ и на първа крачка по пътя на неговото бъдеще.

Ако „История славянобългарская” се възприема като съчинение на историческата наука, много от фактите в нея щяха да бъдат обявени за недостоверни. Такъв е случаят например с опита на Паисий да сакрализира образа на българския народ, раждайки идеята за неговия библейски произход. Но ако се има предвид задачата, която Паисий поставя пред творбата си, стремежът му е обясним. Тази хиперболизация на ролята, значението и генезиса на българите е направена с единствената цел на базата на своя свят произход българите да повдигнат самочувствието си и у тях да се пробуди националното самосъзнание и националната гордост. Тази задача е трудно изпълнима в условията на петстотингодишно чуждо робство. Тази е причината творецът да подбере за седемте си исторически части само онези факти и личности от миналото на народа, които градят образа му на смел, горд, безстрашен народ със свое минало и с достойно бъдеще. Това бъдеще обаче той сам трябва да си извоюва.

С особена важност и зов за национално самоосъзнаване в „История славянобългарская” са онези от главите, в които Паисий разказва за българските светци и за първоучителите Св. Св. Кирил и Методий. Честите коментари на автора за произхода на светите братя, за българския характер на славянската писменост, за големия брой български светци и мъченици говорят за неговата пристрастност на патриот и радетел за българско национално осъзнаване.

Грижата на Паисий не само за събирането, подреждането, написването и опазването на произведението, също и фактът, че сам той се заема с разпространяването му, е причина пред очите ни да израстне наистина една граждански ангажирана, синовно привързана и вярна, неуморна, благородна ренесансово жизнеустойчива личност. Тази личност е способна да постави началото на най-важния етап от новата българска история и литература. Това е възрожденския етап. И така е достойна да носи званията будител, учител, българин.