Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Образът на вечните българи в повестта „Българи от старо време” на Любен Каравелов

Образът на вечните българи в повестта „Българи от старо време” на Любен Каравелов
Оценка: / 51
СлабОтличен 
Автор Любомира Митева   

Каравеловата повест „Българи от старо време” е изградена по типичен за Възраждането начин. Използван е общо типизиран сюжет, който дава възможност да се навлезе в една друга тема – да се опише народния живот, нравите и обичаите на българите.

Авторът представя българите от възрожденската епоха, описва достойнствата на народа и в същото време чрез призмата на иронията осмива типично нашенските слабости и пороци.

Основният конфликт в повестта е разкрит чрез сблъсъка на хората от „старото време”, сблъсък между Хаджи Генчо и дядо Либен. Каравелов ни представя ситуации, в които героите проявяват най-типичните слабости, които народът се стреми да ограничи, за да влезе в крак с новото време и да утвърди ценностите на битовия живот – трудолюбие, разсъдливост, дълг към семейството и спестовност.

Въпреки че Хаджи Генчо и дядо Либен са пълната противоположност на това, което народът смята за редно и добро, те все пак притежават нещо ценно. Хаджи Генчо дори и учил-недоучил е развил манталитет и мироглед. Той не повтаря това, което е научил от преди, а добавя и нови неща. Но не бива да забравяме, че той е и хитрец, лакомник, човек, който гледа само за собственото си удобство, забравил дълга си към семейството и учениците, които повече използва, отколкото учи.

Дядо Либен е представен като героичен и справедлив човек, но той също е егоист и самохвалец.

Постепенно творбата навлиза и в сблъсък между старото и младото, показан с трудностите около Павлин и Лила. Тук е представен образът на копривщенските свахи. Техният ограничен мироглед и суеверната им психика са причина за проблемите около сватбата на младите.

Двамата млади са различни от бащите си, те са далече от дребните ежби и тънките сметки за старото винце. Те не разбират бащинските изкривени представи за достойнство. Единственото, което искат, е да живеят в любов и разбирателство, обич и уважение, да могат сами да взимат решения за собствената си съдба.

Така сблъсъкът на поколенията се превръща в сблъсък на две ценностни системи. Едната от които е старата и макар всичките и достойнства, вече изпъква нейната смехотворност и ограниченост. Но все пак Каравелов утвърждава непреходните и вечно ценни качества на старите и осмива вече остарелите и загубили своята стойност ценности.

Макар и разнолики в образите на старите, откриваме типични български нрави, с които авторът прави обобщена характеристика на националния ни характер – консервативен, но и динамичен, нелишен от духовност.

Светът на повестта става ясен и логичен. Логично става и поведението но „младите”, които от една страна се борят за собствен избор, но от друга се опитват да си представят един щастлив и хармоничен свят в порядките на стария патриархален живот. Това е един път на по-лесно преминаване от старата към новата уредба.

С повестта „Българи от старо време” и използвайки пародията и хумора, Каравелов отрича стария фолклорен мироглед и утвърждава едно ново светоусещане, основано върху принципа на индивидуалната отговорност.